ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2308

гр. София, 05.05.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 2257/2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 263578/27.02.2025 г. на В. Д. Ш.-Р., [населено място], подадена чрез адвокат И. З.-Ш., срещу въззивно решение № 260033/24.01.2025 г. по в. гр. д. № 10196/2020 г. на Софийски градски съд.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Съществува ли задължение за въззивния съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност относимите доказателства, съдържащи се в кориците на делото, като съобрази връзката между тях, както и да се произнесе по всички възражения, доводи и оплаквания по въззивната жалба в тяхната пълнота; 2. Относно задължението на въззивния съд при спор за собственост да се произнесе инцидентно по законосъобразността на административен акт – за реституция по реда на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му; 3. Длъжен ли е съдът да вземе предвид направените в хода на въззивното разглеждане на делото възражения на страната за непълнота на заключението по техническата експертиза и да допусне на основание чл. 201 ГПК допълнителна или повторна експертиза с цел изясняване на релевантните за спора факти; 4. Дали при спор за собственост страната, която основава правата си на реституция по ЗВСОНИ, следва да докаже правата си преди одържавяването на имота, както и дали това доказване следва да бъде пълно, вкл. и когато се основава на косвени доказателства; 5. Дали съдът е длъжен да изиска документите, ползвани от вещото лице при изготвяне на експертизата и неприложени в оригинал или копие към заключението, след като такова искане е било направено от страна по делото при разглеждане на заключението на вещото лице.

Ответникът по касация Й. В. Х., чрез адвокат Н. М., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на разноски.

Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 14680/16.01.2020 г. по гр. д. № 57227/16.01.2020 г. на Софийски районен съд, с което по предявения иск по чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на В. Д. Ш.-Р., че Й. В. Х. е собственик на недвижим имот с идентификатор *** по КК и КР, представляващ парцел *-* от кв. 50 по плана на [населено място], местност „З.“, [населено място], с площ от 620 кв. м., като В. Ш.-Р. е осъдена да предаде владението върху процесния имот на ищцата.

Въззивният съд е приел, че ищцата Й. Х. е дъщеря на В. Д. /Д./ П. /П./, като възражението на ответника за липса на идентичност между лицата В. Д. П. и В. Д. П. е преценено като неоснователно, доколкото разликата в наставката при бащиното име е допустима според ЗГР и ЗИБГ/отм./. Като неоснователно е посочено и възражението за разлика в записването за месторождение на П., тъй като в документите от 1908 г. и 1941 г. е посочвано местожителство и известно място на раждане – [населено място], а към датата на съставяне на акта за смърт е посочено актуалното му местожителство – [населено място]. Съдът е установил, че с постановление на МС от 14.07.1950 г. и на основание чл. 9 ЗОЕГПНС/отм./ на 19.10.1950 г. от В. П. е отчужден имот в [населено място], местност „П.“, представляващ дворно място от 3060 кв. м., заедно с паянтова постройка на един етаж, с площ от 60 кв. м. Със заповед от 07.06.1995 г. на кмета на Столична община имотът е отписан от актовите книги на държавни и общински недвижими имоти и е разпоредено да се предаде владението на 2390 кв. м. от имот с пл. №* - стар, кв. 19, м. в. з. „Г.“, [населено място], без частта усвоена за улица, на наследниците на В. П.. Посочено е, че в заповедта за деактуване и в АДС от 1950 г. са описани границите на отчуждения имот, поради което при съобразяване със съществувалите кадастрални и/или регулационни планове е възможно установяването на идентичност между одържавения и възстановения имот. Съдът е съобразил постановките на ТР № 8/2014 г., ОСГК на ВКС, според които липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в действащите подробни и устройствени планове и/или в кадастралната карта, респ. заснемане на реална част към друг съседен имот, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респ. негоден предмет на иск за защита на вещни права. Възприето е заключението на техническата експертиза, според което процесният имот с идентификатор *** и площ от 620 кв. м. е част от имот, отчужден с ПМС от 14.07.1950 г. и възстановен на наследниците на В. П. със заповед от 07.06.1995 г. Вещото лице е направило съпоставка между границите на имота в различни регулационни и кадастрални планове, както и в документите за собственост, съдържащи се реституционната преписка. Прието е, че П. с протокол за съдебна делба от 23.10.1941 г. е придобил процесния имот, който съгласно плана от 1959 г. попада в кв. 19, имот пл. № *, за който са отредени парцели *-*, *-*, *-*, *-*. Паянтовата постройка попада в имот пл. № *, отреден за парцел *-*. С частично изменение на регулационния план от 1995 г. за имот пл. № * са отредени парцел *-*, *-* и улица. Отбелязано е, че различните квадратури, посочени за УПИ *-* в кв. 50 в представените от ответника данъчни оценки, са в границите на допустимите отклонения. Изложени са съображения в подкрепа на извода за идентичност на отчуждения и възстановения имот, свързани с отразената във всички действали планове постройка, която попада в процесния имот. Последната е премахната в изпълнение на предписания от комисия, назначена от Столична община, през 2008 г. Относно правата на ответницата въззивният съд е приел, че В. Ш.-Р. се легитимира като собственик на процесния имот след поредица от прехвърлителни сделки. Тя е придобила спорната земя от „Йоринг“ ЕООД, чийто праводател А. В. Д. /трето лице-помагач/ се легитимира като собственик въз основа на констативен нотариален акт от 2012 г. за собственост по наследство и отказ от наследство на следните УПИ: дворно място от 675 кв. м., представляващо УПИ *-*, и дворно място от 590 кв. м., представляващо УПИ *-*. Съдът е констатирал, че Д. е наследник на Т. М. А., починала през 1999 г. Другият неин наследник – Методи В. Д., се е отказал от наследство. Прието е, че липсват доказателства наследодателката на А. Д. да е била собственик на процесния имот. В нито един документ относно историята на имота не фигурира името на Т. А.. В констативния нотариален акт от 2012 г. е посочено, че същият е издаден въз основа на нотариален акт № 181 по нот. д. № 8329/1975 г. Съдът е посочил, че в изпратени от Агенция по вписванията на копия на нотариални актове със същите номера и по посоченото нотариално дело не се съдържа информация, касаеща процесния имот, а същите се отнасят за други страни и за други имоти. Прието е, че предвид липсата на посочения нотариалния акт и при съобразяване принципите на гражданското производство и приетото в ТР №11/2012г., ОСГК на ВКС, не може да се приеме, че А. Д. е бил собственик на процесния имот. В допълнение съдът е посочил, че в нотариален акт № 68/2012 г. Д. е признат за собственик на УПИ *-* и УПИ *-*, който представлява незастроена част от имот пл. №* според измененията на РП от 1999 г. През 2013 г. е допусната поправка на нотариален акт № 36/2012 г. относно индивидуализацията на прехвърления от А. Д. на „Йоринг“ ЕООД недвижим имот, като е вместо УПИ *-* се чете УПИ *-*, но такава поправка липсва в нотариален акт № 68, с който Д. се легитимира като собственик. Съдът е приел, че след като основният индивидуализиращ белег на имот са неговите граници, то констативният нотариален акт от 2012 касае УПИ *-*. Направен е извод, че след като праводателят не се легитимира като собственик, то и последващите приобретатели не са придобили вещното право на собственост. Относно възражението за придобиване на имота по давност съдът е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. Посочено е, че от 29.10.2012 г. до 21.08.2017 г. не е изтекъл петгодишният давностен срок при добросъвестно владение за Йоринг „ЕООД“, Л. Д. Ш. и В. Д. Ш.-Р.. Владението на А. Д. също е недобросъвестно, поради което е неприложима кратката петгодишна давност. Липсват доказателства за упражнявана фактическа власт върху имота от Т. А..

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 2, предл. трето на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност чл. 288 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване по повдигнатия процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивната инстанция при решаване на правния спор, тъй като е решен в съответствие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в ТР №1/2013 г., ОСГТК. В нея е прието, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. По твърдението, че във въззивното решение не е обсъдено записването на Т. А. като собственик на имот пл. № * към разписния лист на кадастралния план от 1980 г., следва да се посочи, че константно в съдебната практика се приема, че отразеното в разписния лист не доказва правото на собственост, а може да бъде само индиция за принадлежността на това право, ако е подкрепено с други доказателства. В случая съдът е приел, че няма доказателства, които да установяват правото на собствеността върху процесния имот на наследодателката на А. Д.. Независимо от тов, по делото не е установена и идентичност между имот пл. № * и процесния. Относно придобивното основание, с което ищцата е станала собственик на процесния имот съдът е приел, че той е частично идентичен с имота, отчужден от нейния наследодател по реда на ЗОЕГПНС, поради което Й. Х. е станала негов собственик ex lege - с влизане в сила на разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ.

Вторият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК е ирелевантен и по него също не следва да се допусне касационно обжалване. Както бе посочено, реституцията в разглежданата хипотеза на ЗВСОНИ настъпва ex lege – при наличие на законовите предпоставки. Отписването на имота от актовите книги за държавна и общинска собственост няма самостоятелно доказателствено значение при преценката дали са настъпили тези предпоставки. Заповедта на кмета за деактуване на имота няма конститутивно за реституцията действие и не е предпоставка за настъпването й, а оттук следва, че е неприложим косвен съдебен контрол върху този акт.

Третият поставен от касатора въпрос не предпоставя допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е решен в противоречие с относимата цитирана от касатора практика - решение № 178/19.03.2024 г. по гр. д. № 1910/2023 г. на ВКС, III г. о. В нея е прието, че за съда не съществува задължение да уважи направеното по повод изслушана експертиза искане за нова или допълнителна такава, поради което, сам по себе си, отказът на съда да я допусне не може да се преценява като процесуално нарушение, лишило страната от възможност да докаже твърденията си. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/ само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или ли ако тези доказателства са необходими за служебно приложение на императивна материалноправна норма – т. 3 от ТР №1/2013, ОСГТК. В случая въззивният съд е изпълнил задължението си да прецени, дали делото е останало неизяснено от фактическа страна. Той е приел за установени всички правнорелевантни факти относно идентичността на отчуждения от праводателя на ищцата имот и възстановения такъв, като не е счел за необходимо допускане на повторна експертиза, което искане е обосновано с желанието на ответника за прилагане на допълнителни доказателства към експертното заключение.

И по четвъртия въпрос липсва противоречие на приетото от въззивния съд с установената съдебна практика. В случая съдът е приел, че праводателят на ищцата е бил собственик на отчуждения по реда на ЗОЕГПНС имот към момента на неговото одържавяване, поради което по силата на закона с влизане в сила на разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ правото на собственост е възстановено на неговия наследник. Изводът е направен въз основа на заключението на техническата експертиза и изследваните от нея както приети по делото писмени доказателства, така и документи, които са съхранявани в държавни учреждения. Следва да се посочи, че изводите на въззивния съд не са в противоречие, а в съответствие с константната практика на ВКС, вкл. посоченото от касатора решение №240/2012г. по гр. д.№ 1472/2010г. Несъгласието на касатора с така приетото от въззивния съд не е обуславя допускане на касационно обжалване.

Няма противоречие с цитираната от касатора практика и по последния въпрос. В нея е прието, че ако към материалите за експертизата са включени документи, чертежи или други вещи, които не са представени като доказателства по делото, съдът задължава страната или третото лице, в държане на които са тези материали, да предоставят достъп на вещото лице до тях. Прегледаните материали може да не бъдат представени в оригинал или копие пред съда (документи в нотариална кантора или регулационни и др. благоустройствени актове и документи в техническата служба на общината). По искане на някои от страните обаче представянето на документи може да бъде изискано от съда, за да може да бъде оспорена тяхната истинност. Ако истинността на документите не бъде оспорена, представянето им пред съда не е задължително. В случая ответникът не е възразил срещу достоверността на изследваните от вещото лице документи, а е искал приобщаването им по делото поради съмнение в обосноваността на заключението. Поради това не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че вещото лице няма задължение да събира и проверява материали, т. е. да попълва делото с доказателства, които биха били от значение за решаването на правния спор, доколкото това би било нарушение на принципите на равенство и състезателност в процеса /решение № 57/2024г., по гр. д.№ 1699/2023г., ІV г. о./.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с доводи за необоснованост на въззивното решение относно идентичността на лицето, от което имотът е одържавен и на което е възстановен. Съдът е установил, че различие при неговото индивидуализиране е налице само по отношение на наставката в бащиното име, каквато разлика е допустима съгласно законодателната уредба в ЗГР и ЗИБГ/отм./, поради което е приел, че документите, в които се констатира това различие, касаят едно и също лице. Несъгласието на касатора и изложените от него доводи представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.

С оглед изложеното не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

Предвид изхода на делото касаторът В. Д. Ш.-Р. следва да заплати в полза на ответника по касация Й. В. Х. сторените от нея в настоящото съдебно производство разноски. Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС по правилата на чл. 78, ал. 1 ГПК се присъждат само действително сторените разноски. В случая обаче представеният към отговора на касационната жалба документ е недостатъчен да се направи категоричен извод за размера на договореното адвокатско възнаграждение, както и за заплащането му. В основанието за плащане на представеното платежното нареждане няма индикация, че то касае възнаграждение за процесуална защита по настоящото дело.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260033/24.01.2025 г. по в. гр. д. № 10196/2020 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: