ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2387
гр. София, 11.05.2026 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №3154/2025г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№19762/21.07.2025г. на Столична община, представлявана от кмета В. Т., чрез адв. Д. срещу решение №803/11.06.2025г., постановено по в. гр. д. №20241000502076/2024г. на Софийския апелативен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение, касаторът е осъден да заплати на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД на С. С. В. сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва за периода от 24.09.21г. до цялостното й изплащане. Според касатора въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил показанията на единствения свидетел, както и на всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, поради което е достигнал до неправилния извод за наличието на причинно –следствена връзка между настъпилото произшествие и действията на Столична община. В изложението за допускане на касационно обжалване, касаторът посочва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?, по който се твърди противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в решение №77/17.03.2015г. по гр. д. №2040/2014г. на ВКС; решение №217/9.06.2011г. по гр. д.№761/2010г.; решение №403/23.01.2015г. по гр. д. №1060/2014г. на ВКС
2. За задължението на съда да извърши проверка на заключението на допуснатата експертиза с оглед неговата обоснованост, достоверност и документираност, както и да прецени същото с оглед на всички събрани по делото доказателства и да отговори на конкретните възражения срещу експертизата, по който се твърди отклонение от съдебната практика на ВКС, възприета в т. д. №311/2010г., по гр. д. №1295/2018г., по т. д. №806/2009г., решение по т. д. №475/2012г., решение по гр. д. №1814/2009г. и Решение №50028/11.09.2023г. по дело №3773/2021г. според която заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено в пълнота, наред с всички останали доказателства по делото, като решаващият съд е длъжен да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата.
3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?, по който въпрос се твърди противоречие с решение №24 от 28.01.2010г. на ВКС по гр. д. №4744/2008г., и цитираната в него практика, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви затова.
4. При постановяване на решението си длъжен ли е въззивният съд да обсъди приетите по делото доказателства?, по който въпрос се твърди несъобразяване с решение №146/2018г. по гр. д. №278/2018г., решение №460/2010г. по гр. д. №278/2009г., решение №589/2010г. по гр. д. №1359/2009г., решение №627/2010г. по гр. д. №1623/2009г. и разясненията в ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК, ВКС.
Ответницата по касация С. В., чрез адв. В., изразява становище за липсата на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба. В заключение се моли касационно обжалване да не бъде допуснато, както и за присъждане на адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 5880 лева на осн. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При произнасянето по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о. съобрази следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от С. С. В. срещу Столична община осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 24.09.2021г. до изплащането. Ищцата твърди, че на 24.09.2021г. при управление на мотоциклет е претърпяла ПТП, като е попаднала в дупка на пътното платно; паднала е на земята; получила е физически травми – увреждания и вследствие от това - физически болки и психически страдания – неимуществени вреди. С оглед на което претендира да бъде ангажирана, при условията на чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД във връзка с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, имуществената отговорност на ответната община в качеството й на общински орган, законово задължен да поддържа пътните настилки в безопасно състояние за движение на МПС-та.
Ответникът оспорва иска с възраженията, че в този участък няма дупки по пътното платно, а произшествието е последица единствено от поведението на ищцата, която управлявала мотоциклета с несъобразена скорост и загубила контрол поради форсиране на двигателя и изправяне на задна гума. В условията на евентуалност релевира тези обстоятелства като възражение съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Счита претендираният размер на обезщетението за несъответен на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Въззивният съд е счел въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени, за основателна по следните съображения:
Приел е, че събраните в процеса доказателства -писмени, гласни и експертни – преценени в съвкупност удостоверяват, че ищцата действително е претърпяла ПТП, в следствие на което е получила физически травми /увреждания/, съответно – претърпяла е физически болки и психически страдания /неимуществени вреди/; че ответникът е принципно легитимиран /в материално-правен аспект/ да носи отговорност в случая /в качеството си именно на общински орган, законово ангажиран със задължението да поддържа пътните настилки в надлежно техническо и безопасно за движение на МПС състояние/.
По основния спор относно причината за инцидента - дали е поведението на самата пострадала или наличието на дупка върху пътното платно, е препратил е при условията на чл. 272 ГПК към съображенията на първоинстанционния съд, кореспондиращи на констатациите на приетата пред въззивния съд тройна – разширена авто-техническа експертиза, установяваща наличието на дупка в зоната на ПТП. Посочил е, че наличната - точно на мястото на инцидента дупка, следва, предвид конкретните и параметри, да се окачестви като „опасност“ за всички водачи на МПС-та, в това число и за ищцата. Тази опасност следва да бъде „поставена“ в причинно-следствена връзка с настъпването на ПТП-е и в двата възможни варианта -и при попадане на мотоциклета в дупката, и при непопадането му в същата, доколкото: посоченото физическо „препятствие“ във всички случаи е принципно е годно да окаже влияние върху поведението на водача на МПС-во, особено, ако мотоциклетът действително е попаднал в дупката, но дори и да не е било така, то водачът на МПС-во е бил принуден фактически да предприеме „спасителна“ маневра с оглед заобикаляне на препятствието. Посочено е, че в такава насока /относно причините за ПТП-е/ са и изводите на приетата пред САС експертиза, които се потвърждават и от първата авто-техническа експертиза, приета в първоинстанционното производство, и не дават основание спрямо пострадалата да бъде приложена „санкцията“ по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че всички елементи от състава на чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД се явяват доказани.
Съобразявайки всички релевантни за преценката по чл. 52 от ЗЗД обстоятелства: вида и естеството на причинените на ищцата травми – увреждания /комплекс от множество тежки гръдни и гръбначни травми: контузия на белите дробове, фрактури на ребра, фрактури на гръдна кост - довели до временно застрашаване на живота на пострадалата, довели до нарушаване на дихателната й дейност и дихателна недостатъчност/; предприетото лечение /в това число проведена рехабилитация и дихателна гимнастика/; протеклият възстановителен процес; настоящото здравословно състояние на пострадалата; медицинската, житейска, физическа и психологическа перспектива на уврежданията; негативната рефлексия, която са оказали физическите травми в психиката на С. В. и в начина й на живот /непосредствено след инцидента и за съответен период след това/; възрастта на пострадалата, въззивният съд е определил обезщетение в претендирания размер на 50 000 лева, които е присъдил на ищцата ведно с претендираната законна лихва, считано от датата на увреждането - 24.09.21г.
При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
По всички поставени в изложението въпроси, в обобщен вид касаещи задължението на въззивния съд да постанови решението си след обстоен анализ на всички събрани относими доказателства, като изложи собствени мотиви във връзка с твърденията и възраженията на страните, не се констатира апелативният съд да е процедирал в противоречие с посочената от касатора практика. Напротив, в съответствие със същата, съдът е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Действително, изложените мотиви са кратки, но съдържат съображения в рамките на надлежното сезиране с въззивната жалба, като са обсъдени релевантните доказателства в рамките на спорната фактическа обстановка. Анализирайки събраните по делото доказателства в съвкупност, въззивният съд е достигнал до извода, че са наличие всички елементи от фактическия състав на чл. 45 вр. чл. 49 ЗЗД да бъде ангажирана отговорността на ответната община.
По втория въпрос касаещ конкретно извършването на проверка на заключението на допуснатата експертиза с оглед неговата обоснованост, достоверност и документираност, също не се установява изводите на въззивния съд да са в противоречие с цитираната от касатора практика. Предвид съдържащите се във въззивната жалба оплаквания и констатациите, че в първоинстанционното производство са приети две единични експертизи с противоречиви становища по релевантните за спора обстоятелства, въззивният съд е назначил тройна авто-техническа експертиза, чието заключение в последствие е възприел, кредитирайки същото като обективно и кореспондиращо на останалите събрани доказателства, включително на първата САвтЕ, приета в първоинстанционното производство. Следва да се отбележи също, че при оспорване на заключението на вече изслушаната такава, съдът няма задължение да назначава нова тройна експертиза, като изцяло в неговите правомощия е да прецени необходимостта от такава с оглед установените в чл. 201 ГПК критерии. Напълно в съответствие с приетото в посоченото от касатора решение №50028 от 11.09.2023г. на ВКС по гр. д. №3773/2021г., въззивният съд е проверил заключението чрез съпоставката му с останалите писмени и гласни доказателства по делото, и като е приел, че то се потвърждава от останалите по делото доказателства и се основава на обективни факти. Действително, единственият очевидец на ПТП - Б. Г. – свидетелства, че непосредствено преди инцидента, моторът е бил изправен на задна гума, но това обстоятелство по никакъв начин не се подкрепя, а напротив - се опровергава от останалите доказателства. Според заключението на тройната СТЕ, причината за загуба на управление над мотоциклета е преминаването/попадането на предната гума в компрометиран участък в зоната на дясната трамвайна релса. Действително, в протокола за ПТП не е посочено, но вещите лица излагат, че от фотоалбума се наблюдава, че в зоната на дясната релса на трамвайното трасе в посока на движение на мотоциклета пътната настилка е компрометирана, като са налични дупки с различна широчина, дължина и дълбочина. В заключението е посочено също, че от техническа гледна точка е невъзможно извършването на маневра „заобикаляне на спряно превозно средство“ при движение на мотоциклета само на задната му гума, като падането би настъпило още при отклоняване на двуколесното средство на ляво в началото на маневрата заобикаляне.
Доколкото въззивният съд е обсъдил заключението на тройната съдебно-автотехническа експертиза като всяко доказателствено средство заедно с всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, не се констатира въззивният съд да е действал в противоречие с константната съдебна практика /решение №120 от 31.07.2018г. по гр. д. №2908/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №69/22.06.2022г. по т. д. №878/2021г. на ВКС, II т. о., решение №55/30.05.2022г. по гр. д. №1421/2021г. на ВКС, IV гр. о. и решение №14/02.03.2022г. по гр. д. №997/2021г. на ВКС, III гр. о. и др./, според която съдът е длъжен да прецени доказателствената сила на експертното заключение съобразно обосноваността му и останалите доказателства и в тази насока да изложи мотиви в постановения от него съдебен акт.
Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му разбиране имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, но същите не мотивират наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установява разрешенията на въззивния съд да са в противоречие с цитираната съдебна практика.
Доколкото в касационната жалба не се съдържат твърдения досежно размера на присъденото обезщетение, нито в изложението се поставят въпроси относно критериите, приложими при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение, то и касационната инстанция не следва да излага съображения в тази връзка.
Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице сочената от касатора очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Това е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост, която не се констатира. Обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, а при определяне на размера на справедливото обезщетение, съдът е обсъдил всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Предвид изложеното не може да се направи извод за допускане на касационно обжалване на основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.
В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Предвид неоснователността на касационната жалба на [община], ответницата по нея има право на разноски за производството пред настоящата инстанция, които съдът съобразно направеното искане определя в размер на евровата равностойност на 5880.00 лв., платими на адв. В. В., при условията на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №803/11.06.2025г. по в. гр. д. №2076/2024г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Столична община, [населено място], [улица] да заплати на адв. В. В., САК, сумата от 3006.40 /три хиляди и шест евро и 40 евроцента/ евро, представляващи евровата равностойност на 5880.00 лв. - адв. в.ие за производството пред настоящата инстанция, дължимо на осн. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: