ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1878

гр. София, 09.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осми април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 772 от 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Север“ АД, чрез адв. Н. Б., срещу въззивно решение № 175 от 21.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 271/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 98 от 31.01.2025 г., постановено по гр. д. № 1940/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, за осъждането на „Електроразпределение Север“ АД да заплати на „Международни превози К.“ О. парични суми, представляващи обезщетения за унищожаването вследствие пожар, започнал на 11.08.2022 г. в 6. 43ч. на територията на базата на ищеца в [населено място], общ. А., обл. Варна, причинен от скъсване на проводник от въздушен далекопровод на електропреносната мрежа, поради неизпълнение на нормативни задължения от работниците на ответника, на основание чл. 49 ЗЗД, ведно със законната лихва върху присъдените суми от 11.08.2022 г. до окончателното изплащане, както следват: 1521, 63 лв. – за влекач марка „R.“, модел „Т“, peг. [рег. номер на МПС] , рама № V. X.; 1252 лв. – за полуремарке „Ш.“, peг. [рег. номер на МПС] ; 4167, 33 лв. – за полуремарке „Ш.“ peг. [рег. номер на МПС] ; 78195, 29 лв. – за влекач марка „Р.“ с рама № V., без peг. номер; 9945, 90 лв. – за полуремарке „Ш. С. 24-Л-13. 62 Е Б“, с peг. [рег. номер на МПС] . Въззивното решение в частта, с която като резултат исковата претенция е отхвърлена за горницата до сумите съответно от 78 776, 63 лв., 9 183, 80 лв., 24 128, 33 лв., 250 968, 16 лв. и 29 836, 80 лв., е влязло в сила като необжалвано.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 549 от 29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г. на IV г. о., решение № 385 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 1245/2009 г. на III г. о., решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на III г. о., решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на III г. о.; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да изследва поведението и действията на всеки от участниците, като отчете тежестта на нарушението на виновното лице и това на пострадалия, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 674 от 12.11.2024 г. по гр. д. № 4324/2023 г. на IV г. о., решение № 20 от 20.01.2025 г. по т. д. № 721/2024 г. на I т. о., решение № 8 от 10.01.2025 г. по т. д. № 825/2024 г. на I т. о. и решение № 514 от 01.08.2024 г. по гр. д. № 2673/2023 г. на IV г. о.

Ответната страна по жалбата „Международни превози К.“ О., в писмен отговор, подаден чрез адв. П. М., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

В обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 11.08.2022 г, в 6.43ч, на територията на базата на „Международни превози К.“ О. избухнал пожар, причинен от скъсване на проводник от въздушен далекопровод на електропреносната мрежа /ЕПМ/, минаващ във въздушното пространство над базата; че посоченият далекопровод е част от въздушна електропроводна линия /ВЕЛ/ с диспечерско наименование „Миньор“ с дължина 14, 714 км; че скъсаният и паднал на земята край на електрическия проводник, влязъл в контакт с паркираните под него МПС на ищеца – влекач марка „Р.“, модел „Т“, рег. [рег. номер на МПС] , който се възпламенил, като освен него в пожара изгорели и намиращите се в съседство превозни средства, всички собственост на ищеца, съгласно намиращите се по делото документи – свидетелства за регистрация, удостоверения от МВР и фактури; че според кредитираното като обективно и компетентно дадено заключение на вещото лице по повторната съдебно-оценителна експертиза, пазарната стойност на увредените превозни средства, е както следва: 1. влекач марка „R.“, модел „Т“, peг. [рег. номер на МПС] – 120 744 лв.; 2. полуремарке „Ш.“, peг. [рег. номер на МПС] – 21 068 лв.; 3. полуремарке „Ш.“ peг. [рег. номер на МПС] – 45 039 лв.; 4. влекач марка „R.“, без peг. № - 158 422 лв.; 5. полуремарке „Ш. С. 24-Л-13. 62 Е Б“ с peг. [рег. номер на МПС] – 21 555 лв.

При тази фактическа обстановка решаващият състав е приел от правна страна за установено по делото, че причината за пожара е скъсването на алуминиев проводник, съгласно заключението по СТЕ; че липсват убедителни доказателства, че това е било резултат от неблагоприятни метеорологични условия, като напр. ураганен вятър или високи градуси на атмосферната температура; че с оглед заключението на вещото лице, а и съгласно справка от НИМХ – Варна, не би могло да се приеме, че проводникът се е скъсал поради прекомерно високи температури над 40 C, нито поради силен вятър; че от констатациите на вещото лице се налага извод, че ел. проводник не е бил сменен. Позовал се е на разяснения в практиката на ВКС, съгласно които когато мрежата отговаря на изискванията, но е съществувала възможност да бъде защитена от прекъсването на проводник, е налице неизпълнение на нормативното задължение. Взел е предвид и изискванията съгласно Наредба № 9/9.06.2004 г. за техническата експлоатация на електрически централи и мрежи, като е формирал извод, че по делото липсват данни процесният електропровод, който се е скъсал, да е бил ремонтиран или подменен от ответното дружество в изпълнение задълженията в указаните в Наредбата срокове.

Предвид изложеното второинстанционният съд е приел, че „ЕРП Север“ АД дължи обезщетение съгласно чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от бездействието на своите служители, с което бездействие е допуснато неизпълнение на задълженията по чл. 89, ал. 1, т. 4 от ЗЕ, съгласно който за лицензионната територия, операторът на ЕРП мрежа осигурява нейното поддържане, както и на обектите и съоръженията и на спомагателните мрежи в съответствие с техническите изисквания. Като ирелевантно за спора е намерил възражението на ответното дружество, че собствеността на процесния далекопровод не е негова, а на „К.“ АД. Въпреки това е изложил съображения, че същият е собственост на „ЕРП Север“ АД, за което е взел предвид нормата на чл. 88, ал. 1 от ЗЕ, съгласно която разпределението на ел. енергия и експлоатацията на ЕРП мрежи се осъществяват от операторите на последните, както и практиката на ВКС, касаеща собствеността на енергийните обекти, че енергийните обекти и съоръжения следва да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката. Изрично е посочил, че аналогични разпоредби са се съдържали и в § 67, ал. 2 и 9 ПЗР на предходния ЗЕЕЕ /ДВ бр. 64/1999, отм. ДВ бр. 107/2003 г./, с които са създадени условия държавната собственост върху енергийните обекти да премине в собственост на енергийните предприятия. Съобразил е и разясненията от практиката на ВКС, че макар по принцип да е допустимо собственик на енергийния обект да не е енергийно предприятие, целта на закона е това да е само временно положение. При тези мотиви е преценил като неоснователно възражението на ответната страна „ЕРП Север“ АД, че ЕРП-дружеството не било собственик на въпросната част от електропровода, щом като въпросният енергиен обект за разпределение на ел. енергия попада в неговата лицензионна територия.

Относно въпроса за съпричиняването от страна на ищеца, въззивният състав е намерил, че съгласно чл. 14, ал. 1, т. 4 от Наредба № 16/9.06.2004 г. за сервитутите на енергийните обекти в сервитутната зона на енергиен обект за производство, пренос, разпределение и преобразуване на ел. енергия, не се допуска паркиране на всички видове превозни средства и, съгласно Приложение № 5 към Наредбата, сервитутната зона при въздушен електропровод високо напрежение 20КV е от по 7м встрани от оста на ВЕЛ, какъвто е и конкретният случай. Установил е като безспорно между страните в случая, че в момента на възникване на пожара процесните влекачи и ремаркета са били паркирани в сервитутната зона на електропроводите, а съгласно обясненията на вещото лице, ако същите са били паркирани извън нея, то пожар не би възникнал. Като лишени от правно значение е преценил доводите на ищеца, че паркирането в сервитутната зона се налагало поради практически затруднения и липсата на място за автопарка на фирмата, като с оглед посоченото от самия ищец, че 2/3 от площта на имота му попадали в сервитутната зона, а останалата 1/3 част била заета от офиса на фирмата и затова нямало място за паркирането на МПС така, че да не бъдели паркирани под ел. проводи, е формирал извод за знание у ищеца, че паркирането на МПС се е извършвало в сервитутната зона. В тази връзка е обобщил, че в противоречие с изискването на чл. 14, ал. 4 от Наредбата, ищецът на собствен риск е допускал паркирането на МПС в сервитутната зона, вкл. точно под далекопровода.

По отношение на доводите на ищеца, че ответното дружество не било изпълнило задължението си за по чл. 11, ал. 1 от Наредба № 16/9.06.2004 г. за сервитутите на енергийните обекти, според която титулярят на сервитутните права осигурява за своя сметка обозначаването, заснемането и отразяването на границите на сервитутните зони в съответните специализирани карти и регистри, както и в КК и КР, въззивната инстанция е приела, че посочената разпоредба не намира приложение в случая. Изложила е съображения, че Наредбата е приета в изпълнение на сега действащия ЗЕ, в сила от 2004 г., като изрично в чл. 1, ал. 2 от нея е посочено, че е приложима и за вече съществуващи ел. съоръжения, каквато е и настоящата ВЕЛ, но съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 3 заварените енергийни обекти изрично са изключени от изискванията, посочени в чл. 2, ал. 1, ал. 2, приложими при определяне размерите и разположението, сервитутните зони при създаването на нови енергийни обекти или тяхното разширяване. В тази връзка е обобщила, че доколкото ВЕЛ е заварено положение, по отношение на същата за ответното дружество няма задължение да я отразява в КК и КР.

Предвид тези данни решаващият състав е посочил, че споделя извода на първата инстанция относно наличие на съпричиняване на вредите по процесните влекачи и ремаркето от страна на ищеца „Международни превози К.“ О. по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, което определя в размер на 50 %. В обобщение е намерил, че обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Съображенията за това са следните:

Поставеният от касатора в изложението първи въпрос е от процесуалноправен характер и обобщено се свежда до въпроса за служебните задължения на съда във връзка с доклада по делото и даване на указания на страните за разпределение на доказателствената тежест. В задължителната за съдилищата съдебна практика, обективирана в т. 2 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, както и в трайната практика на ВКС, намерила израз в множество съдебни решения (пр.: решение № 97 по гр. д. № 3224/2017 г., IV г. о., решение № 35 по гр. д.№ 1939/19г., IV г. о., решение № 192 по т. д. № 44/2017 г., I т. о. и др.), в това число и посочените от касатора, се възприема разбирането, че регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК, в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т. н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, ако прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Следва да се посочи, че оплакванията на касатора при поставянето на този въпрос, касаещи липсата на указания, дадени от съда относно разпределението на доказателствената тежест, са основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и по тях проверка за законосъобразност се извършва, ако атакуваният съдебен акт бъде допуснат до касационно обжалване.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска и по поставения втори въпрос в изложението, който обобщено касае приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Така поставен въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното решение, но не е налице допълнителната предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно многобройната константна практика на ВКС, в това число от посочената от касатора, принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал. За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно, като релевантен за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с поведението на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване от съда /въз основа на приетите по делото доказателства/ във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос – определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. В настоящия случай възприетият от въззивния съд извод за съпричиняване на вредоносния резултат е направен след подробен и детайлен анализ на събраните по делото доказателства и установените от тях действия/бездействия на пострадалия и значението им в конкретния причинен процес, като степента на обективния принос на пострадалия е определена след отчитането на поведението му като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат /паркирането на повредените МПС в сервитутната зона на електропровода/. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване и по този въпрос.

В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 3120 евро с ДДС.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 175 от 21.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 271/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

ОСЪЖДА „Електроразпределение Север“ АД, с ЕИК[ЕИК] и седалище в [населено място], да заплати на „Международни превози К.“ О., с ЕИК[ЕИК] и седалище в [населено място], направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 3120 евро с ДДС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: