7ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2909

гр. София, 02.06. 2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 841 по описа за 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Х. А., чрез адв. Г. К. М., срещу решение № 908 от 26.11.2025 г. по в. гр. д. № 1469/2025 г. на Окръжен съд Бургас в частта, с която като частично е потвърдено и частично е отменено решение № 126 от 03.06.2025 г. по гр. д. № 933/2022 г. по описа на Районен съд Айтос, е отхвърлен предявеният от касатора против Х. О. М. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 2 000 лв. до присъдения от първоинстанционния съд размер от 4 000 лв.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че същото е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи, че въззивният съд е приел за установени факти, които не кореспондират със събраните по делото доказателства, включително със свидетелските показания, а именно – че след нанесения му удар ищецът е отговорил със силна физическа саморазправа, изразяваща се в нанасяне на интензивни удари с кол на ответника. Според касатора това е довело до необоснованост на въззивното решение. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл служебно по възражения, които не са били наведени с въззивната жалба, с което е излязъл извън предметните предели на въззивното производство и е допуснал съществено процесуално нарушение. Твърди, че въззивният съд не е съобразил обществено-икономическите условия в страната, както и размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани в съдебната практика при сходни случаи. Поради това счита, че въззивният съд неправилно е намалил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1) Длъжен ли е въззивният съд като решаваща по същество инстанция да направи свои фактически и правни изводи и самостоятелна преценка, изграждайки вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, събрани по предвидения от ГПК ред, като преценява доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и прилага правилата за доказателствената тежест?; 2) Длъжен ли е съдът да постанови съдебния акт въз основа на всички събрани по делото доказателства?; 3) Следва ли вътрешното убеждение на съда по чл. 12 ГПК да се формира въз основа на всички допуснати доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност?; 4) Може ли съдът да формира вътрешното си убеждение произволно, без да го основе на установен по делото факт чрез съответното доказателство?; 5) Следва ли съдът да посочи въз основа на кои доказателства е приел за установен факт, който е формирал правните му изводи и убеждение? – по отношение на първите пет въпроса поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на Върховния касационен съд, а именно на т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и на съдебната практика на ВКС – решение № 210 от 9.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г., I т. о., решение № 155 от 11.10.2024 г. по т. д. № 423/2024 г., решение № 50027 от 28.02.2023 г. по гр. д. № 2353/2022 г., I г. о., решение № 60173 от 22.06.2021 г. по гр. д. № 3659/2020 г. и определение № 208 от 18.03.2021 г. по гр. д. № 3659/2020 г., III г. о.; 6) Обвързан ли е въззивният съд с оплакванията, изложени във въззивната жалба, и може ли той да разгледа незаявено от въззивника оплакване? – поддържа се противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; и 7) Следва ли при определяне на обезщетението съдът да определи обезщетението по справедливост? – не сочи задължителна практика или практика на ВКС, с която постановеният акт да е в противоречие. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът – Х. О. М., е депозирал отговор на касационна жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез адв. С. П.. Поддържа, че въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение въз основа на всички представени по делото доказателства, които е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност. Сочи, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил дадените в ППВС № 4/1968 г. критерии, като е отчел характера и степента на увреждането, начина при който то е получено, степента на интензитета му, вида, характера и продължителността на създадените неудобства и т. н. Поради това поддържа, че въззивното решение е валидно, допустимо и правилно. Претендира разноски.

За да отмени частично решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът на ищеца по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 2 000 лв. до присъдения размер от 4 000 лв., въззивният съд е приел, че при определяне размера на обезщетението не са били правилно съобразени всички релевантни обстоятелства по делото. Въззивният съд е посочил, че от представените по делото писмени доказателства – медицинска документация и съдебно-медицинска експертиза, се установява, че ищецът е получил мозъчно сътресение без открита вътрешночерепна травма и счупване с хлътване на лявата теменна кост, което е наложило болнично лечение за период от три дни, а възстановителният период е бил с продължителност 20-30 дни. Посочил е, че през това време ищецът е търпял обичайните за този вид увреждания болки и страдания, но не е доказано да е претърпял някакви по-особени вреди. Отчел е, че след нанесения му удар ищецът е реагирал със силна физическа саморазправа, изразяваща се в нанасяне на ответника на удари с кол – обстоятелство, което изключва твърдяното от ищеца състояние на безпомощност. Така, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 2 000 лв., поради което искът за разликата този размер до присъдените от първата инстанция 4 000 лв. следва да бъде отхвърлен, а първоинстанционното решение – отменено в тази част.

Като взе предвид решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:

Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите три процесуалноправни въпроса, които макар и да обуславят изхода на делото, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора. В случая въззивният съд е посочил кои фактически и правни изводи на първоинстанционния съд възприема на основание чл. 272 ГПК, като същевременно е изложил и собствени мотиви по релевантните за спора обстоятелства. Обсъдил е събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, включително медицинската документация, заключението на съдебно-медицинската експертиза, и е извършил самостоятелна преценка на тяхното значение при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Поради това не може да се приеме, че въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение в отклонение от задължителната практика на ВКС относно обсъждането на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, нито че е постановил решението си без извършване на самостоятелна фактическа и правна преценка на установените по делото обстоятелства.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия и седмия поставени от касатора въпроси. Същите нямат характера на правни въпроси, обусловили изхода на спора, а са свързани с правилността на конкретната преценка на съда при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Безспорно е, че вътрешното убеждение на съда не се формира произволно, а въз основа на правнорелевантните факти, установени чрез събраните допустими доказателства, които съдът е длъжен да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Безспорно е и че при определяне на обезщетение за неимуществени вреди съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени по делото обстоятелства, релевантни към критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Такава преценка въззивният съд е извършил, като е отчел вида и характера на уврежданията, продължителността на лечението и възстановителния период, интензитета на претърпените болки и страдания, както и останалите обстоятелства, които е счел за относими към размера на обезщетението. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението по същество представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, което предполага извършване на проверка по същество на въззивния съдебен акт, каквато не може да бъде осъществена в производството по чл. 288 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по повдигнатите от касатора пети и шести въпроси. Петият въпрос има характер на правен въпрос от значение за изхода по делото по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но по отношение на него също не се установява противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е посочил въз основа на кои доказателства приема за установени релевантните за спора факти, като е обсъдил медицинската документация, заключението на съдебно-медицинската експертиза и е възприел становището на първоинстанционния съд относно кредитираните свидетелските показания. Въз основа на тях е формирал изводите си относно вида и тежестта на уврежданията, продължителността на лечението и възстановителния период, както и относно всички други обстоятелства, които е счел за значими при определяне размера на обезщетението. Шестият повдигнат въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице допълнителният селективен критерий. Въззивният съд не е излязъл извън предметните предели на въззивното производство, очертани от разпоредбата на чл. 269 ГПК. Доколкото с въззивната жалба са наведени оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е приел за доказано настъпването на неимуществени вреди, както и техния размер, въззивният съд е бил длъжен да извърши самостоятелна преценка на всички релевантни обстоятелства, имащи значение за приложението на чл. 52 ЗЗД. Обсъждането на тези обстоятелства, включително поведението на ищеца след инцидента, не представлява произнасяне по ненаведено оплакване, а е част от дължимата от въззивния съд проверка относно справедливия размер на обезщетението.

Допълнително, в самата въззивна жалба е посочено, че с присъда по нчхд № 195/2024 г. по описа на Районен съд – Айтос, потвърдена с решение от 31.01.2025 г. по внчхд № 1318/2024 на Окръжен съд Бургас, ищецът и съпругата му са осъдени да заплатят на ответника обезщетение за неимуществени вреди за причинената му средна телесна повреда в размер на 4 000 лв. Следователно поведението на ищеца след инцидента е било въведено като релевантно обстоятелство във въззивното производство, поради което обсъждането му от въззивния съд не съставлява произнасяне извън рамките на въззивната жалба.

Във връзка с изложеното в касационната жалба, че наказателното производство по внчхд № 1318/2024 на Окръжен съд Бургас е възобновено, като е отменено постановеното по него решение от 31.01.2025 г. , а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд Бургас, следва са посочи, че на настоящия състав на ВКС е служебно известно, че при новото разглеждане на делото е постановено решение № 77 от 3.04.2026 г. по внчхд № 1412/2025 г., с което присъдата по нчхд № 195/2024 г. по описа на Районен съд – Айтос е потвърдена в частта, с която подсъдимите Х. Х. А. и Х. Х. А. са осъдени солидарно да заплатят на ответника сумата от 4 000 лв. – обезщетение за претърпените от него вследствие на престъплението по чл. 132, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 129, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК неимуществени вреди.

В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. То нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване.

При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат поисканите разноски по делото. Насрещната страна по касационната жалба е направила своевременно искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 750 евро, което съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 22.12.2025 г. е заплатено в брой при сключване на договора и следва да му бъде присъдено.

Водим от горното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 908 от 26.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1469/2025 г. на Окръжен съд Бургас.

ОСЪЖДА Х. Х. А., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], общ.Р., обл.Б. да заплати на Х. О. М., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], общ.Р., обл.Б., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 750,00 евро – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: