ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1086

Гр. София, 09.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесети и четвърти март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия З. Х. ч. т. д. № 209 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Р. Ж. Б. срещу определение № 3293 от 11.12.2025 г. по ч. гр. д. № 2404/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 8938 от 09.05.2025 г. по гр. д. № 2317/2025 г. по описа на СГС, ГО, с което е оставена без уважение молбата на Р. Ж. Б. за освобождаване от държавна такса по предявения от него срещу „Ю. Б. АД иск за сумата 190 000 евро, частичен иск от сумата 206 840,70 евро.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с процесуалния закон и практиката на ВКС. Излага, че дължимата по иска държавна такса е непосилна с оглед на декларираните и установени по делото негови имущество и доходи. Сочи, че действително притежава жилище в [населено място], но само Ѕ идеална част от правото на собственост при учредено право на ползване върху имота и наложени възбрани върху същия, поради което не може да реализира доходи от него. Изтъква, че притежава само идеални части от поземлени имоти, които са на ниска стойност и също са недостатъчни, за да заплати дължимата по делото държавна такса. Подчертава, че не получава доходи, а вписването, че е осигуряван, не означава, че възнаграждение му е изплатено. Намира, че представените декларация и доказателства за здравословното състояние и доходи на съпругата му също не могат да обосноват извод, че може да заплати държавната такса по предявения иск. Сочи актове на ВКС, с които в същия период и при същите представени доказателства и декларации е освободен от задължение за внасяне на държавна такса. По тези доводи моли за отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друг, с който молбата му за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса в размер на 4 % върху цената на иска – 190 000 евро, да бъде уважена.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът в открито производство по реда на чл. 83. ал. 2 ГПК за освобождаване от авансово заплащане на дължима държавна такса, което е едностранно, и доколкото съдът е във възможност служебно да събира доказателства, но тази му възможност е ограничена само до публичните регистри, данните, отразени в които не дават пълна представа за имущественото състояние на страната, а такава е възможно да се получи, само след като бъдат представени доказателства и за обстоятелствата, които не са публични и са известни само на страната, или пък могат да бъдат събрани само с нейно съгласие, да изисква служебно от молителя да представи допълнителна такава информация?

2. В случай че относно същия период от време, относно същия молител по друго съдебно дело е подадена от него идентична декларация относно освобождаването му от авансово дължима държавна такса и с окончателно влязъл в сила съдебен акт, постановен и мотивиран от ВКС, молителят е освободен от нейното заплащане, то следва ли въпреки принципа за непосредственост на съдебния процес, същият съдебен акт да бъде зачетен в друго съдебно дело с различен предмет и основание, но със страна същия молител, за същото искане, за същия времеви период и следва ли в тези производства да бъдат зачитани влезлите в законна сила съдебни актове, постановени по проведени по реда на чл. 448 ГПК производства?

3. Следва ли решаващият състав при разглеждане на искането на молителя за освобождаване от държавна такса в процеса, да разгледа в съвкупност всички представени по делото факти и обстоятелства, касаещи имущественото състояние на молителя и неговото семейство?

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че предвид разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК такси и разноски за производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят, т. е. не разполагат с необходимия финансов ресурс в наличност, както и с възможност за набавяне на такъв от притежавано имущество и получавани доходи. Съобразил е, че при произнасянето по молбата съдът взема предвид доказателствата за: доходите на лицето и неговото семейство; имущественото състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта; други констатирани обстоятелства. Изтъкнал е, че тази преценка не е произволна, а се основава на конкретни обективни факти, удостоверени по надлежния ред. Позовал се е на дадените разяснения в т. 13 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, че молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК е за защита и съдействие по смисъла на чл. 2 ГПК и съдът следва да съобрази принципите на служебното начало, залегнали в нормата на чл. 7 ГПК, като даде необходимите указания на молителя за ангажирането на доказателства в подкрепа на искането за освобождаването му от заплащане на държавна такса и разноски по делото. Споделил е формираната съдебна практика по определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, определение № 4962 от 10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и определение № 305 от 15.06.2009 г. по ч. гр. д. № 335/2009 г. по описа на ВКС, III ГО, според която при произнасяне по молба на страна за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, преценката за това дали молителят разполага с материални възможности, средства и/или имущество за заплащане на дължимите за производството такси и разноски се прави въз основа на цялостен анализ данните за имущественото състояние на лицето, неговото семейно положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички други обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на задълженията, свързани с упражняваните от него процесуални права, отнесени към съответния размер на разходите за цялостното развитие на производството. Заключил е, че за да бъде уважена молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК е необходимо по делото да бъде установено, че молителят няма достатъчно средства за заплащане на дължимата за производството държавна такса и разноски, при което съдът следва да ги съпостави с цената на иска и пълния размер на дължимата държавна такса, в т. ч. и бъдещите разноски, които следва да понесе по делото.

Въззивният съд е посочил, че в декларацията си молителят е декларирал, че не получава доходи, а при изисканата справка от ТД на НАП - Пловдив е видно, че лицето се осигурява по договор за управление и контрол в „Рос паркет“ ЕООД. Посочил е, че притежава декларирани земеделски земи и дялове в търговски дружества. Допълнил е, че е декларирана инвалидност 75 % на съпругата на молителя, но с ТЕЛК от 06.12.2022 г. Приел е, че от представената епикриза на Р. Ж. Б. е видно, че същият страда от исхемична болест на сърцето, нестабилна ангина-пекторис-умерен риск, които заболявания не водят до определяне на група инвалидност.

Намерил е, че при така установените по делото факти не са налице предпоставките за освобождаване от задължение за плащане на държавна такса и потвърдил първоинстанционното определение като правилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване по обобщения въпрос за предпоставките за освобождаване на молител физическо лице от задължение за внасяне на държавна такса по делото, който е включен във формулираните от частния касатор въпроси и е обсъден от въззивния съд.

По въпроса е налице утвърдена съдебна практика, включително цитираната от въззивния съд и сочената от касатора по постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 50408 от 04.10.2022 г. по ч. т. д. 1995/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и определение № 3794 от 23.07.2025 г. по ч. гр. д. 1487/2025 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО. Съобразно константната практика на съдилищата в производството по искане за освобождаване от държавна такса и разноски по делото съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК - страната разполага ли с достатъчно средства да ги заплати. Тази преценка винаги е конкретна, т. е. извършва се по конкретното дело въз основа на декларация от молителя и доказателства за релевантните факти. Съдът следва да вземе предвид обстоятелствата, посочени в разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК – доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото му състояние, семейното му положение, здравословното му състояние, трудовата му заетост, възрастта му и всички конкретни обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавни такси и на разноски за производството по делото. Тази преценка се извършва въз основа на декларация, подадена от молителя, на посочени и представени от него доказателства, като съдът може да го задължи да представи и други доказателства, както и служебно да събере такива. След изясняване на цялостното имуществено състояние на страната и на останалите относими в конкретния случай обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с пълния размер на съответната дължима за производството държавна такса и разноски, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да ги заплати. Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от такси и разноски, мотивирайки се с предположения за евентуални доходи на молителя. Когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че не би могла да упражни предоставените процесуални права по делото, я освобождава от заплащането на дължимите такси и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд, макар да се е позовал на утвърдената съдебна практика, се е отклонил от нея, като дори не е изложил мотиви за размера на държавната такса, освобождаване от внасянето на която е поискал ищецът – 4 % от 190 000 евро, или 7 600 евро. Не е анализирал обстоятелствата по чл. 83, ал. 2, т. 1 - т. 7 ГПК в пълнота, нито е извършил комплексна преценка за възможността на ищеца с единствено доказаните чрез декларирането им от молителя разполагаеми средства – месечен доход на съпругата от 667 лв. и 640 лв., да плати дължимата държавна такса. Не е съобразил и че доказаното имущество на молителя (жилище в София, за което е декларирал, че не разполага с право на ползване; идеални части от поземлени имоти в [населено място], общ. Трън и дялове в две търговски дружества, върху които е декларирал, че са наложени запори) не обосновава извод за възможност да бъде реализиран доход от него, който да е достатъчен за заплащане на дължимата държавна такса по предявения иск. Вместо това е приел, че след като има данни за осигуряването на молителя като управителя на „Рос паркет“ ООД и не е доказал неработоспособност, то молителят може да заплати изискуемата такса. По вече изложените правни мотиви преценката за възможността на молителя да плати дължимата по делото такса следва да е конкретна, прави се към момента на самото искане и въз основа на декларацията по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК и доказателствата за обстоятелствата по чл. 83, ал. 2, т. 1 – т. 7 ГПК, като се държи сметка и за размера на дължимия разход. В конкретния случай молителят е декларирал при информираност за наказателната му отговорност, че не получава никакви доходи, включително като управител на търговско дружество, доходът на съпругата му е минимален и несъпоставим с дължимата държавна такса, както и не се доказва възможност за реализиране на приход от притежаваното имущество, достатъчен за заплащане на таксата от 7 600 евро, поради което неправилно молбата му е оставена без уважение.

По тези мотиви обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго с което ищецът Р. Ж. Б. бъде освободен от задължение за внасяне на държавна такса в размер на 4 % по предявения иск за сумата 190 000 евро, или в размер на сумата 7 600 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3293 от 11.12.2025 г. по ч. гр. д. № 2404/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд.

ОТМЕНЯ определение № 3293 от 11.12.2025 г. по ч. гр. д. № 2404/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 8938 от 09.05.2025 г. по гр. д. № 2317/2025 г. по описа на СГС, ГО, с което е оставена без уважение молбата на Р. Ж. Б. за освобождаване от държавна такса по предявения от него срещу „Ю. Б. АД иск за сумата 190 000 евро, частичен иск от сумата 206 840,70 евро, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА

ОСВОБОЖДАВА на основание чл. 83, ал. 2 ГПК ищеца Р. Ж. Б. от задължение за внасяне на държавна такса по предявения от него срещу „Ю. Б. АД иск за сумата 190 000 евро, частичен иск от сумата 206 840,70 евро, или за сумата 7 600 евро.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.