ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2859

гр. София, 01.06.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №3697/2025г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №15444/07.08.2025г. на В. С. Г., чрез адв. П. срещу решение №613 от 21.07.2025г. по в. гр. дело №567/2025г. на Б. О. съд, потвърждаващо обжалваната част от решение от 29.01.2025г. по гр. дело №594/2022г. на А. Р. съд, за допълване на основание чл. 250 от ГПК на Решение от 05.07.2024г., с която е отхвърлен като неоснователен искът за признаване за установено по отношение на Община - П., че тя е собственик на основание наследствено правоприемство от дядо си М. Г. П. и от баща си С. М. Г., на по 1/4 ид. части от недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], [община]. Според касатора въззивното решение в обжалваната му част е очевидно неправилно и недопустимо, а така също и неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, незаконосъобразност и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на очевидна неправилност, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за касационно обжалване. Очевидната неправилност според касаторката следва от несъобразяването на въззивния съд, че липсва удостоверение за наследници на М. Я., установяващо по безспорен начин, дали той е бил баща на Й. М. Г., съпруга на М. Г. П., съответно прадядо на В. С. Г.. Твърди очевидна неправилност и поради това, че съдът сам, без да отстрани пропуска на първоинстанционния съд за разпределение на доказателствената тежест, е приложил чл. 19 ЗСПЗЗ в полза на ответната Община, въпреки липсата на доказателства и въпреки, че впоследствие, в пълно противоречие с тези мотиви, е посочил, че не е необходимо да бъдат извеждани такива, като е приел, че не е налице придобивно основание за ищцата.

Касаторът твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1. ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1.“Възможно ли е с косвени доказателства да се постигне пълно доказване на твърдените от страната факти и обстоятелства?“ по който твърди противоречие с решение №427 от 09.07.2025г. по гр. д. №2593/2024г. на ВКС.

2. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и въз основа на тях да обоснове своите изводи и следва ли въззивният съд да даде отговор на всички възражения и доводи на страните?“, по които твърди противоречие с Тълкувателно решение №1/2001г. на ОСГК, т. 19, Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК, Решение №292 от 20.01.952/2015г. на ІІІ г. о., Решение № 134 от 30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на ІІ т. о., Решение № 41 от 29.03.2017г. по гр. д. № 2897/2016г. на І г. о.

3. „С какви документи може да се установи правото на собственост върху земеделски земи, притежавани в минал момент?“, по който твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с решение №131 от 13.06.2011г. по гр. д. №1602/2009г. на ВКС, решение №487 от 01.10.2009г. по гр. д.№37 от 2009г. на ВКС, решение №756 от 22.07.2011г. по гр. д. №101 от 2010г. на ВКС и др.

4. „Как следва да се установи идентичността на един имот владян в реални граници в минал период от време от наследодателите на ищцата с този, който е по първия План за земеразделяне, и с този, който е съществуващ в настоящия момент и какво следва да се съобрази от съда при проследяване на настъпилите промени в имота с оглед доказване правото на собственост, притежавано от наследодателя в миналия момент?“, по който се твърди противоречие с решение №25 от 06.07.2012г. по гр. д. №1035/2010г. на ВКС, решение №33 от 26.02.2021г. на ВКС по гр. д. №1878/2020г., решение №672 от 7.03.2011г., решение №389 от 10.05.2010г. на ВКС по гр. д. №364/2009г., решение №1 от 31.01.2014г. на ВКС по гр. д. №4495/2013г. и др.

5. „Какви доказателства са необходими за да се установи придобиване правото на собственост върху земеделски земи с начален момент предхождащ кооперирането им?“, по който се твърди противоречие с решение №149 от 24.10.2018г. по гр. д. №4627/2017г., решение №877 от 05.10.2010г. по гр. д. №258/2010г. и решение №32/08.02.2016г. по гр. д.№4591/2015г. на ВКС.

Чрез писмения си отговор, ответната [община], представлявана от кмета, чрез адв. А. излага становище за неоснователност на касационната жалба и за липсата на основания по чл. 280 ГПК. По подробно развитите съображения моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато, моли въззивното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, като му бъдат присъдени разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от В. С. Г. срещу [община]. Ищцата твърди, че е наследник на прадядо си М. Я., починал на 13.09.1931г., на прабаба си Т. М., починала на 20.03.1928г., на баба си Й. М. Г., починала на 04.08.1952г., на дядо си М. Г. П., починал на 11.11.1965 г., бивши жители на [населено място], общ. П., както и на баща си С. М. Г., починал на 26.06.2004г., б. ж. на [населено място]. С изрична молба от 30.03.2023г., ищцата е уточнила, че по преписки №П86/25.10.1991г., №П14/10.09.1991г. и № П169/03.02.1992г. на ПК – П., притежаваните от нейните наследодатели процесни земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], ЕКАТТЕ - 57790, са заявени, но не са възстановени, като съгласно протоколно решение №1/20.11.2008г. на комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, назначена със заповед №РД11-45 от 23.06.2008г. на директора на О. Д. „Земеделие“ [населено място], са предадени към остатъчния общински фонд. Твърди, че на основание наследство и давностно владение, което е присъединила към това на своите праводатели, считано от 28.08.1992г., владее процесните имоти несъмнено, спокойно, явно и постоянно, посещава ги периодически, поддържа ги и ги обработва, като някои от тях са заградени. Предвид изложеното счита, че за нея е налице правен интерес да бъде признато по отношение на ответната община по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК правото й на собственост на основание давностно владение, присъединено към владението на праводателите й М. Г. П. и С. М. Г., считано от 26.08.1992г. до датата на подаване на исковата молба, върху заявени, но невъзстановени /отказани/ съгласно уточнителна молба от 30.03.2023г. имоти, както следва: 4196,25/16785 ид. части oт 16 785 кв. м.; върху 1/4 ид. част от ПИ с идентификатор [№]; и 3450/22418 ид. части от 22 418 кв. м, които идеални части представляват наследствения дял на ищцата, който е получила от дядо си М. Г. П. върху заявени, но невъзстановени /отказани/ земеделски земи по преписките с №№ П86/25.10.1991г. и П14/10.09.1991г. на ПК – П.; 9000/12647 ид. части от 12 647 кв. м и още 4500/105220 ид. части от 105 220 кв. м. върху заявени, но невъзстановени /отказани/ земеделски земи по преписка № П169/03.02.1992г.

Ответникът по иска – [община] изразява становище за недопустимост и неоснователност на иска. Оспорва твърдението на ищцата, че тя или нейните наследодатели са придобили процесните имоти на основание давностно владение. Оспорва правото на собственост и на наследодателите на ищцата, и моли за отхвърляне на иска.

Съдът е разгледал иска на В. С. Г. за признаване за установено по отношение на ответната община, че ищцата е придобила идеални части от процесните земеделски имоти въз основа на наследствено правоприемство и давностно владение, упражнявано в периода от 28.08.1992г./след последния отказ на ПК П./ до 13.12.2021г. – датата на подаване на исковата молба, съобразявайки указанията, съдържащи се в определение №3368/06.11.2023г., постановено по ч. гр. дело №20238003104156 по описа на ВКС за 2023г., че постановеният от административния орган отказ за възстановяване правото на собственост върху процесните земеделски земи не предпоставя недопустимост на предявения иск, тъй като в случая исковата претенция се основава на осъществявано впоследствие давностно владение, т. е. на ново правно основание, като с нея не се реализира правото на възстановяване на собствеността върху имотите /реституция/ по общия исков ред.

С решение №154/05.07.2024г., постановено по гр. дело № 20222110100594 по описа за 2022г. на РС – Айтос, е отхвърлен като неоснователен иска на В. Г. против [община] за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на основание давностно владение, присъединено с владението на праводателите й М. Г. П. и С. М. Г., считано от 26.08.1992г. до датата на подаване на исковата молба, върху следните недв. имоти: 1/4 ид. ч. от ПИ с идентификатор [№] в [населено място], [община], област Бургаска, в местността [№] с площ 5049 квадратни метра с трайно предназначение - земеделска земя, с начин на трайно ползване пасище; ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], област Бургаска, в местността „РЕЧКАТА“ с площ от 7313 кв. м. земеделска земя; ПИ с идентификатор [№] пo КККР на [населено място], [община], област Бургаска, в местността „ПЯСЪКА” с площ от 3666 квадратни метра с трайно предназначение -земеделска земя, с начин на трайно ползване –нива; ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], област Бургаска, в местността [№] с площ от 8243 кв. м. земеделска земя - пасище; 4600/7313 ид. ч. от ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], област Бургаска, в местността [№] с площ от 7313 кв. м. с трайно предназначение -земеделска земя, c начин на трайно ползване-пасище.

С допълнително решение №23 от 29.01.2025г., постановено по същото дело на осн. чл. 250 ГПК, съдът е отхвърлил като неоснователни исковете по отношение на същите имоти и допълнително на имот ПИ с идентификатор № 57790.2.39 по КККР на [населено място], [община], област Бургаска, в местността [№] с площ 738 квадратни метра за признаване за установено на осн. чл. 124 ГПК, по отношение на ответника, че ищцата е собственик на имотите на основание наследствено правоприемство от дядо си М. Г. П. и от баща си С. М. Г..

От фактическа страна, въззивният съд е приел, че от представеното по делото удостоверение за наследници действително се установява, че ищцата е единствен наследник по закон на С. М. Г., б. ж. на [населено място], починал на 26.06.2004г. Посочил е, че по преписка № П169/1992г. на ПК-П., е отказано да бъде възстановена по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ на наследодателя на ищцата -С. Г. собствеността върху 27.7 дка зем. земи. По заявление от Г. М. Г. с решение №159/18.04.1994г. по преписка вх. № П14/10.09.1991г. на ПК – П., е възстановено правото на собственост на наследниците на М. Г. П. върху 27.168 дка земеделски земи в землището на [населено място], общ.П., при общо заявени за възстановяване със заявлението 54.2 дка земеделски земи, т. е. невъзстановени са 27.032 дка земеделски земи. С решение по протокол №64/26.08.1992г. по преписка вх. №П86/25.10.1991г. на ПК – П., по заявление от М. Г. П., е отказано правото на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне на общо 90.2 дка земеделски земи, с мотив възстановяване на земите по преписка вх. № П14/10.09.1991г., т. е. невъзстановени са 63,032 дка земеделски земи. Предвид което въззивният съд е счел, че претендираните конкретизирани ид. ч. части от земеделските земи се включват /представляват части от/ имоти, които са заявени, но невъзстановени /отказани/ на М. Г. П., респ. на С. М. Г..

Съгласно протоколно решение №1 от 20.11.2008г. на комисията по чл. 19, ал. 2 от ЗСПЗЗ назначена със Заповед № РД11-45 от 23.06.2008 г. на Директора на О. Д. „Земеделие“ [населено място], земите, предмет на претенцията, са били предадени към остатъчния общински фонд, за което ищцата узнала едва след като извършила справка в Областната и Общинската служба по земеделие и гори и в Община-П.

Според заключението на приетата съдебно – техническа експертиза, посочените от ищцата имоти съвпадат със заявените, но невъзстановени имоти по реда на ЗСПЗЗ: по заявление от Г. М. Г., с решение №159/18.04.1994 г. по преписка вх. № П14/10.09.1991 г. на ПК – П., е отказано възстановяването на 27,032 дка земеделски земи от общо заявените 54.2 дка; с решение по протокол № 64/26.08.1992 г. по преписка вх. № П86/25.10.1991 г. на ПК – П., по заявление от М. Г. П., е отказано правото на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне на общо 90, 2 дка земеделски земи поради възстановяване на земите по преписка вх. №П14/10.09.1991 г., т. е. невъзстановени са 63,032 дка земеделски земи;

В о. с.з. проведено на 18.12.23г., ищцата е заявила по реда на чл. 176 ГПК, че процесните имоти не са били оградени, нямала точна представа къде се намират имотите, респ. не е ходила да посещава имотите в [населено място].

Въззивният съд е изложил, че възможността за придобиване по давност на имоти, попадащи по плана за земеразделяне в остатъчния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ, за които общината е съставила актове за общинска собственост зависи от статута на тези имоти към момента на кооперирането им в ТКЗС.

Преценявайки твърденията на страните и събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел за неприложим поддържания от ищеца придобивен способ с оглед статута на спорните имоти като такива, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Посочил е, че действително според съдебната практика има земеделски земи, които могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включвани в блок на ТКЗС, нито причислявани към ДПФ, както и да не бъдат отнемани юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места, със запазване на собствеността върху тях в реални граници, в зависимост дали са били членове на ТКЗС или не. Тези земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, и относно тях не се прилага чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, нито чл. 19 ЗСПЗЗ, нито забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност, вкл. и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 г., доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени. Съдът е изложил обаче, че тази практика е неприложима към настоящия спор с оглед установените по делото конкретни факти. Ищцата е твърдяла придобиването на имотите от нейния дядо М. Г. П., починал 1965г., който имал четирима наследника и един от тях е нейният баща С. М. Г. /чийто единствен наследник е ищцата/. Тези земи дядото притежавал по наследство от своя баща-М. Я., починал 1931г., който според приложения разписен лист за внесени земеделски земи в ТКЗС, е внесъл ниви с обща площ от 340 дка, ливади от 27 дка и лозя от 8 дка. Ищцата претендира, че упражнява фактическа власт върху прецените ниви, към която присъединява на осн. чл. 82 от ЗС и чл. 79, ал. 1 ЗС и владение на своите прадядо и баба си Й. /негова наследница/, съответно и на баща си С. -1/32 ид. част от тези имоти, като в различните уточняващи молби е сочен различен период на давностно владение, но в уточняващата искова молба от 19.09.2022г. като начален период на владението се сочи 1900 година до настоящия момент. Въззивният съд е изложил, че макар първоначално ищцата да е твърдяла, че наследодателите й са владели имотите постоянно и непрекъснато, а след смъртта на прекия си наследодател ищцата е продължила владението върху своята идеална част от тях, според дадените в хода на производството по реда на чл. 176 ГПК обяснения, тя не знае къде се намират претендираните имоти, поради което е счел, че не биха могли да настъпят правните последици на придобивната давност поради установените от събраните писмени факти за земеделския характер на спорните имоти, чиято идентичност е установена от заключението на техническата експертиза.

Установеното членство в ТКЗС на наследниците на прадядото на ищеца М. Я. според представените списъци на кооператори и протоколи от заседания на УС на кооперацията обосновава извод за внасяне в стопанството на собствените му имоти, съгласно Примерния устав на ТКЗС от 1950г., поради което собствеността върху имотите е подлежала на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Без значение е дали същите са били реално отнети при групиране в блок на ТКЗС или обработвани от член кооператора, респ. неговите наследници, тъй като липсват доказателства, а и не се поддържа от ищеца, че собствеността върху тези имоти е запазена в реални граници при влизане на член кооператора в ТКЗС. При тези факти въззивният съд е достигнал до извода, че собствеността върху процесните имоти, като такива по чл. 10 ЗСПЗЗ, е подлежала на възстановяване по реда на предвидената в този закон административна процедура, данни за провеждането на която има, като с различните преписки по заявления от наследниците на М. Я., респ. М. П. е признато право на възстановяване върху определени земи с план за земеразделяне. Твърденията на ищцовата страна, че няма данни процесният имот да е включен в кооперираната в ТКЗС земя противоречи на разпоредбите на Примерния устав на ТКЗС, на ПМС от 26.08.1954 г. за земеустрояването, групирането на земите, одворяването на ТКЗС, ДЗС, МТС и други обществени стопанства /обн. ДВ бр. 72 от 7.09.1954г./. Въззивният съд е изложил, че претенцията за придобиване на сочените реални части от процесните имоти по давностно владение в исковия период от 1992г. до настоящия момент е неоснователна поради невъзможността необходимият срок да изтече с оглед спирането му съгласно § 1 ЗД на ЗС /ДВ бр. 46/2006г., считано от 1.06.2006г. и по настоящем/, което е достатъчно да обоснове неоснователност на исковете, без да се обсъждат останалите предпоставки на релевирания придобивен способ.

Във връзка с допълнителното първоинстанционно решение, постановено в производството по чл. 250 ГПК, въззивният съд е посочил, че имотите, принадлежащи на наследодателите на ищцата преди внасянето им в ТКЗС за идентифициране са останали безуспешни, тъй като липсват достатъчно доказателства за точната индивидуализация тъй като посочването в някакъв писмен документ на една граница на имота не е достатъчно за това въпреки положените усилия. Посочил е, че липсват доказателства както за владените от общите наследодатели на страната земи преди внасянето им в ТКЗС, така и за владените от самата ищца земеделски земи в землището на селото след смъртта на прекия й наследодател С. Г., респ. след отказа за възстановяване от поземлената комисия през 1992г. Като е съобразил и, че самата ищца в обясненията си пред съда заявява, че няма представа къде се намират тези земи в землището на селото и не ги е владяла, въпреки твърденията си в обратната насока, въззивният съд е счел, че ищцата, чиято е била доказателствената тежест, не е установила нито собствеността на наследодателите си върху процесната земя, нито осъществявано владение върху нея. Доколкото не се установява наличието на придобивно основание, което да легитимира наследодателите на ищцата като собственици на процесните имоти, то искът е приет за неоснователен

При тази фактическа обстановка въззивният съд е счел, че не следва подробно да обсъжда възраженията на ищцовата страна дали е налице основание за включване на земите в остатъчния общински фонд на осн. чл. 19 ал. 1 ЗСПЗЗ. Предвид приетата недоказаност на иска, въззивният съд е потвърдил основното и допълнителното решение.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/2009г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Всички, поставени от касаторката въпроси касаят установяване на правото на собственост върху процесните имоти към минал момент, в какъвто смисъл е и твърдението на касаторката, че е придобила същите земи по наследство от нейните дядо и баща.

Съобразно указанията на ВКС, съдържащи се в определение №3368/06.11.2023г., постановено по ч. гр. дело №20238003104156 по описа за 2023г. на ВКС, делото е върнато за разглеждане на иска по чл. 124 ГПК по изложеното от ищцата В. Г. твърдение, че собствеността върху процесните имоти е придобила въз основа на наследствено правоприемство и давностно владение, упражнявано в периода от 28.08.1992г. до 13.12.2021г. – датата на подаване на исковата молба. Искът е бил приет за допустим именно с оглед тези, изложени в исковата молба обстоятелствата, въз основа на които е твърдяно за придобито правото на собственост и е поискано същото да бъде признато спрямо ответната община.

Иск за признаване за установено, че наследодателите на ищцата – нейните прародители, дядо и баба са били собственици на процесните земи към момента на кооперирането им, в резултат на давност, упражнявана в периода от 1900г. не е бил предмет на разглеждане по настоящото дело. Такъв иск е недопустим съобразно установената съдебна практика. В решение №72/11.04.2011 по гр. дело №1357 по описа за 2010 на ВКС, се посочва, че според чл. 19 ЗСПЗЗ общината стопанисва земеделската земя останала след възстановяването на правата на собствениците и придобива собствеността върху тази земя след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници. С оглед на тази времева разлика - от една страна установяване собствеността към минало време и от друга страна придобиване собствеността от общината едва след приключване на реституционната процедура за собствениците, то е налице несъвместимост искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да се предявява против общината като собственик на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. Надлежен ответник в спора за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ следва да е лице, което претендира, че е собственик на имота също към момента на обобществяването. Затова общината, като носител на правото на собственост върху земите, останали след приключване на реституционната процедура, не може да е ответник по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Изложеното обуславя липса на правен интерес от водене на такъв иск против общината. Това разрешение според последващата съдебна практика е приложимо и по отношение на иска по чл. 124 ГПК, предявен срещу съответната община /определение №197 от 13.11.2018г. на ВКС по ч. гр. д. №3445/2018г. и определение №199 от 12.12.2018г. на ВКС по ч. гр. д. № 4131/2018 г., постановени в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, с които въззивните определения за прекратяване на производството по чл. 124 ГПК поради липса на правен интерес не са допуснати до касационно обжалване/.

Доколкото всички въпроси в изложението касаят спор, който не е бил разглеждан от въззивния съд, то липсва общата предпоставка за допустимост на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно указанията в ТР №1/19.02.2010г. по т. дело №1/2009г., а именно поставените въпроси не са от значение за изхода по конкретното дело, не са били включени в предмета на спора и не са обусловили правните изводи на въззивния съд.

Във връзка с разглеждания по настоящото дело иск, а именно за установяване на правото на собственост, придобито от ищцата на твърдяното от нея основание - осъществявано давностно владение в периода след отказа на ПК за възстановяване на част от заявените земеделски земи – 28.08.1992г. първоначално от нейните наследодатели, а в последствие от самата нея въпроси не са поставени.

Не се констатира в тази част решението да е недопустимо или очевидно неправилно. Въззивният съд, съобразно указанията в определението на ВКС, се е произнесъл точно по иска, с който е бил сезиран, предвид което решението му е допустимо - разгледал е допустим иск в рамките на надлежното му сезиране.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в касационната жалба общи оплаквания за неправилност на въззивното решение.

Въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди в мотивите си всички допустими и относими аргументи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Съобразявайки съдебната практика, включително и разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал в контекста на доводите и възраженията на страните, е изложил подробни собствени мотиви по съществото на спора. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Въззивният съд е очертал установената фактическа обстановка въз основа на събраните доказателства, като е формирал свои изводи за основателност на предявения иск. В решението са направени фактически изводи въз основа на събраните доказателства досежно идентичността на имота и наличието на твърдяното от ищците придобивно основание.

Следва да се отбележи, че според съдебната практика, земеделската земя, останала след възстановяване на правата на собствениците, се управлява от общината и след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, тази земя става общинска собственост - чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. А според чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или на държавата, е общинска собственост. Следователно, правото на собственост на общината върху земеделски земи е уредено като остатъчно /резултативно/ - негов обект са земеделските земи, които са останали невъзстановени и които не са притежание на други правни субекти. Общинска собственост съгласно чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ стават земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Тази правна последица настъпва след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници. Доколкото в настоящия случай процесната земя е земеделска, чието възстановяване по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е било отказано с влезли в сила съдебни решения, постановени в административното производство, с които отказите на съответната поземлена комисия са били потвърдени, то съгласно закона след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, земята е станала част от фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. Претендирайки допълване на първоначалното първоинстанционно решение по реда на чл. 250 ГПК чрез произнасяне на съда, че процесните имоти са придобити от ищцата по наследствено правоприемство от нейните баща и дядо, всъщност ищцата е целяла произнасяне по установителния иск за собственост към минал момент, което според цитираната по-горе съдебна практика е недопустимо поради вече приключилото административното производство с окончателен отказ за възстановяване на собствеността и изтичането на всички срокове. Въззивният съд обаче не е отхвърлил иска защото е приел, че земята е общинска на осн. чл. 19 ЗСПЗЗ, а защото е счел, че по делото липсват доказателства както за владение, осъществявано от общите наследодатели на ищцата земи преди внасянето им в ТКЗС, така и за владените от самата ищца земеделски земи в землището на селото след смъртта на прекия й наследодател С. Г., респ. след отказа за възстановяване от поземлената комисия през 1992г., посочвайки също, че самата ищца в обясненията си пред съда заявява, че няма представа къде се намират тези земи в землището на селото и не ги е владяла, въпреки твърденията си в обратната насока. Сочената в касационната жалба „очевидна неправилност“, касаеща наследяването на М. Я. по никакъв начин не се е отразила на решаващите изводи на съда. В настоящото производство е недопустимо извършването на последваща преценка на отказа на ПК – П. да възстанови част от заявените земеделски земи, каквото е желанието на ищцата, тъй като тази възможност вече е изчерпана. Въззивният съд е отхвърлил иска не защото ищцата не е установила наследственото си правоприемство, а защото е счел, че имотите, принадлежали на нейните наследодатели преди внасянето им в ТКЗС не са индивидуализирани в степен да бъде установено тяхното точно местонахождения, граници и площ поради липсата на доказателства за точната им идентификация, и поради недоказаност на осъществявано в твърдяния период владение. Разрешението на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС /решение №672 от 7.03.2011г. по гр. д. №1584/2009г.; решение №206 от 14.09.2009г. по гр. д. №1092/2007г., решение №1171 от 22.12.2008г. по гр. д. № 4521/2007г. и др./, че индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство, като площта на имота и сигнатурата по плана, ако има такава, не са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване или могат да се променят при изменение на плана. Напротив – по делото посредством заключението на СТЕ са установени площите на имотите, но неуточнено поради липсата на поне три граници е останало точното местоположение, доколкото и самата ищца, въпреки, че е твърдяла, че владее същите от 1992г. е заявила, че не знае къде точно се намират.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, касаторът следва да заплати на ответника по касационната жалба разноски 511.29 евро, представляващи евровата равностойност на 1000 лв., за които са представени списък, пълномощно и договор за правна помощ.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №613/21.07.2025г. по в. гр. д. №20252100500567/2025г. на Окръжен съд - Бургас.

ОСЪЖДА В. С. Г., ЕГН [ЕГН] да заплати на [община], адрес: [населено място], [улица], представлявана от кмета И. А. сумата от 511.29 /петстотин и единадесет евро и 29 цента/ евро, представляваща разноски в производството пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: