определение по гр. д.№ 2941 от 2025 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2562

гр.София, 15.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.

М. Д.

като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 2941 по описа за 2025 г. приема следното:

Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ф. И. М., К. Д. Ц., А. И. Ц. и К. И. Ц. срещу решение № 76 от 04.03.2025 г. по в. гр. д.№ 900 от 2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 393 от 30.10.2024 г. по гр. д.№ 1019 от 2022 г. на Велинградския районен съд за отхвърляне на предявения от касаторите срещу Министерството на земеделието, храните и горите отрицателен установителен иск за собственост върху следните имоти:

- нива с площ от 7,275 дка, представляваща имот № *** по картата на възстановената собственост на землището на [населено място], м.“О.“,

- ливада с площ от 1,792 дка, представляваща имот № *** по картата на възстановената собственост на землището на [населено място], м.“О.“,

- нива с площ от 0,291 дка, представляваща част от имот № *** по картата на възстановената собственост на землището на гр..С., м.“О.“, целият с площ от 1,080 дка и

- нива с площ от 0,079 дка, представляваща част от имот № *** по картата на възстановената собственост на землището на [населено място], м.“О.“, целият с площ от 1, 279 дка.

В жалбата се твърди, че решението на Пазарджишкия окръжен съд е неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/ по следните въпроси:

1. Следва ли да се ценят писмени доказателства /удостоверения и скици/, издадени на основание административно производство, провело се в нарушение на чл. 54 ЗКИР и приключило преди да е приключил преюдициалният спор за собственост, предмет на настоящото дело ?

2. Дали посочените по-горе скици и удостоверения установяват право на собственост или имат само декларативен характер и подлежат на изменение при успешен изход на настоящото дело ?

В писмен отговор от 23.07.2025 г. пълномощникът на ответника МЗХГ оспорва жалбата. Моли обжалваното решение да не бъде допускано до касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу въззивно решение по дело за собственост върху недвижими имоти, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението, ВКС съобрази следното: Съдът е бил сезиран с отрицателен установителен иск за собственост на горепосочените 4 земеделски имота. В исковата молба и в последващи уточнителни молби от 09.07.2019 г., 01.08.2019 г. и 10.11.2023 г. ищците са твърдяли, че преди внасянето в ТКЗС наследодателят им И. О. Ц. е бил собственик на няколко земеделски имота /ниви и ливади/, един от които нива с площ от 10 дка в землището на [населено място], м.“О.“. Тези имоти били заявени за възстановяване пред Поземлена комисия - гр.Велинград. Последната издала решение № 300 от 02.09.1999 г., с което им възстановила правото на собственост върху тези земи. Процедурата по възстановяването на собствеността обаче все още не била приключила, тъй като в решението не били посочени границите на имотите, действително възстановена площ, както и съседите /респективно не е издадена скица към това решение на ПК/. Общата площ на собствения на ищците имот по т. 1 от заявлението им до ПК била 11,426 дка и понастоящем голяма част от него била заснета от ОСЗ - С. като част от други имоти: № ***, № ***, № *** и № ***, представляващи дървопроизводителна горска площ - държавна собственост. На основание на неправомерно изготвените лесоустройсвени планове, в които били обособени имоти с изкуствено определени прави вътрешноимотни разделителни линии, наследствената нива на ищците била разкъсана на посочените по-горе четири по-малки имота. Тези закононарушения, които накърнявали правата на собственост на ищците, са станали по вина на Директора на Държавно горско стопанско „Селище“, което горско стопанство е администрирало горските насаждения в съседство с м.“О.“ през 2016 г. и според което нивата представлявала 100-годишна смърчова гора. Въпреки, че нивата им не е част от държавния горски фонд /ДГФ/ и не представлява смърчова гора /а самозалесила се нива с млади иглолистни дървета на възраст от 10 до 40 години/, ОСЗ - гр.Сърница отказала да се съобрази с това и с писмо изх.№ РД-13-547 от 04.08.2016 г. отказала за приключи административната процедура за възстановяване на собствеността върху нивата.

Пълномощникът на ответника е оспорил иска с довод, че се касае за имоти - частна държавна собственост по смисъла на чл. 27, ал. 4 от Закона за горите - част от държавния горски фонд. Този факт се установявал от представените по делото удостоверения по чл. 27, ал. 5, т. 3 от Закона за горите. Липсвали доказателства наследодателят на ищците да е притежавал имота преди внасянето в ТКЗС.

По този спор е постановено първоинстанционно решение за отхвърляне на иска. В него съдът е приел, че от заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице Г. се установявало, че процесните имоти, отнеси към фондовата граница /разделителна линия между горски фонд и земеделска земя към 1951 г./, която фондова граница по Лесоустройствен план /ЛУП/ от 1951 г. била трасирана на терена с трайни знаци във вид на гранитни блокове, дървени колове, пирамиди и окопи с въглища, попадат извън горската територия с отстояния от 40 до 135 м. от нея. Към 2016- 2017 г. в съседство с процесните имоти в посока юг, югоизток, север, североизток и северозапад и на значителни разстояния от тях има възстановени поземлени имоти като земеделски земи /в масиви ***, *** и ***/. Държавните горски територии се намирали в посока юг, югоизток, югозапад спрямо процесните имоти от масиви *** и ***. Извън фондовата граница към 1951 г. нямало установени самостоятелни малки горски територии, а така също и в южна посока в горската територия нямало земеделски земи. Нямало и данни след кооперирането на земеделските земи да е предоставяна или прехвърляна земеделска земя за нуждите на горското стопанство или за трансформиране на земеделски земи в горска територия или обратното. От приетата повторна съдебно-техническа експертиза се установявало още, че фондовата граница пресича три от процесните имоти: тангира по западната граница на ПИ с идентификатор ***, пресича имоти с идентификатор *** и *** по кадастралната карта на [населено място]. Можело да се приеме, че имоти с идентификатори *** и *** попадат изцяло в зоната за земеползване на картата съгласно ЛУП от 1951. От допълнителната експертиза се установявало и че по действащата КК на селото от 11.11.2019 г. и действащия ЛУП от 2016 г. фондовата граница, пренесена от ЛУП от 1951 г., пресича имоти с идентификатори *** и ***, като ги разделя на две части, както следва: за имот *** извън ЛУП /за земеползване/ остава площ от 79 кв. м., а за имот *** извън ЛУП /за земеползване/ остава 291 кв. м. В обобщение е прието, че имоти с идентификатори *** и *** в по-голямата си част попадат в ДГФ както към 1951 г. така и към настоящия момент, а имоти с идентификатори *** и *** попадат изцяло в зоната за земеползване.

Тъй като имоти с идентификатори *** и *** никога не са били земеделски земи, а са били част от ДГФ, тоест държавни гори и никога не са губили тази си характеристика, те не биха могли да бъдат предмет на реституция по ЗСПЗЗ. Поради това и решението на ПК, с което е било признато правото на ищците на възстановяване на собствеността върху тези имоти, е материално незаконосъобразно. Според съда, тези имоти не биха могли да бъдат придобити и по давност от ищците или техните праводатели, предвид съдържащата се в чл. 26 от Закона за горите забрана.

На следващо място, първоинстанционният съд е приел, че по делото са представени удостоверения, издадени от Началника на ОСЗ - гр.Сърница, видно от които всички процесни имоти са обявени за частна държавна собственост, като попадащи в горски територии с характеристиките на чл. 27, ал. 4 ЗГ. Съгласно изричното предвиждане на закона, тези удостоверения представлявали надлежно доказателство по отношение на правото на собственост на Държавата. За да бъдат оборени, оспорващата страна следва да докаже, че горските територии - предмет на тези удостоверения и скици към тях, са реституирани на физически лица или са общинска собственост, или че държавата се е разпоредила с тях. Без значение било, че не са представени АДС, тъй като АДС е само един от документите, с които се доказва правото на собственост на държавата върху гори /чл. 27, ал. 5, т. 1 ЗГ/, а удостоверенията по чл. 27, ал. 5, т. 3 ЗГ имат същата доказателствена стойност. Те били годно доказателство за правота на собственост на Държавата, придобито върху имотите на основание чл. 14а ЗВСГЗГФ и чл. 27, ал. 2, във връзка с ал. 1 от Закона за горите. Без значение било и че не са представени договори за придобиване на правото на собственост от държавата, тъй като съгласно чл. 27, ал. 1 ЗГ да се приеме, че Държавата е собственик на горски територии е достатъчно обстоятелството, че те не принадлежат на физически и юридически лица или на общините. По делото липсвали доказателства Държавата да се е разпоредила със собствеността върху имотите, а и това не се твърдяло от ищците. След като имотите били включени във влязлата в сила карта на възстановената собственост като собствени на Държавата, то за същите били доказани собственически права върху имотите.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че съгласно дадените задължителни указания в решение № 50131 от 25.10.2022 г. по гр. д.№ 176 от 2022 г. на ВКС, спорът за собственост между страните следвало да бъде разрешен към настоящия момент. Правният интерес на ищците от отричане на правото на собственост на Държавата върху процесните имоти към настоящия момент произтичало от признатото им с решение от 02.09.1999 г. на ПК - гр.Велинград право на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на имотите в стари реални граници, което право се оспорва от страна на Държавата и поради това оспорване процедурата по възстановяване на собствеността не е приключила. По съществото на спора е прието, че от приетите по делото експертизи се установява, че както в бившата карта на възстановената собственост /КВС/, така и в действащата кадастрална карта /КК/ на територията на [населено място] от 11.11.2019 г., данните относно площта и начина на трайно ползване, собствеността и съседите на процесните имоти са идентични. Макар за тях да няма съставени актове за държавна собственост, те са били вписани още от 30.01.2001 г. в регистъра на имотите като собственост на Държавата и по-точно на ДГС „Селище“ към МЗХГ. Съобразно ЛУП от 1951 г. имоти с идентификатори *** и *** попадат изцяло в зоната за земеползване, а имоти с идентификатори *** и *** в по-голямата си част попадат в ДГФ - извън горски фонд, като за земеползване са 291 кв. м. от имот с идентификатор *** и 79 кв. от имот с идентификатор ***. Към настоящия момент обаче /който е релевантният за установяване основателността на претенциите на Държавата/, имотите попадат в горски територии.

Въззивният съд е споделил доводите на първоинстанционния съд, че Държавата се легитимира като собственик на тези имоти на основание чл. 27 от Закона за горите с представените по делото удостоверения по чл. 27, ал. 5, т. 3 ЗГ и приложените към тях скици. Макар тези удостоверения да са били издадени от ОСЗ - гр.Сърница след завеждане на настоящото дело, с тях не се установява моментът на придобиване на собствеността от Държавата върху процесните имоти. При установеното по делото неприключило реституционно производство и при липса на данни, че горите са общинска собственост или че Държавата се е разпоредила с тях, то следвало да се приеме, че те са държавна собственост. Поради това и исковата претенция за отричане на правата на Държавата върху тези имоти, била неоснователна.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение налице е соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /противоречие с приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/ по поставените от касаторите въпроси, касаещи доказателствената стойност на кадастралната карта и записите в кадастралните регистри относно принадлежността на правото на собственост върху заснетите в тази карта имоти и тяхното отреждане.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 76 от 04.03.2025 г. по в. гр. д.№ 900 от 2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд.

ДАВА едноседмичен срок на касаторите да внесат по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на жалбата им в размер на 25,56 евро /двадесет и пет евро и петдесет и шест евроцента/, представляващи равностойността на 50 български лева /петдесет лева/ и да представи вносен документ в деловодството на ВКС.

УКАЗВА на същите, че в случай на невнасяне на държавната такса в дадения срок жалбата ще бъде върната, а образуваното въз основа на тази жалба дело на ВКС - прекратено.

След изтичане на горепосочения срок делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или евентуално на докладчика - за прекратяване.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.