ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1306 [населено място], 08.05.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Г.
ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
НИКОЛА ЧОМПАЛОВ
като изслуша докладваното от съдия Чомпалов т. д. № 370 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ТБ Енержи“ ООД срещу решение № 542/04.11.2025 г. по в. т.д. № 491/2025 г. на САС, с което е отменено решение № 567/17.04.2023 г. по т. д. № 407/2024 г. на СГС и е обявен за окончателен на основание чл. 19 ал. 3 ЗЗД сключеният на 04.12.2023 г. предварителен договор, с който „ТБ Енержи“ ООД продава на „МТ Р. Д. ЕООД поземлен имот с идентификатор 68134.4090.1373 по КККР на [населено място], с площ по скица от 3013 кв. м., срещу цена от 800 000 евро при условие, че „МТ Р. Д. ЕООД плати на „ТБ Енержи“ ООД цената в двуседмичен срок от влизане в сила на решението. Сочи се от касатора, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени съдопроизводствени нарушения, нарушения на материалния закон и поради необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел, че между страните е налице валидна облигационна връзка по предварителния договор, защото не е отчетено обстоятелството по прекратяване на договора. С молба с вх. № 9562/27.01.2025 г., с която ответникът е навел довод за настъпило по взаимно съгласие прекратяване на процесния договор, е представен констативен нотариален протокол № 7999/19.09.2024 г. на нотариус К., в който ищецът е заявил, че поради представеното от ответника удостоверение № РМЛ23-ТД26-1422-/3/ от 14.12.2023 г. на СО отказва да закупи имота. Изложени са съображения, че въззивният съд в нарушение на чл. 20 ЗЗД неправилно е интерпретирал изразената от страните воля в констативния протокол. Повдигнат е доводът, че обективираният в констативния нотариален протокол отказ на ищеца да сключи окончателен договор има характен на извънсъдебен отказ от материално право. Релевирано е възражението, че са налице доказателства за конкуриращи права на собственика, защото от заключението на СТЕ се установява, че върху процесния имот е учредено по протокол № 13/11.08.1986 г. на ИК на СНС право на строеж в полза на трето лице – ТД“Проинвекс“ ЕООД, което е посочено и в АДС № 07959/12.06.2012 г. Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с нормата на чл. 363, вр. с чл. 586 ГПК, която забранява в производството да се разрешава конкуренция между правата на продавача и на третото лице.
Ответникът в настоящото производство - „МТ Р. Д. ЕООД, е подал отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 04.12.2023 г. е сключен предварителен договор в писмена форма, в който надлежно са индивидуализирани насрещните задължения на продавача „ТБ Енержи“ ООД и на купувача „МТ Р. Д. ЕООД, обектът на бъдещата продажба – поземлен имот с идентификатор 68134.4090.1373 по КККР на [населено място], както и цената в размер на 800 000 евро. Решаващият съд е констатирал, че не е уговорен падеж на задължението да се плати цената, но е приел, че тази уговорка не е съществено условие по смисъла на чл. 19 ал. 2 ЗЗД, защото падежът може да се определи и по законов ред – чл. 300 ТЗ, тъй като и двете страни са търговци. Доколкото начинът на плащане на цената е предвиден в закона - чл. 362 ал. 1 ГПК, допустимо е съдът да допълни договора съобразно чл. 300 ТЗ, поради което липсата на уговорен падеж не е пречка по чл. 19 ал. 2 ЗЗД за упражняване на правото по чл. 19 ал. 3 ЗЗД.
Въззивният съд е установил, че в уговорения срок по т. 3.1 от предварителния договор – 15.12.2023 г., а и след това, окончателен договор не е сключен, поради което е формирал изводът, че задължението на ответника е изискуемо и не е изпълнено. Прието е, че са налице противоречиви твърдения за факта коя от страните се е явила пред нотариуса на посочената дата и коя не се е явила, но липсват доказателства за този факт.
По отношение на действието на процесния договор въззивният съд е намерил, че с отправената от ответника покана с вх. № 17557/31.05.2024 г., съдържаща условно изявление за разваляне на договора, връчена на ищеца на 17.06.2024 г., договорът не е бил развален, защото условието не се е сбъднало, тъй като ищецът е уведомил в седемдневен срок ответника за намерението си да сключи окончателен договор. Решаващият съд е приел, че дори и ищецът да е направил отказ за сключване на окончателен договор, това представлява неизпълнение на задължението по предварителния договор, тъй като отказът не води нито до прекратяване на предварителния договор, нито до погасяване на правото на отказалия се, ако друго не е уговорено.
Относно обективираното в констативен нотариален протокол № 7999/19.09.2024 г. изявление на ищеца, че се отказва да закупи имота, е прието от решаващия съд, че това изявление на ищеца е логично, защото е направено в отговор на изявлението на ответника, че съгласно удостоверение от 14.12.2023 г. на СО, район „Младост“ имотът е общинска собственост. Въззивният съд е намерил, че изявлението на ищеца за отказ да сключи окончателен договор не представлява изявление за разваляне на предварителния договор и не е довело до такива последици, поради което договорът е действащ и всяка от страните има правото да иска обявяването му за окончателен.
Решаващият съд е приел, че ответникът е собственик на имота, придобит от него по силата на договор за дарение, сключен във формата на нот. акт № 103/04.12.2023 г., по който дарителите са се легитимирали като собственици по наследяване и реституция по ЗСПЗЗ, извършена с представеното по делото решение № 389/11.10.2013 г. на ОСЗ – П. и съобразно удостоверение от 26.07.2013 г. по чл. 13 ал. 5 ППЗСПЗЗ. По отношение на АОС № 71/11.11.1996 г. и на АДС № 07959/12.06.2012 г. които касаят имот, в който според заключението на СТЕ попада изцяло или частично процесният, е констатирано от въззивния съд, че те са издадени преди постановяване на решението за реституция от 2013 г., поради което е прието, че те доказват част от предпоставките на реституцията – че имотът е бил държавен или общински преди възстановяването на собствеността с реституционното решение. След реституцията общината и държавата са загубили собствеността, която е преминала в полза на правомоимащите по реституция, поради което въззивната инстанция е намерила, че ответникът като техен частен правоприемник се легитимира като собственик на имота.
В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни въпроси по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК,
1. „Може ли съдът да основе своите изводи на избрани доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а отхвърля други доказателства като недостоверни?“
Наличието на допълнителния селективен критерий се обосновава с твърдението на касатора за противоречие на въззивното решение с решение N 24/28.01.2010 г. по гр. д.4744/2008 на ВКС, решение N 554/08.02.2012 г. по гр. д. N 1163/10 г. на ВКС, решение N 235/04.07.2011 г. по гр. д. N 513/10 г. на ВКС, решение N 217/09.06.2011 г. по гр. д. N 761/2010 г., решение N 60117/01.02.2022 г. по т. д. N 667/2020 г. на ВКС, решение N 190/07.02.2018 г. по гр. д. N 180/2017 г. на ВКС.
2. „Следва ли съдът при тълкуване на договорите да изследва действителната воля на страните и да съобрази всички техни действия и волеизявления във връзка с изпълнението, съществуването и прекратяването на договор, както и поведението им преди и след сключването на договора?“.
Сочи се от касатора, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешенията, дадени в решение N 74/09.07.2019 г. по т. д. 1698/2018 г. на ВКС, решение N 734/12.12.2024 г. по гр. д. N 381/2024 г. на ВКС, решение N 113/24.04.2025 г. по т. д. N 725/2024 г. на ВКС, решение N 74/09.07.2019 г. по т. д. N 1698/2018 г. на ВКС, решение N 734/12.12.2024 г. по гр. д. N 381/2024 г. на ВКС и решение N 113/24.04.2025 г. по т. д. N 725/2024 г. на ВКС.
3. „Дължимата служебна проверка от съда по чл. 363 ГПК изчерпва ли се с позоваване на нотариалния акт, който формално легитимира ответника по иска по чл. 19 ал. 3 ЗЗД или следва да извърши допълнителна проверка, включително дали не са налице нормативно уредени забрани за извършването на вещно-прехвърлителната сделка чрез обявяването на предварителния договор за окончателен?“
Наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК се обоснова от касатора с твърдението за противоречие на въззивното решение с определение N 201/11.03.2019 г. и решение N 172/04.07.2019 г., постановени по гр. д. N 3960/2018 г. на ВКС, както и с решение N 104/30.07.2018 г. по гр. д. N 3811/2017 г. на ВКС.
При условията на евентуалност се иска допускане на касационен контрол по този въпрос на основание чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК – като въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
4. „Може ли съдът да разреши вещноправен спор в производството по чл. 19 ал. 3 ЗЗД?“
Сочи се от касатора, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос е в противоречие с разясненията, дадени в определение N 1728/08.04.2025 г. по гр. д. N 4077/2024 г. на ВКС, решение N 723/04.12.2024 г. по гр. д. N 831/2024 г. на ВКС, определение N 50783/01.11.2022 г. по гр. д. N 1155/2022 г. на ВКС, определение N 318/20.04.2017 г. по гр. д. N 4501/2016 г. на ВКС.
При условията на евентуалност се иска допускане на касационен контрол по този въпрос на основание чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК – като въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че първият процесуалноправен въпрос по чл. 280 ал. 1 ГПК - относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо възприема едни, а отхвърля други като недостоверни, принципно е значим за всяко едно въззивно производство. В конкретния случай обаче наведените в изложението на касатора доводи – че въззивният съд не е обсъдил констативния нот. протокол, не са съобразени с мотивите на въззивното решение. Въззивният съд в мотивите на решението е обсъдил доказателствената стойност на констативен нот. протокол № 7999/19.09.2024 г., посочил е какви факти приема за установени въз основа на него и въз основа на направените фактически констатации е достигнал до правния извод, че договорът е действащ, защото отказът на ищеца да сключи окончателен договор не води до разваляне на предварителния, респ. до погасяване на правото да иска сключване на окончателен договор.
Касационният съд намира, че несъгласието на касатора с изводите на решаващия съд относно правните последици на направения от ищеца отказ да сключи окончателен договори не може да е основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Правилността на правния извод на въззивния съд, че обективираното в констативния протокол изявление на ищеца не води до прекратяване на договорното правоотношение, което е продължило да съществува, е извън предмета на проверка в настоящата фаза на производството по чл. 288 ГПК. В този смисъл касационният съд намира, че въпросът не отговаря на общия критерий по чл. 280 ал. 1 ГПК.
В изложението на касатора се поддържа, че с депозираната пред СГС молба с вх. № 9562/27.01.2025 г. е повдигнал твърдение, че договорът е прекратен, но то не е било обсъдено от въззивния съд. Касационният съд намира, че с излагагането от въззивната инстанция на мотиви относно доказателствената стойност на констативния нот. протокол и с формирането на извод, че обективираното в него изявление на ищеца не е довело до прекратяване на договорната връзка, е даден ясен отговор на твърдението на ответника /касатор/ относно действието на договора.
По отношение на втория въпрос – за задължението на съда при тълкуване на договорите да изследва действителната воля на страните, касационният съд намира, че този въпрос принципно е значим за всеки спор, при който в предмета на делото е включено договорно основание на предявената претенция. В конкретния случай обаче в изложената от касатора аргументация не са наведени никакви доводи, свързани с действителната воля на страните, с точния смисъл и съдържание на изявленията им, респ. с тълкуването на отделни уговорки от процесния договор във връзка едни с други и за смисъла на всяка една от тях. Изложените от касатора доводи касаят формираните от решаващия съд изводи относно правните последици на обективираното в констативния протокол изявление на ищеца, че отказва да сключи окончателен договор, поради което касационният съд намира, че поставеният контекста на чл. 20а ЗЗД въпрос не покрива изискванията на общото основание по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол.
Друга би била хипотезата, ако касаторът бе поставил материалноправен въпрос за това дали направеният от ищеца отказ да сключи окончателен договор води до разваляне на предварителния договор, респ. дали отказалата да изпълни задължението за сключване на окончателен договор страна има право да иска по съдебен ред да се обяви предварителният договор за окончателен и при какви условия, но случаят не е такъв.
По отношение на третия въпрос - за обхвата на дължимата от съда проверка в производството по чл. 363 ГПК относно правото на собственост на продавача по предварителния договор и наличието на нормативно уредени забрани за извършване на вещноправна сделка. Касационният съд констатира, че и по този въпрос не са покрити изискванията на общия критерий по чл. 280 ал. 1 ГПК, защото въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение. От страна на касатора не се сочи наличието на факт, визиран в закона като основание на забрана за извършване на вещноправна сделка с имота, а доводите му се отнасят до доказателствената сила на АОС № 71/11.11.1996 г. и на АДС № 07959/12.06.2012 г., които касационният съд констатира, че са обсъдени от решаващия съд. Във въззивното решение изрично е прието, че една от предпоставките за обявяване на предварителния договор за окончателен е притежаването на правото на собственост от продачава. В тази насока въззивният съд е обсъдил посочените в аргументацията на касатора доказателства за собствеността, включително АОС № 71/11.11.1996 г., АДС № 07959/12.06.2012 г. и удостоверение от 26.07.2013 г. по чл. 13 ал. 5 ППЗСПЗЗ, по отношение на които е разяснено в мотивите на въззивното решение, че не водят до друг извод относно придобиването на имота по реституция от праводателите на ответника /продавач/. Въззивният съд е констатирал, че и двата акта са издадени преди постановяване на решение № 389/11.10.2013 г. на ОСЗ – П., поради което е приел, че те дори установяват част от предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ - имотът е бил държавна или общинска собственост.
Несъгласието на касатора /ответник/ с обуславящия изхода на спора извод на въззивния съд, че от събраните по делото доказателства се установява, че той като продавач се легитимира като собственик на имота, не може да е основание за допускане на касационен контрол.
По четвъртия въпрос – дали съдът може да разреши вещноправен спор в производството по чл. 19 ал. 3 ЗЗД, касационният съд намира, че и по отношение на този въпрос не са изпълнени изискванията на общото основание за допускане на касационен контрол. Въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение, обусловили изхода на спора, защото извън предмета на извършената от въззивния съд проверка е останал въпросът дали трето лице има претенции за процесния имот. Следва да се спомене, че по делото трето лице не е встъпило по чл. 225 ГПК с претенция за собствеността върху спорния имот, отричаща правата на ответника.
Формираният от въззивния съд извод относно правото на собственост на ответника, до който е достигнал след извършване на преценка за доказателствената стойност на АОС № 71/11.11.1996 г., посочен в удостоверение от м. 12.2023 г. на СО, район „Младост“, и на решение № 389/11.10.2013 г. на ОСЗ – П., не е равнозначно на разрешаване на спор за собственост между ответника и трето лице. Спор за собственост е налице, когато две лица заявяват противоположни правни твърдения относно собствеността върху една вещ, но случаят не е такъв, защото ответникът е този, който повдига възражение срещу своето право на собственост върху процесния имот.
В аргументацията на касатора се сочи, че от удостоверението по чл. 13 ал. 5 ППЗСППЗЗ се установява, че трето лице има право на строеж върху имота и че е започнало мероприятието, което изключва реституцията - чл. 10б ЗСПЗЗ. Касационният съд намира, че този довод не е съобразен с обстоятелството, че наличието на законова пречка по чл. 10б ал. 1 ЗСПЗЗ за реституцията на имота е въпрос, който е останал извън предмета на проверка във въззивното производство и по който липсва произнасяне в мотивите на въззивното решение, доколкото възражение в тази насока не е било релевирано от ответника нито пред първоинстанционния съд, нито в отговора на въззивната жалба, а едва в настоящото касационно производство. Касационният съд намира, че извън неговите правомощия в производството по чл. 288 ГПК е излагането на мотиви по въпросите дали в обхвата на дължимата от съда /действащ като нотариус/ проверка по чл. 363 ГПК е извършването на косвен съдебен контрол, когато собствеността върху имота е възстановена по реда на ЗСПЗЗ, и дали точно ищецът, който черпи права от правоимащите по реституция, е легитимиран да повдига доводи за незаконосъобразност на реституционното решение по ЗСПЗЗ.
С оглед на изложеното касационният съд намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съдОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 542/04.11.2025 г. по в. т.д. № 491/2025 г. на САС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.