ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 1315София, 11.05.2026 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 74/2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Б. Л. Ф. ЕООД (в несъстоятелност), [населено място] срещу решение № 464 от 14.08.2025 г. по в. т. д. № 197/2025 г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е обезсилено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-8 състав решение № 669 от 09.05.2024 г. по т. д. № 415/2023 г. в частта, с която предявените от дружеството-касатор срещу „Ви Еф Лоджистикс“ ЕООД, [населено място] искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД са уважени за сумата 97 421.66 лв. – главница по договор за заем от 20.07.2017 г. и анекс № 1 от 22.12.2018г. към него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.03.2022 г. до окончателното й изплащане, и за сумата 13 801.41 лв. – договорна лихва за периода от 01.01.2018 г. до 01.10.2020 г., а е потвърдено в частта, с която предявените от дружеството-касатор срещу „Ви Еф Лоджистикс“ ЕООД искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД са отхвърлени за разликата над сумата 97 421.66 лв. до сумата 287 000 лв., представляваща сбор от предоставени на ответника чрез заплащане на негови задължения към трети лица заеми в периода от 31.07.2017г. до 31.12.2019г., ведно със законната лихва върху сумата над 97 421.66 лв. до 287 000 лв., считано от 01.03.2023г. до окончателното изплащане на задължението, както и за разликата над сумата 13 801.41 лв. до сумата 40 000 лв. – договорна лихва за периода от 01.01.2018г. до 01.10.2020г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с преценката за недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете. Твърди, че от исковата молба, допълнителната искова молба и уточненията към тях се установява, че обстоятелствата, на които са основани исковете, са наличие на заемно правоотношение, включително плащания към трети лица за погасяване на дълга на ответника към тях. Освен това, според него, липсата на позоваване конкретно на договора за заем от 20.07.2017 г. в исковата молба и уточненията й, обосновава по-скоро извод за неправилност на първоинстанционния акт като постановен по неуточнено, а не на непредявено основание. В касационната жалба са развити подробни съображения и срещу извода на въззивния съд за неоснователност на исковете за разликата над сумата 97 421.66 лв. до сумата 287 000 лв. – главница и над сумата 13 801.41 лв. до сумата 40 000 лв. – договорна лихва за периода от 01.01.2018г. до 01.10.2020г. с твърдението, че същият е в противоречие със събраните по делото доказателства, установяващи недвусмислено съществуването на заемни правоотношения между страните с предмет процесните суми.

Като значими за допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК са поставени въпросите: „1. Като недопустимо или неправилно следва да се квалифицира съдебното решение, ако съдът се е произнесъл с решение в диспозитива, с което е уважил осъдителният иск с основание конкретен договор за заем и анекс към него, докато ищецът е поддържал в исковата молба, ДИМ и уточненията към тях, че вземането му произтича от кредитно/заемно правоотношение, без обаче да уточнява конкретен договор; 2. При същите предпоставки като по първия въпрос, как следва да се определи решението като недопустимо поради произнасяне в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса или недопустимо поради нередовност на исковата молба, а именно нередовност, произтичаща от неуточнено конкретно правно основание (договор), който договор е залегнал в диспозитива на съдебното решение като основание за уважаването на иска; 3. Ако ответникът по делото създава пречки за събиране на доказателства по делото за установяване характера на кредитните отношения между страните, за съществуването на които има несъмнени косвени писмени доказателства, то може ли да се характеризира решението на съда, постановено при условията на чл. 161 ГПК, като недопустимо поради произнасяне по незаявени обстоятелства, ако съдът сам е „избрал“ основанието на осъдителния петитум измежду множеството писмени доказателства, удостоверяващи безспорно реалното изплащане на суми директно към ответника или от негово име в полза на трети лица; 4. Допустимо ли е исковата претенция да бъде доказана с косвени доказателства, в отклонение от принципа за пълното доказване“.

В подкрепа на заявеното основание са посочени съответно: решение № 19 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 3604/2015 г. на ІV г. о.; определение № 641 от 13.05.2014 г. по гр. д. № 7204/2013 г. на ІV г. о. (за първите три въпроса) и решение № 50024 от 19.09.2023 г. по гр. д. № 3892/2021 г. на ІV г. о. (за четвъртия въпрос).

Ответникът по касация – „Ви Еф Лоджистикс“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 05.01.2026г.

Третото лице-помагач на ищеца – „Кордеел-България“ ЕАД, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която предявените от „Б. Л. Ф. ЕООД (в несъстоятелност) срещу „Ви Еф Лоджистикс“ ЕООД искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД са уважени за сумата 97 421.66 лв. – главница по договор за заем от 20.07.2017 г. и анекс № 1 от 22.12.2018г. към него и за сумата 13 801.41 лв. – договорна лихва върху първата сума за периода от 01.01.2018 г. до 01.10.2020 г., решаващият състав е преценил, че същото е недопустимо, тъй като първостепенният съд е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. По-конкретно, приел е, че в исковата и допълнителната искова молба, както и в уточнителните молби от 31.03.2023г. и 23.10.2023г. ищецът не е посочил, че претендира суми по сключени между страните договор за паричен заем от 20.07.2017г. и анекс № 1 от 22.12.2018г., а е претендирал периодично заплащани от него задължения на ответника към трети лица като предоставени заемни средства. В този смисъл се е позовал на формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – решение № 398 от 23.05.10 г. по гр. дело № 738/09 г. на ІV г. о., решение № 249 от 23.07.10 г. по гр. д. № 92/09 г. на ІV г. о., решение № 124 от 24.03.2011г, по гр. д. № 882/2010г. на ІV г. о, и решение № 77 от 8.03.2011г. по гр. д. № 127/2010 г. на IV г. о., според която: Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

По отношение на исковете за разликата над сумата 97 421.66 лв. до сумата 287 000 лв. – главница и над сумата 13 801.41 лв. до сумата 40 000 лв. – договорна лихва за периода от 01.01.2018г. до 01.10.2020г. – въззивният съд е споделил крайните изводи на първата инстанция за тяхната неоснователност. Според решаващия състав, от събраните по делото доказателства, включително и представените от трети лица по реда на чл. 192 ГПК, анализирани от съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че ищецът действително е заплащал задължения на ответника към трети лица по договори за кредит, но това не доказва осъществяването на елементите на фактическия състав на договор за заем по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а именно – съгласие на страните за предаване от ищеца-заемодател в собственост на ответника-заемател на парична сума и предаването на тази сума от заемодателя на заемателя, съответно неизпълнение на задължението на заемателя за връщане на сумата, съобразно уговореното.

Въззивният съд е приел, че осчетоводяването на вземания по „заем“ при ищеца в размер на 286 7231.68 лв. (в баланса 287 хил. лв.), което съответства на водените от ответното дружество задължения в размер на 286 731.68 лв. (в баланса 287 хил. лв.), съответно осчетоводяването на задължения за лихви и отразяванията в годишните финансови отчети и доклади на дружествата, което е установено от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, при оспорване на исковете от ответника, не доказва осъществяването на елементите на фактическия състав на договор за заем по чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Предвид изрично заявеното от вещото лице в съдебно заседание, че задълженията са установени само от оборотна ведомост и извлечения по сметка, без страните да са представили първични счетоводни документи, съдебният състав е счел, че и за двете дружества не може се направи обоснован извод за редовно водене на счетоводството им съгласно изискването на чл. 3, ал. 3 ЗС за текущото счетоводно отчитане на основата на документална обоснованост на стопанските операции и факти при спазване изискванията за съставянето на документи по този закон и следователно не може да се приеме, че самото осчетоводяване и отразяване в годишните финансови отчети и доклади на дружествата, съставлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване на посоченото основание – заем.

Според въззивния съд, различен извод не може да се направи от извлеченията по банковата сметка на „Б. Л. Ф. ЕООД (в несъстоятелност) при „Българска банка за развитие“ АД, установяващи извършени от ищцовото дружество за периода от 31.07.2017г. до 31.12.2017г. преводи по банкова сметка на „Ви Еф Лоджистикс“ ЕООД с основание „за погасяване на кредити на „Ви Еф Лоджистикс“ ЕООД“. Съдът е приел, че от представените по реда на чл. 192 ГПК от „Българска банка за развитие“ АД 4 договора за кредит, по които „Ви Еф Лоджистикс“ ЕООД е кредитополучател и главен длъжник, а „М. Т. ООД (с настоящо наименование „Б. Л. ООД) е солидарен длъжник, се установява единствено, че тези плащания са в изпълнение на задълженията на „Ви Еф Лоджистик“ ЕООД по банковите кредити, но не се установява в отношенията между страните по делото осъществяването на елементите от фактическият състав на договор за заем по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, т. е. че сумите са преведени като заем.

Като неотносимо е преценено позоваването от въззивника на решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012г. на ВКС, IV г. о., тъй като в случая страните не са сключили последващо плащанията споразумение, с което да са приели, че ответното дружество дължи заплатеното по силата на сключен договор за заем. Освен това, съдът е счел, че при липсата на първични счетоводни документи и при заявеното от ответника оспорване на иска, от отразяването на подлежащи на връщане суми и на тяхното основание във финансовите отчети и в годишните доклади за дейността на двете дружества не може да се направи извод за наличието и на обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационното обжалване, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези изисквания не са изпълнени. Първите три въпроса са относими към правилността на обжалвания акт. Какъв е порокът на съдебното решение – недопустимост или неправилност, респ. какво е основанието за неговата недопустимост (нередовност на исковата молба или нарушение на диспозитивното начало в процеса) – отговорът на тези въпроси предполага преценка на конкретните обстоятелства по делото, каквато обаче е възможна само при вече допуснат касационен контрол. По отношение на четвъртия въпрос изводът за отсъствие на общата предпоставка произтича от това, че същият не кореспондира с мотивите на решението. Въззивният съд не е отрекъл възможността „исковата претенция да бъде доказана с косвени доказателства“, а е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на елементите от фактическия състав на договора за заем за сумата, за която претенцията е отхвърлена. Проверката на правилността на този извод е предмет на самото касационно обжалване, но не и основание за допускането му.

Освен, че липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на поставените въпроси не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваният акт не е в противоречие с двете решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, на които се позовава касаторът (определението по чл. 288 ГПК, посочено във връзка с първите три въпроса не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), като първото от тях е и неотносимо, доколкото касае определянето на правната квалификация на претенцията, какъвто спор в случая не съществува.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 464 от 14.08.2025 г. по в. т. д. № 197/2025 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: