ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1271

Гр. София, 05.05.2026 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО отделение, в закрито съдебно заседание на 11.03.2026 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

Като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 255/2026 г.,

за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. М. и Я. Г. М., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 758 от 04.06.2025 г. по в. т. д. № 277/2025 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 142 от 30.04.2024 г. по гр. д. № 270/2022 г. по описа на Пернишкия окръжен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на М. Г. М., Я. Г. М., В. С. Г. и „А. П. ООД (н.), срещу „Ю. Б. АД, за признаване за установено, че ипотеката, учредена с нот. акт № 194, т. I, рег. № 1775, дело № 171/2005 г. на нотариус Н. З. от лицата: „А. П. ООД, В. С. Г., Я. Г. М. – в качеството му на управител на дружеството, и Г. М. Г. – наследодател на ищците – физически лица, в полза на „Българска пощенска банка“ АД (сега „Ю. Б. АД) е недействителна – нищожна, като сключена в нарушение на чл. 170 ЗЗД поради несъществуване на обезпеченото вземане по договор за банков кредит от 29.04.2005 г. между „Българска пощенска банка“ АД и „А. П. ООД, както и поради неспазване на предписаната от закона форма с оглед нищожността на нотариалното удостоверяване съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 472, вр. чл. 476, б. „г“ ГПК (отм.), вр. чл. 167 ЗЗД (в нотариалния акт е описано вземане по банков кредит от 29.04.2005 г., какъвто договор за банков кредит не съществува между страните и какъвто не е представен на нотариуса, за да се посочи в съдържанието на нотариалния акт).

В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост при постановяване на въззивното решение и се моли за отмяната му. Касаторите твърдят, че като трети лица спрямо задължението на кредитополучателя „А. П. ООД към банката са се съгласили да обезпечат задълженията на дружеството по конкретен договор за банков кредит от 29.04.2005 г. (какъвто реално не е бил сключван), като обстоятелството, че между страните е бил сключен друг договор за кредит – от 08.03.2025 г., непосочен в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, считат за ирелевантно за спора. С оглед горното намират изводите на съда, основани върху тъждеството между двата договора за кредит, за неправилни.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: „1. Когато ипотеката се учредява от трето лице за чуждо задължение по договор за кредит, по който кредитен договор третото лице - ипотекиращо за чужд дълг не е страна, от значение ли е за индивидуализиране на обезпеченото вземане и датата на договора за банков кредит?; 2. Предвид чл. 167 ЗЗД, съгласно който договорът за ипотека се сключва с нотариален акт и в него трябва да се посочи обезпеченото вземане, падежът му и размерът на лихвите, ако такива са уговорени, то по смисъла на чл. 167 ЗЗД за индивидуализиране на обезпеченото вземане следва ли да се посочи и основанието, от което вземането произтича?; 3. Когато в нотариалния акт за учредяване на ипотеката от трето лице за чуждо задължение е посочено, че обезпеченото вземане е по договор за банков кредит от конкретно посочена дата, може ли да се приеме идентичност на обезпеченото с ипотека вземане на банката по договор за банков кредит, който е от друга дата, сключен между банката и длъжника и по който третото лице не е страна?“.

Ответникът по касация, чрез процесуален пълномощник, изразява становище за липса на основания за допускане на исканото касационно обжалване, както и за правилност на обжалваното решение.

За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, в срока по чл. 283 ГПК и въззивното решение подлежи на касационен контрол, но не са налице предпоставките на закона за разглеждането й по същество.

За да достигне до обжалвания краен резултат, след установяване на фактическата обстановка по делото, съставът на въззивния съд е посочил, че съгласно чл. 170 ЗЗД учредяването на ипотеката е недействително, ако било в ипотечния договор, било в молбата за учредяване на законна ипотека или в акта, въз основа на който се подава тя, съществува неизвестност за личността на кредитора, на собственика или на длъжника, за тъждеството на имота и на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката. В случая ищците М. Г. М. и Я. Г. М. са собственици на идеални части от недвижимия имот, върху който е учредена ипотека за обезпечаване на чуждо задължение, като при неизпълнение на задължението от главния длъжник, ипотекарният кредитор може да насочи принудително изпълнение и да се удовлетвори от стойността на имота. Ипотекарният длъжник може да се защити с иск за установяване, че ипотечното право не съществува при започнало изпълнително производство, каквото се установява, че е образувано по издадения изпълнителен лист срещу длъжника, и е насочено изпълнение спрямо процесните имоти.

По-нататък в обжалваното решение са изложени съображения, че в договора за ипотека обезпеченото вземане следва да бъде определено по начин, позволяващ отъждествяването му. В тълкувателно решение № 3/2018 от 17.03.2021 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че ипотеката е акцесорно право, което обезпечава възникнало или бъдещо вземане. Възможността ипотека да бъде учредена и за бъдещо вземане се извлича и по аргумент от разпоредбата на чл. 153 ЗЗД, която предвижда, че в случай на вписване на няколко ипотеки върху една и съща вещ, кредиторите се удовлетворяват предпочтително по реда на вписване на ипотеките, макар обезпеченото вземане да не е било възникнало при учредяването им. С оглед горното, съотнесено към договора за кредит, съдът е приел, че обичайната практика в тези случаи е кредитният ресурс да бъде реално предоставен на кредитополучателя едва след учредяване на ипотеката и вписването й, като обезпеченото вземане възниква след учредяването на ипотеката, т. е. след като отпуснатият кредит бъде реално предоставен и усвоен от кредитополучателя. Поради това към момента на вписване на ипотеката не е известна точната дата на предоставянето на кредитния ресурс, която обикновено определя и датата на падежа на задължението на кредитополучателя за плащане на погасителните вноски или за връщане на кредитния ресурс.

По отношение на валидността на договора за ипотека въззивният съд е приел, че е достатъчно датата на възникването на обезпеченото с нея вземане и датата на падежа на задължението на кредитополучателя да бъдат определяеми чрез вписаните в договора за ипотека условия, при които се предоставя кредитният ресурс, като липсата на конкретно посочена точна дата на предоставяне на кредитния ресурс и конкретна дата на падеж на задължението за връщането му не могат да обусловят нищожност на ипотечния договор. В случая в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека подробно е описано, че ипотеката обезпечава вземане с кредитен лимит в размер на 295 000 лв., при договорна лихва, формираща се от БЛП за малки фирми в лева, с договорна лихвена надбавка в размер на 0,9 пункта и срок на погасяване - 120 месеца. Между банката и кредитополучателя е сключен Договор за банков кредит, Продукт „Б. К. Л. - ПЛЮС“ № 0107/08.03.2005 г., като видно от същия е налице пълна идентичност между условията по договора за банков кредит и тези, вписани в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека – в него са възпроизведени всички условия на договора за банков кредит – „Продукт „Б. К. Л. - ПЛЮС“ № 0107/08.03.2005 г. Индивидуализацията в нотариалния акт за учредяване на ипотеката на вземането в размер на 295 000 лв., заедно с договорната и наказателна лихва, неустойките и срока на погасяване от 120 месеца, не внася неяснота относно това, кое е обезпеченото вземане и по кой договор за кредит същото е уговорено и не може да се говори за неизвестност на някое от лицата, на имота, на обезпеченото вземане или на размера на сумата, за която е учредена ипотеката.

С оглед изложеното по-горе въззивният съд е приел, че неточността по отношение на датата на сключване на договора за кредит не води до нищожност на договора за ипотека, след като обезпеченото вземане е индивидуализирано по начин, позволяващ идентифицирането му и отграничаването му от други вземания на банката. Съдът се е позовал на съдебна практика, че посочването на датата на договора за кредит не е изрично законово изискване (така определение № 962/05.03.2024 г. по гр. дело № 2584/2023 г. на ВКС, III ГО), както и че е установено пълно тъждество на задължението по договора за кредит и описаното в договора за ипотека обезпечено вземане, от което следва, че ипотеката не е без действие (в т. см. решение № 406/04.07.2003 г. по гр. д. № 968/2002 г. на II ГО на ВКС). Липсват данни за други договори за кредит, сключени между същите страни, за да е налице съмнение в така обезпеченото вземане.

По посочените съображения съдът е намерил единствено, че е била допусната техническа грешка при посочването на датата на договора за кредит, която не е от такова естество, че да внесе неяснота относно обезпеченото с ипотеката вземане и да е невъзможно то да бъде идентифицирано, за да е налице нищожност на договора за ипотека на основание чл. 170 ЗЗД. Нотариалните действия са формални действия, но не при всяко погрешно или липсващо отбелязване на обстоятелства при нотариалното удостоверяване е налице нищожност по смисъла на чл. 472, във вр. с чл. 476 ГПК (отм.), респ. по смисъла на чл. 576, във вр. с чл. 580 ГПК, съответно – липса на предписаната от закона форма. В закона е предвидена възможност за добавяне или за поправка на нотариалния акт по реда на 475, ал. 3 ГПК (отм.), респ. – по реда на чл. 579, ал. 3 ГПК, дори когато сключилите сделката страни не са намерили поправката или допълването за наложителни и не са ги поискали. Институтът на чл. 579, ал. 3 ГПК налага изискванията по чл. 580, във вр. с чл. 576 ГПК да се тълкуват в полза на действителността – решение № 60/19.05.2016 г. по гр. д. № 3569/2015 г. на III ГО на ВКС.

При така формираната воля на въззивния съд настоящият съдебен състав намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване.

Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

В случая поставените от касаторите въпроси относно необходимото съдържание на нотариалния акт за договорна ипотека при посочването и индивидуализацията на обезпеченото от трето лице вземане, в частност относно посочването на датата на договора за банковия кредит, са разрешени от въззивния съд при извършено съответно на закона тълкуване на приложимите към правния спор разпоредби за валидността на ипотеката, относно които не съществува неяснота, респективно нужда от изясняване на действителния им смисъл. Съставът на въззивния съд се е основал и на съображения от практиката на ВКС, с възприемането и доразвиването на които в мотивите към обжалваното решение е дал разрешение на тези въпроси. Даденият отговор се намира в съответствие както с посочената практика на касационната инстанция, така и с действително вложения от законодателя смисъл в приложимите по спора разпоредби от закона. При това положение не се установява поддържаната от касаторите допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване – въпросите да имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Наред с горното следва да се отбележи, че формулираните въпроси, макар и принципно да са обусловили правните изводи на въззивния съд, не отчитат всички негови решаващи констатации и правни съображения за изхода от спора, а именно, че в случая е допусната техническа грешка при посочването на датата договора за банков кредит в нотариалния акт, поправима съгласно чл. 579, ал. 3 ГПК.

В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на касаторите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация претендира присъждането на разноски, но по делото липсват доказателства за извършването на такива.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 758 от 04.06.2025 г. по в. т. д. № 277/2025 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: