ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2737
гр. София, 26.05.2026 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдия Б. М. гр. дело № 1551 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Н. С., действащ чрез процесуалния си представител адвокат А. Д. П., срещу въззивно решение № 200 от 24.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 474/2025 г. по описа на Апелативен съд – П., в частта му, в която съдът е потвърдил решение № 537/08.05.2025 г. по гр. д. № 61/2023 г. на ОС – Пловдив в частта, в която е признато за установено по отношение на П. Н. С. и на Е. Е. Г., че И. П. Г. е собственик на следния недвижим имот: жилище № ***, находящо се на ***етаж в жилищна сграда блок № ***, вх. „***“, построена върху държавна земя, комплекс „Х. Б.“, [населено място], състоящ се от две стаи и кухня, със застроена площ на жилището 63.92 кв. м., с принадлежащото избено помещение № 9 със застроена площ 5,05 кв. м. и идеални части от общите части на сградата и 2,807% ид. ч. от правото на строеж съгласно нотариален акт № ***, том ***, нот. д. № ***/13.06.1978 г. на нотариус при Районен съд – Пловдив за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по З., и по наследство от родителите му П. И. Г., починал на 21.08.2002 г., и Н. С. Г., починала на 07.02.2017 г., който имот по КККР на [населено място] съставлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с адрес на имота: [населено място], район „Ю.“, [улица], блок ***, вход ***, етаж ***, ап. ***.
Въззивното съдебно решение е влязло в сила в частта му, в която е обезсилено решение № 537/08.05.2025 г. по гр. д. № 61/ 2023 г. на ОС - Пловдив в частта, в която е признат за нищожен по отношение на П. Н. С. сключения на 01.12.2003 г. между И. П. Г. и майка му Н. С. Г., починала на 07.02.2017 г., от една страна в качеството им на продавачи, и от друга - Е. Е. Г. в качеството му на купувач, договор за покупко-продажба във формата на НА № ***, том ***, д. № ***от 2003 г. на нотариус С. К., по отношение на посочения по-горе недвижим имот, като производството в тази му част е прекратено. Решението, поради необжалване от страна на ответника Е. Е. Г., е влязло в сила по отношение на предявените срещу него искове - по уважения иск да бъде признат за нищожен по отношение на него сключения на 01.12.2003 г. между И. П. Г. и майка му Н. С. Г., починала на 07.02.2017 г., от една страна в качеството им на продавачи, и от друга - Е. Е. Г. в качеството му на купувач, договор за покупко-продажба във формата на НА № ***, том ***, д. № ***от 2003 г. на нотариус С. К. по отношение на процесния имот, на основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 152 от ЗЗД, и по уважения положителен установителен иск за признаване за установено по отношение на Е. Е. Г., че И. П. Г. е собственик на този имот, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, предвид несъответствието му със събраните в хода на производството доказателства.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставя следните въпроси:
1. За характера на разпоредбата на чл. 183 ГПК и за последиците по чл. 183, ал. 1, изр. 2 ГПК.
Касаторът се позовава на решение № 173 от 03.05.2012 г. по гр. д. № 668/2011 г. на ВКС; решение № 189 от 25.09.2018 г. по гр. д. № 890/2018 г. на ВКС, 4-то гр. отделение.
2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него свидетелски показания и да ги преиначава без да обсъди останалите и без да изложи съображения защо не ги взема предвид и дали същите са достоверни или недостоверни и трябва ли съдът да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти?
Сочи се следната съдебна практика: решение № 136 от 10.03.2025 г. по гр. д. № 2981/2024 г. на ВКС, I гр. отделение, решение № 31 от 15.01.2024 г. по гр. д. № 21/2023 г. на ВКС, I гр. отделение и решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. дело № 3719/2018, ВКС, I гр. отделение.
3. За приложението на чл. 68, ал. 1, предл. второ ЗС за възможността владението да се упражнява и чрез другиго.
Посочва решение № 140 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4755/2008 г., I г. о. и решение № 397 от 24.06,2024 г. по гр. д. № 1369/2023 г. на ВКС, I г. о.
4. За процесуалното задължение на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение /чл. 12 ГПК/ и да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна връзка /чл. 235/ ГПК.
Сочи следната съдебна практика: решение № 19 от 12.04.2021 г. по гр. д. № 1709/2020 г. на ВКС, 2-ро гр. отделение и решение № 50057 от 24.04.2023 г. по гр. д. № 4535/2021 г. на ВКС, 3-то гр. отделение, както и цитираната в тях практика.
По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от страна на ищеца И. П. Г., действащ чрез своите процесуални представители адвокат А. И. Ш. и адвокат И. П. Д. от АК - П., със становище за нейната неоснователност.
Ответникът Е. Е. Г. не е депозирал отговор на касационната жалба.
При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, изключение първо ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:
За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е очертал предмета на спора, а именно: производството пред ОС - Пловдив е образувано по предявен от И. П. Г. против Е. Е. Г. и П. Н. С. иск с правно с основание чл. 152 ЗЗД за обявяване на нищожност на договор за покупко-продажба, оформен с НА № ***, том ***, д. № ***от 2003 г., както и по иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК относно недвижимия имот, предмет на договора за покупко-продажба; предявените искове се основават на твърденията, че ищецът е наследник на П. И. Г., починал на 21.08.2002 г., и Н. С. Г., починала на 07.02.2017 г., които са притежавали при условията на СИО недвижим имот: жилище № ***, находящо се на ет.*** в жилищна сграда блок № ***, вх. „***“, комплекс „Х. Б.“ в [населено място]; че на 01.12.2003 г. между първия ответник Е. Е. Г. като заемодател и „В. 2002“ О. като заемополучател е сключен договор за паричен заем в размер на 11 000 лв., за обезпечаването на който в изпълнение на чл. 6 от договора ищецът И. П. Г. и майка му Н. С. Г. продали на заемодателя описания по-горе недвижим имот с НА № ***, том ***, д. № ***от 2003 г. на нотариус С. К.; за да си гарантират връщането на имота между купувача Е. Г. и продавачите бил сключен предварителен договор за покупко-продажба за сумата от 12 500 лв., като се уговорили да сключат окончателен договор най-късно в двуседмичен срок от изплащане на продажната цена, представляваща заетата по договора за паричен заем сума ведно с уговорената лихва; междувременно с НА № ***/ 2005 г., том ***, рег. № ***, д. № ***/2005 г. на нотариус Т. К. Е. Е. Г. продал на П. Н. С. имота, предмет на предварителния договор, но независимо от извършените две продажби в него непрекъснато, постоянно и необезпокоявано и към датата на подаване на исковата молба продължавал да живее ищецът; последният счита, че сключеният на 01.12.2003 г. договор за покупко-продажба не е породил правно действие поради противоречието му с чл. 152 ЗЗД, с оглед на което иска да бъде обявен за нищожен, както и да бъде признат за собственик на недвижимия имот.
Въззивният съд е констатирал, че в общи линии страните не оспорват описаната в исковата молба и възприета от окръжния съд фактическа обстановка като не е спорно по делото, че с договор за паричен заем от 01.12.2003 г. Е. Е. Г. е предоставил на „В. 2002“ О. паричен заем в размер на 11 000 лв. срещу месечна лихва в размер на 5% върху остатъка за плащане; в договора е предвидено (чл. 4), че при изплащане на всички дължими суми заемодателят ще издаде нотариално заверена декларация, че заемателят няма задължения към него и ще се премине към прехвърляне от заемодателя на третите лица на служещата за обезпечение собственост - описания по-долу в договора апартамент; уговорено е (чл. 6, ал. 1), че връщането на заетата сума ще бъде обезпечено чрез продажбата с нотариален акт на следния недвижим имот, собственост на И. П. Г. и Н. С. Г.: жилище № ***, находящо се на *** етаж в жилищна сграда блок № ***, вх. „***, комплекс „Х. Б.“ в [населено място], с адрес на жилищната сграда - [населено място], [улица], което жилище се състои от две стаи и кухня, със застроена площ на жилището 63. 92 кв. м., ведно с избено помещение № 9; уговорено е още, че за връщане на имота обратно на собствениците му ще бъде сключен предварителен договор по чл. 19 ЗЗД, но действителната цена по същия няма да е посочената в него, а изчислената сума за заплащане на заемната сума с лихви (чл. 6, ал. 2).
Съдът е посочил, че с НА № ***, том ***, д. № ***от 2003 г. от 01.12.2003 г. на нотариус С. К. ищецът И. П. Г. и майка му Н. С. Г. продали на Е. Е. Г. описания в договора свой недвижим имот, а на другия ден (02.12.2003 г.) между Е. Е. Г. като продавач, от една страна, и И. П. Г. и Н. С. Г. като купувачи, от друга, е сключен предварителен договор, с който Е. Е. Г. се задължил да прехвърли на купувачите описания по-горе имот за сумата от 12 500 лв. в двуседмичен срок след заплащането й. Констатирано е, че на 07.07.2005 г. с НА № ***/2005 г., том ***, рег. № ***, д. № ***/2005 г. Е. Е. Г. продал на П. Н. С. процесния имот.
Съдът е приел за безспорно, че ищецът И. П. Г. никога не е губил фактическата власт върху имота, в който продължава да живее и до настоящия момент.
Въззивният съд е отбелязал, че разпоредбата на чл. 152 ЗЗД, която обявява за недействително съглашението, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е специална по отношение на общата разпоредба на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, прогласяваща за нищожни договорите, които противоречат на закона; че съдебната практика на ВКС е последователна и еднопосочна, че в тази хипотеза не се касае за симулативност на прехвърлителната сделка, а за частен случай на нищожност на договора поради противоречието му със закона - чл. 152 ЗЗД, което изключва правилото на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, гарантиращо защитата на правата на третите добросъвестни лица, които са придобили имота преди вписване на иска за установяване на привидността.
Съдът е посочил, че спорен между страните е въпросът относно връзката между извършената с НА № ***, том ***, д. № ***от 2003 г. покупко-продажба и договорът за заем от 01.12.2003 г. като в тази връзка е отбелязал, че споделя извода на окръжния съд, че се касае за свързани и функционално обусловени договори, тъй като за обезпечаване на поетото с договора за заем задължение за връщане на заетата сума ищецът и неговата майка са прехвърлили на заемодателя Е. Г. собствения си недвижим имот с обещание след връщане на парите да им го прехвърли обратно.
Горният извод съдът е извел от идентичността на имота, предназначен за обезпечаване на заема и този, предмет на продажбата, от сключването на договора за заем и на продажбата на една и съща дата (01.12.2003 г.), от сключването на предварителен договор между същите страни и за същия имот още на следващия ден и не на последно място от признанието на заемодателя Е. Е. Г., направено в исковата молба по гр. д. № 3344/2008 г. на РС - Пловдив, че прехвърлянето на имота от ответниците (И. П. Г. и Н. С. Г.) служи като обезпечение на договора заем и че след връщане на заетата сума е поел задължение да им го прехвърли обратно, за което са сключили предварителен договор.
Съдът е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е изградил извода си за нищожност на покупко-продажбата на база направеното от Е. Г. признание за нейната нищожност като е посочил, че решаващият съд е съобразил единствено фактическата част на неговото изявление, което представлява извънсъдебно признание на факти от значение за валидността на оспорената сделка.
Съдът не е споделил становището във въззивната жалба, че връзката между покупко-продажбата и договора за заем може да се установи само от предварителния договор, чийто оригинален екземпляр не е представен по делото. Съдът е отбелязал, че сключеният на основание чл. 6, ал. 2 предварителен договор не е единственият или основния фактор, позволяващ да се направи извод за връзка на покупко-продажбата с договора за заем, какъвто може да се изведе дори и без него. Освен това, според въззивния съд, непредставянето на оригинала не е основание за изключването му от доказателствения материал, тъй като съществуването му се установява от направеното от ответника Е. Г. извънсъдебно признание, както и от воденото по гр. д. № 3344/ 2008 г. на РС - Пловдив производство за обявяването му за окончателен, по което е бил приложен, но впоследствие унищожен с изтичането на 5-годишния срок по чл. 65, ал. 1, т. 2 от Правилника за администрацията в съдилищата.
Според въззивния съд целта на представянето на оригинала е да се установи, че такъв документ съществува и когато този факт е несъмнен, както е в разглеждания случай, няма смисъл да се изиска оригинала, още по-малко да се прилагат последиците по чл. 183, ал. 1 изр. 2 ГПК; непредставянето на оригинала следва да доведе до изключването му от доказателствата само ако представянето му е свързано с неговото оспорване по реда на чл. 193 ГПК, но в случая ответникът П. Н. С. няма интерес от оспорването му, доколкото правата, предмет на делото, не произтичат от предварителния договор.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението за липса на връзка на предварителния договор с договора за заем, което се обосновава с разликата в подлежащата на връщане сума и посочената в предварителния договор цена от 12 500 лв. Съдът е коментирал, че посочената разлика произтича от обстоятелството, че към датата на сключване на предварителния договор не е имало яснота между страните относно общия размер на подлежащата на връщане сума, което е изрично предвидено и в чл. 6, ал. 2 от договора за заем, според който действителната цена по предварителния договор е не посочената в него, а реално върната сума, включваща главница и лихви.
Въззивният съд е споделил извода на окръжния съд, че покупко-продажбата от 01.12.2003 г. е извършена в изпълнение на постигнатата договорка за обезпечаване дълга на заемополучателя „В. 2002“ О., с което е осъществена хипотезата на чл. 152 ЗЗД, тъй като избраният от страните начин за удовлетворяване е различен от предвидените в закона – следователно, като нищожен договорът за покупко-продажба от 01.12.2003 г. не е породил присъщите му правни последици да прехвърли собствеността на купувача Е. Г., поради което с оглед правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава, и той не е прехвърлил на ответника П. Н. С. собствеността върху процесния имот.
Въззивният съд е разгледал възражението на последния, че е придобил имота по давност. Съдът е очертал фактическия състав на придобивната давност, включващ два елемента - владение и изтичане на определен период от време. Посочил е, че по делото не е спорно, че ищецът никога не е губил фактическата власт върху процесния имот, като и понастоящем продължава да живее в него. Приел е за недоказано твърдението на ответника, че ищецът е останал да живее в имота с негово съгласие, т. е. че е бил държател на имота. Съдът е посочил, че в такава насока са показанията на св. Н. Ф., който сочи, че при посещение на имота ответникът П. С. се уговорил с ищеца да го ползва срещу заплащане на необходимите консумативи, но е приел, че същите се опровергават от св. Т. Г., която твърди, че бившият й съпруг винаги е считал имота за свой, ползвал го е като негов собствен и не е споделял друг да има претенции към него.
Според въззивния съд посоченото обстоятелство - че ищецът е владял имота като собственик - се потвърждава и от факта на водения от П. Н. С. срещу него и майка му Н. С. Г. иск по чл. 108 ЗС по гр. д. № 2302/2005 г. на РС - Пловдив, което приключило с отхвърляне на исковата претенция, респ. - ищецът винаги се е считал за собственик на процесния имот, поради което звучи нелогично твърдението, че е смятал ответника за негов собственик и е продължил да го ползва с негово съгласие като държател.
Съдът е достигнал до извода, че след като ответникът П. Н. С. не е владял непрекъснато процесния имот нито лично, нито чрез друго лице в продължение на 10 години, възражението му, че го е придобил по давност, е неоснователно.
Въззивният съд е приел, че обжалваното решение е недопустимо в частта, в която предявеният иск за нищожност на покупко-продажбата от 01.12.2003 г. е уважен и по отношение на ответника П. Н. С. като е посочил, че процесуално легитимирани да отговарят по иск за нищожност са единствено страните по сделката, които са обвързани от правните последици на същата и по отношение на които е налице интерес от установяване на нейната недействителност; третите лица могат при наличие на правен интерес да предявят иск за прогласяване на нищожността, но те не могат да бъдат ответници по такъв иск, дори и косвено да черпят права от него.
С оглед изложените съображения съставът на Пловдивският апелативен съд е обезсилил обжалваното пред него решение в частта, в която предявеният иск за нищожност на покупко-продажбата от 01.12.2003 г. е уважен и по отношение на ответника П. Н. С., прекратил е производството в тази част, а в останалата част е потвърдил обжалваното решение.
При така установените данни касационната инстанция намира следното:
За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.
В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.
Първият въпрос на касатора не подлежи на разглеждане, тъй като същият има отношение само по предявения иск за признаване на нищожността на сключения на 01.12.2003 г. между И. П. Г. и майка му Н. С. Г., починала на 07.02.2017 г., от една страна в качеството им на продавачи, и от друга - Е. Е. Г. в качеството му на купувач, договор за покупко-продажба във формата на НА № ***, том ***, д. № ***от 2003 г. на нотариус С. К. по отношение на процесния имот, на основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 152 от ЗЗД. Касаторът не е страна по този иск. Въззивното решение е влязло в сила в частта му по така уважения иск, поради което касационната инстанция не дължи отговор по тази част на съдебното решение, която не е предмет на касационната жалба.
Въпроси 2 и 4 са свързани и са зададени в контекста на общия въпрос за задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора.
Въпросът е процесуален и важим във всяко едно производство, поради което е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение на касационен контрол. По отношение на наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационната инстанция намира следното:
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т. о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г. о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г. о.; решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г. о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г. о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г. о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).
Казаното се отнася и до гласните доказателства, които, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото.
Както последователно приема ВКС в своята практика, съдът е длъжен да обсъди всички събрани до делото и допустими според правилата на процесуалния закон доказателства за правнорелевантните факти, а когато тези факти се установяват със свидетелски показания, да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Следва да се вземе предвид и заинтересоваността на свидетеля и обстоятелството, че тя може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно /решение №312/11.01.2018 г. по гр. д.№191/2017 г., IV г. о. на ВКС; решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. дело № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на ВКС, II г. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о.; решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр. дело № 4112/2008 г. на ВКС, II г. о и решение № 800 от22.03.2011 г. по гр. дело №776/2009 г. на ВКС, IV г. о./. Обстоятелството, че показанията на свидетеля не почиват на преките му впечатления от осъществяването на релевантните за спора факти, също следва да бъде взето предвид при извършването на преценка за достоверността на показанията, но само по себе си не обуславя изключването на тези показания от съвкупната преценка на целия доказателствен материал по делото.
В настоящия случай въззивният съд самостоятелно е установил фактическата обстановка и е извършил цялостна преценка на събрания в хода на производството доказателствен материал, който е обсъдил подробно в своето решение. Обсъждайки спорните въпроси в производството, въззивният съд категорично е изтъкнал собствените си съображения относно дадените факти, поради което е спазил задължението си да изрази мотиви, обсъждайки всички възражения и правни доводи на страните.
Свидетелските показания са обсъдени коректно като следва да се посочи, че показанията на св. Т. Г. са кредитирани, тъй като нейните наблюдения са непосредствени и касаят продължителен период от време. Същите се подкрепят от други доказателства, приети в производството. Св. Ф. е имал инцидентно възприятие за отношенията между касатора и ищеца през 2007 година, поради което съдът е обосновал част от изводите си на показанията на св. Г.. При оценка на свидетелските показания съдът се е съобразил с изложената по-горе съдебна практика.
Обжалваното въззивно решение е мотивирано и съобразено с отговора на въпроса за задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора да формира и мотивира свой самостоятелен правен извод, поради което не се обосновава наличието на специалния критерий за допускане на решението на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.
Третият въпрос, касаещ приложението на разпоредбата на чл. 68, ал. 1, изречение второ ЗС е зададен от касатора общо без да е привързан към конкретната фактическа обстановка, поради което не обосновава общото основание за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол в съответната му част по така уважения срещу него установителен иск за собственост. Въззивният съд не е отрекъл възможността владение върху недвижим имот да може да се упражнява чрез другиго, каквото възражение е въвел касатора, но е приел същото за недоказано.
Въпросът е формулиран теоретично и абстрактно, не е отнесен към конкретните правни разрешения на въззивния съд и по същество представлява оплакване на касатора за неправилен извод на съда по отношение на направеното от него възражение. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно мотивите на ТР № 1/2012 г. от 6 август 2012 г. на ОСГК в разпоредбата на чл. 68 ЗС се съдържат определения за владението и държането. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта /corpus/ и субективен - намерението да се държи вещта като своя /animus domini/. При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на владението /animus domini/– намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт – обективният признак на владението /corpus/ – упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори.
Когато фактическата власт е придобита на правно основание (въз основа на договор със собственика, по силата на който на това трето лице се предоставя фактическа власт върху имота), то упражняващият фактическата власт се явява държател и презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана (ППВС 6/1974 г., решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ІІ г. о. на ВКС; решение № 180/20.03.2024 г. по гр. д. № 1173/2023 г. на І г. о. на ВКС; решение № 41 от 2602.2016 г. по гр. д. № 4951/2025 г. на І г. о. и др.).
Въззивният съд се е съобразил с посочената съдебна практика, отричайки твърдението на касатора, че ищецът е държател и владее имота за него.
Предвид изложеното не са налице съответните предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване в частта му относно предявения установителен иск за собственост иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, решението по който е предмет на касационната проверка.
Предвид изхода от настоящото производство, на ответната по касация страна следва да се присъдят направените от нея разноски за претендирано адвокатско възнаграждение в размер на 1000 евро.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ :
Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 200 от 24.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 474/2025 г. по описа на Апелативен съд – П., в частта му, в която съдът е потвърдил решение № 537/08.05.2025 г. по гр. д. № 61/2023 г. на ОС – Пловдив в частта, в която е признато за установено по отношение на П. Н. С. и на Е. Е. Г., че И. П. Г. е собственик на следния недвижим имот: жилище № ***, находящо се на*** етаж в жилищна сграда блок № ***, вх. „***“, построена върху държавна земя, комплекс „Х. Б.“, [населено място], състоящ се от две стаи и кухня, със застроена площ на жилището 63.92 кв. м., с принадлежащото избено помещение № 9 със застроена площ 5,05 кв. м. и идеални части от общите части на сградата и 2,807% ид. ч. от правото на строеж съгласно нотариален акт № ***, том ***, нот. д. № ***/13.06.1978 г. на нотариус при Районен съд – Пловдив за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по З., и по наследство от родителите му П. И. Г., починал на 21.08.2002 г., и Н. С. Г., починала на 07.02.2017 г., който имот по КККР на [населено място] съставлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с адрес на имота: [населено място], район „Ю.“, [улица], блок ***, вход ***, етаж***, ап. ***.
Осъжда П. Н. С. да заплати на И. П. Г. направените по делото разноски в касационната инстанция в размер на 1000 /хиляда/ евро.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: