ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2703
гр. София, 22.05.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на първи декември две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 1629/2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по допустима касационна жалба от А. В. Р., подадена чрез адв. Н. М. от АК – С., срещу въззивното решение № 39/11.02.2025 г. по в. гр. д. № 444/2024 г. на ОС-Смолян, в частта с която, в резултат на частично потвърждаване на първоинстанционно решение № 162/29.07.2024 г., по гр. д. № 396/2023 г. на РС – Мадан, е признато за установено по отношение на А. В. Р., че Т. М. Х. и В. Д. Х. са собственици на избено помещение № * с полезна площ 6.04 кв. м. (5,22 кв. м. съгласно СТЕ), находящо се на 3 (трето) ниво, при граници и съседи: избено помещение № * и коридор, принадлежност към самостоятелен обект с идентификатор *****, с адрес на имота: [населено място], [улица], ет.*, ап.*, който се намира на етаж 5-ти в сграда с идентификатор ****, построена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ 64.65 кв. м., и е осъдена ответницата да предаде на ищците владението върху същото гореописано избено помещение № *.
В останалата част въззивното решение е влязло в законна сила като необжалвано – чл. 296, т. 2 ГПК.
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли въззивното решение да се отмени и предявения иск да бъде отхвърлен. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. последно ГПК.
Насрещните страни в касационното производство Т. М. Х. и В. Д. Х. чрез процесуалния си представител адв.Д. М. от АК - С., оспорват жалбата с писмен отговор.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Установено е, че ищците Т. М. Х. и В. Д. Х., с Договор от 16.04.1992 г. за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредба за държавните имоти, сключен с община Мадан, са придобили правото на собственост, върху апартамент № *, находящ се в [населено място], ул.Р., ет.*, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения със застроена площ от 64,65 кв. м., с прилежащо избено помещение № *, с полезна площ 6.04 кв. м. и 4,121 ид. ч. от общите части на сградата. Това жилище по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-6/25.01.2010 г. на Изп. директор на АГКК, с последно изменение от 20.10.2023 г., е с идентификатор ***** с площ от 64,65 кв. м. със същите горепосочени прилежащи избено помещение № * и ид. части. Не се спори, че ответникът А. В. Р. е собственик на основание договор за покупко-продажба с нотариален акт № 189, дело № 180/28.08.2023 г. на нотариус Н. Д., на друго жилище в същата сграда, описано в легитимиращия нотариален акт като самостоятелен обект в сграда *****, на втори етаж на сградата, с площ 64.65 кв. м., ведно с прилежащи към обекта избено помещение № * - второ ниво, с полезна площ 3.16 кв. м. и граници и съседи: избено помещение № * и коридор, и 4,2095 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Този недвижим имот ответницата е закупила от продавача Д. Б. Д., а последният е станал собственик на продадения имот по дарение от родителите си Р. П. Д. и Б. Д. Д. с нотариален акт за дарение № 114 от 19.08.2016 г., дело № 108/2016г. по описа на нотариус С. Б.. Родителите Д. са закупили имота в режим на СИО с Договор от 06.07.1993 г. с община Мадан за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти, в който договор имотът е описан като апартамент № * на втори етаж, находящ се в [населено място], [улица], състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения със застроена площ 64,5 кв. м., с прилежащо избено помещение № * на второ ниво с площ 3,16 кв. м., ведно с 4,2095 % ид. ч. от общите части на сградата.
Описани са във въззивното решение подробно установените от вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза обстоятелства, относно липсата на архитектурен проект за строеж на блок № * на [улица]в [населено място], и извършеното заснемане на блока през 1991-1992г. от фирма „Инвеста ООД с цел продажбата на самостоятелните обекти в 4 чертежа, от което е видно, че на първо ниво има складови помещения и 11 изби, на второ ниво има един апартамент, магазин и изби с номера от 12 до 22, на трето ниво има три апартамента и изби с номера от 23 до 30, и на четвъртия чертеж са заснети останалите нива и тъй като апартаментите са еднакви, на чертежа са посочени номерата им, както са един над друг. В ценообразуване на обектите и в оценителните протоколи за ап. 21 и ап. 9 са записани и прилежашите им мазета: съответно № 25 за ап. 21, и № 17 за ап. 9, също и размерите на тези мазета. Отразени са и констатациите на вещото лице от извършения оглед на място, снетите размери и състояние на двете мазета, и преценката на вещото лице за съответствие на мазето, до което е бил предоставен достъп от ответницата, с избата, отговаряща на заснемането на изба № 25 от „Инвеста“ ООД, въпреки разминаване в размерите и светлата площ на мазе № * по заснемането от „Инвеста“ ООД – 3.02/2,00м. и 6,04 кв. м., с тези, които на място вещото лице е установило - 2.00/2.61м. и 5,22 кв. м. Към заключението на вещото лице са приложени 2 бр. схеми -на втори ниво с изба № 17, и на трето ниво с изба № 25. При изслушване в съдебно заседание от 10.04.2024 г. вещото лице е посочило, че няма друга изба с площ от 6.04 кв. м.
Отразени са и дадените от ищците отговори на поставени въпроси по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК относно обстоятелствата, при които ищците са предоставили временно своето мазе № 25 за ползване от своите съседи семейство Джалови / родителите на праводателя на ответницата/ след като последните закупили жилището си в блока, където всички живеели преди това като наематели, както и причините, поради които мазето не им било върнато и започнали ищците преди 3-4 години да ползват мазето на Д. Обсъдени са и показанията на свидетелите Р.-баща на ответницата, свид.К. – също живущ в блока, и тези на свид.Д. Д.- праводател на ответницата.
В обхвата на направената преценка за правилност по чл. 269, изр. второ ГПК относно мазе № *, въззивният съд е посочил, че спорът между страните се свеждат до това дали с представения договор за продажба на държавен недвижим имот от 16.04.1992 г. ищците са придобили собствеността върху избено помещение № *, находящо се на трето ниво от процесната сграда, и което се ползва от ответницата, както и дали същото избеното помещение е придобито по давност от нея.
Въззивният съд е кредитирал заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, в която вещото лице е констатирало, че е налице идентичност между придобитото от ищците Т. М. Х. и В. Д. Х. избено помещение № * с Договор за продажба на държавен недвижим имот от 16.04.1992г. и ползваното от ответницата избено помещение, находящо се на трето ниво от процесната сграда. Съдът се е позовал на общото правило, че складовото (избеното) помещение е прилежаща част към жилищен обект, то няма самостоятелен статут и поради това винаги следва правата на собственост на жилището, което обслужва, поради което ищците се легитимират като собственици на изба № *, която са закупили с Договор за продажба на държавен недвижим имот от 16.04.1992 г. като прилежащо складово помещение към ап. № *. Оплакванията в жалбата на ответницата, че липсва идентичност между закупеното от ищците мазе с това, което тя е получила от нейния продавач, и липсва индивидуализация на изба № * в договора на ищците от 16.04.1992 г., тъй като няма одобрен архитектурен проект и на вратите на избените помещения няма номерация, са приети за неоснователни. За този извод съдът е реферирал към приложените към заключението на вещото лице схеми, изготвени при заснемането от „Инвеста“ ООД, на второ и трето ниво на избените помещения в процесната сграда, от които се установява местонахождението на изба № * на трето ниво и на изба № * на второ ниво, както и на заключението на вещото лице при изслушването му в открито съдебно заседание по реда на чл. 200, ал. 2 ГПК за идентичност на закупената от ищците изба № * и ползваната от ответницата изба на трети ниво, основано на направения оглед на място и съответствието на изба № * със заснемането извършено от „Инвеста“ ООД. В тази насока съдът се е позовал и на показанията на свид. Р.-баща на ответницата, според които при изповядване на сделката пред нотариуса на 28.08.2023 г., на която е присъствал и свидетеля, нотариусът е прочел съдържанието на нотариалния акт и е попитал страните съгласни ли са, като дъщеря му е потвърдила, че е съгласна да закупи мазе № * на второ ниво.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответницата Р., че е придобила собствеността на процесната изба № * на основание давностно владение от закупуването на ап.№ *, към което своето владение е присъединила владението на праводателя си Д. Д., считано от 19.08.2016 г.- когато процесният апартамент му е дарен, а преди това владението на родителите му Б. и Р. Д., считано от закупуването от последните на апартамента с договор за продажба на държавен недвижим имот от 06.07.1993 г., т. е повече от 30 години. От показанията на св. Д. Д. е установено, че същият е предал ключовете от апартамента и от избата на трето ниво на купувача А. Р., след сделката мужду тях. От разпоредбите на чл. 37 и 98 от ЗС е изведено, че избените помещения не са самостоятелни обекти на правото на собственост, а представляват придадени към жилищните обекти складови помещения и следват собствеността на жилището, при което същите биха могли да бъдат придобивани по давност или на друго основание, но само от лице, притежаващо самостоятелен обект на собственост в същата сграда в режим на етажна собственост и то при условие, че това избено помещение не е единственото складово помещение на друг самостоятелен обект в сградата, за който по закон задължително се предвижда наличието на такова. В този контекст, предвид установеното, че в случая процесното избено помещение № * е единственото складово помещение към апартамент № *, закупен от ищците с договора от 16.04.1992г., описано е в него, то е прието, че собствеността върху същото следва собствеността върху жилището и е невъзможно придобиването му по давност от друго лице, дори последното да притежава жилище в същата сграда. Затова дори да го владели с намерение за своене, праводателите на ответницата и самата тя не биха могли да го придобият по давност. В тази връзка като неоснователно е прието и възражението на ответницата, че в сградата има повече избени помещения от броя на апартаментите, тъй като изба № * е единственото складово помещение към ап.№ * и е невъзможно придобиването й по давност, тъй като това би лишило собствения на ищците самостоятелен обект от складово помещение, в противоречие с изискванията на закона - чл. 40, ал. 1 от ЗУТ. А обстоятелството, че ищците са ползвали избено помещение № *, след като Д. са отказали да им върнат тяхното избено помещение № *, не би могло да ги направи собственици, тъй като те също са били държатели, а освен това не са претендирали да са станали собственици на това избено помещение на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност.
По изложените съображения въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд в обжалваната част относно собствеността на мазе № *.
С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането на касатора за допускане касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, по които се твърди въззивното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС:
1/ Допустимо ли е съдът да се позовава в решението си на факти и обстоятелства, непосочени в исковата молба? - противоречие с решение № 212/07.11.2019 г. по гр. д. № 3544/2018г. на ВКС, ІV г. о.
2/ Допустимо ли е съдът да обоснове решението си единствено въз основа на обясненията на страна по делото, без да са събрани други доказателства? - противоречие с решение № 876/26.11.2009 г. по гр. д. № 2879/2008 г. на ВКС, IV г. о. ;
3/ Може ли да се прави извод за идентичност на помещение при непосочени в договора за покупката му негови граници, непосочване на кое ниво се намира това помещение и при несъвпадение в площите по договора за покупка и замерени на място ?- противоречие с решение № 68/14.07.2016 г. по гр. д. № 7224/2014 г. на ВКС, II г. о.
4/ Заключването на избено помещение и преустановяване достъпа до него представлява ли действие на отблъскване на владението от такова помещение ? - противоречие с решение № 97 от 19.10.2020г. постановено по гр. д.№325/2020година по описа на ВКС, I г. о.
5/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото? - противоречие с решение № 222/27.03.2018 г., постановено по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ІІ т. о.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя и въпрос, по който се сочи, че няма практика и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
6 / При потвърждаване първоинстанционно решение въззивният съд има ли право да прави промени в постановения диспозитив от първоинстанционния съд и в противоречие със заявеното искане в петитума на исковата молба?
Поставените въпроси не могат да обусловят допускане касационното обжалване. Въпрос № 1 не кореспондира с фактическата и правна рамка на спора. Предметът на спора е ясно очертан с исковата молба, в която и процесното избено помещение № * е надлежно посочено по местонахождение и съседи, също и площ, и по този предмет на спора се е произнесъл въззивния съд, поради което не се разкрива противоречие с посоченото решение на ВКС по този въпрос.
Въпрос № 2 също не кореспондира с мотивите на въззивния съд, защото въпреки насочеността му, за формиране на фактическите и правните си изводи по предмета на спора и отричане възможността ответницата да е придобила по давност процесното мазе № *, съдът е обсъдил не само дадените от ищците отговори по чл. 176 ГПК, но и другите събрани по делото доказателства - писмени доказателства, свидетелски показания, СТЕ. Какъвто и отговор да бъде даден на този въпрос, а същото така и на въпрос № 4, то те не биха били от значение за изхода на спора, тъй като въззивният съд е формирал и допълнителен, евентуално рещаващ извод, че дори и ответницата да е осъществявала владение върху мазе № *, то не е могла да го придобие по давност, защото то е единствено складово помещение към собственото жилище на ищците и ищците не са се позовали на придобиване по давност на друго мазе в блока - на мазе № *, а за тези последни решаващи изводи на въззиния съд, нито един от поставените от касатора въпроси не се отнася.
Поставеният въпрос № 3 е фактически, а не правен. Отговорът на този въпрос е изцяло в зависимост от доказателствата по конкретното дело. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, не представляват правни въпроси по смисъла на посочената разпоредба тези, които са съотносими към правилността на обжалваното решение и касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събрания по делото доказателствен материал. Съществен за делото въпрос е този дали закупеното от ищците мазе № *, въпреки непосочване на неговите съседи в договора, е това, върху което ответницата упражнява фактическа власт, и отговорът на този въпроси е предпоставен от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства за тази идентичност, поради което същият не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно и посоченото като противоречива практика решение № 68/14.07.2016 г. по гр. д. № 7224/2014 г. на ВКС, II г. о. не е относима практика на ВКС, защото с него се дава отговор на различен въпрос - „може ли да се прави съпоставка на идентичност между два имота без да са събрани данни от кадастралната карта и кадастралните регистри“, и при различни факти от тези по настоящето дело.
Не се констатира отклонение от практиката на ВКС/ВС по поставения процесуалноправен въпрос № 5 относно задължението на въззивния съд да обсъди и прецени доводите на страните и събраните доказателства. Видно от съдържанието на обжалваното решение, въззивния съд е изложил съображения по оплакванията с въззивната жалба и в рамките на предмета на спора, в която насока е обсъдил всички събрани по делото доказателства. С поставения въпрос касаторът прави оплакване за неправилност изводите на съда, които не могат да се обсъждат в настоящето производство, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, както е посочено по-горе в настоящето определение. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт.
Питането по въпрос № 6, аналогично и на това по въпрос № 1, не кореспондира с произнасянето на въззивния съд, доколкото в случая въззивното решение не излиза извън предмета на спора, очертан с исковата молба. По въпрос № 6 липсва и обосновка по допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото това основание изисква едновременно с посочването на относим правен въпрос (какъвто в случая липсква) и обосновка за наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, и нуждата от нейната промяна. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложат в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване искат. Направеното общо твърдение, че липсва съдебна практика и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не е мотивировка на това основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се посочи, че в практиката на ВКС се приема за допустимо дори и при потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд в рамките на предявената претенция, да допълни или уточни индивидуализацията на имота според събраните по делото доказателства, в частност и според приетата СТЕ, описваща имота, както и се приема, че площта на недвижим имот не е основен индивидуализиращ белег – ср. решение № 389/10.05.2010 г. по гр. д. № 364/2009 г. на ВКС, І г. о.
При извършената служебна проверка не се установяват данни за пороци по чл. 280, ал. 2 ГПК. От страна на касатора се твърди очевидна неправилност - основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, но такава не се констатира от прочита на решението. Липсва видимо тежко нарушение на закона (законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма), както и съдебният акт не е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Оплакването в изложението към касационната жалба за очевидна неправилност се отнасят до решаващите изводи на въззиния съд и преповтаря касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а последните не са предмет на преценка във фазата по чл. 288 ГПК.
Касаторът няма право на разноски, като дължи такива на насрещните страни-ищците, за адвокатско възнаграждение в касационното производство, в размер на 1200 лв., превалутирана сумата на 613,55 евро съгласно ЗВЕРБ.
С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 39/11.02.2025 г. по в. гр. д. № 444/2024 г. на ОС-Смолян, в обжалваната от А. В. Р. част, касаеща уважаване на предявения срещу нея иск по чл. 108 ЗС относно описаното в решението избено помещение № 25.
ОСЪЖДА А. В. Р., ЕГН [ЕГН] да заплати на Т. М. Х., ЕГН [ЕГН] и В. Д. Х., ЕГН [ЕГН], сумата 613,55 евро (равностойност на 1200 лв.) разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: