ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2919

гр. София, 03.06.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 3684/2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Й. Р. от [населено място] срещу въззивно решение № 746 от 02.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2786/2024 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 2484 от 24.04.2024 г. по гр. д. № 7882/2022 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторката против П. Й. С. иск по чл. 61, вр. с чл. 57 ЗС за прекратяване правото на ползване на ответника по отношение на апартамент № *, находящ се в [населено място], [улица][жилищен адрес] и на гаражна клетка № * в същата сграда, учредено с нот. акт № 51/29.11.2002 г.

По делото е прието за установено, че по силата на нотариален акт за учредяване на право на ползване № 51/29.11.2002 г. трето за спора и за собствеността лице - „Ф. И. АД, е учредило в полза на ответника П. Й. С. пожизнено и възмездно право на ползване върху процесните апартамент и гараж. По силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 52/29.11.2002 г., „Ф. И. АД е прехвърлило собствеността по отношение на тези имоти на Й. П. С. (син на страните по спора), тогава малолетен, действащ чрез баща си П. Й. С.. С договор за дарение по нот. акт № 2/07.01.2021 г. Й. С. е дарил на ищцата К. Р. двата имота, като си е запазил правото на ползване. Съгласно представените приходни квитанции за заплащане на такса битови отпадъци и данък недвижим имот за ап. * за всички години - от 2012 г. до 2020 г., като задължено лице е посочен П. С., но не е посочено лицето, което е платило сумите, нито са представени някакви документи, удостоверяващи, че заплащането им е извършено от конкретно лице, различно от посоченото като задължено такова. От ответника също са представени приходни квитанции за заплащане на такса битови отпадъци и данъци за процесния апартамент за 2013 г., 2014 г., 2017 г., 2021 г. и 2022 г., като са представени и бележки, удостоверяващи плащане на суми. По делото е установено, че К. Р. е сключила договори за имуществено застраховане за апартамент № * за периода 2016 г. -2019 г., като в тях ищцата е посочена като застраховащ и лице, заплатило застрахователната премия. За процесния апартамент е имало сключен и договор за охрана със СОТ за 2013 г., както и за периода 2018 г. – 2022 г., страна по който е К. Й. Р.. Представени са приходни касови ордери, удостоверяващи заплащане на такса вход за имота за периода от края на 2013 г. до средата на 2022 г., платени от ищцата. От представените от ответника извлечения от банкови сметки е установено, че в периода от 2009 г. до края на 2019 г. последният е превеждал в полза на ищцата почти ежемесечни преводи, с посочено основание за превода захранване на сметка или превод, като през 2015 г. в полза на К. Й. Р. е преведена сума в общ размер на 33 600 лв., а през 2018 г. - 29 400 лв. От представеното нареждане за регулярни плащания в системата на „А. Б. Б. АД е установено, че ответникът е наредил ежемесечно да се изплаща сума в размер на 1600 лв. в полза на ищцата, с дата на първи превод 09.08.2019 г., и дата на спиране на услугата-01.09.2021 г. С решение № 20149589/30.06.2021 г. по гр. д. № 86/2020 г. на Софийския районен съд, влязло в сила на 28.07.2021 г., е прекратен сключеният на 22.10.1999 г. между страните по делото граждански брак.

С оглед на така установената по делото фактическа обстановка въззинвият съд е приел, че в случая по делото не е установено ответникът да ползва имотите понастоящем или да си служи пряко с тях, следователно той не може да осъществи и такова действие, с което застрашава същите от погиване или увреда, или от осезателна значима промяна. Няма и доказателства за външно въздействие или набези към имуществото - твърденията, че ответникът е заплашвал жилището с палеж, не се доказват от нито едно от приетите доказателства. В случая за ответника, като ползвател, са налице задължения да поема разноските по имотите - вкл. данъци, такси, а ако няма противна уговорка съгласно чл. 57, ал. 4 ЗС – да заплаща и застрахователните премии по сключена от него в полза на собственика застраховка. Въззивният съд е посочил, че за да се претендира прекратяване на вещното право на ползване поради нарушаване на задължението за застраховане на вещта, е необходимо собственикът да е конкретизирал ясно какъв вид застраховка желае да бъде сключена, кои искове да покрива тя, какъв да бъде периодът й на действие и пр. Едва след предоставяне на такова искане от собственика към ползвателя и бездействие на последния може да се приеме, че се касае до нарушение на задължение от страна на ползвателя, респ. да се извърши преценка дали са налице основания за прекратяване на правото на ползване. По делото не се установява подобно конкретно искане за застраховане да е достигало по какъвто и да е начин до ползвателя - ответник. Представените в последното заседание полица и квитанция установяват, че за имота от името на собственика – ищцата, е сключена имуществена застраховка. Това обаче не е станало достояние на ответника, поради което не може да се приеме, че до същия е отправено предупреждение по смисъла на чл. 61 ЗС за поемане на посочените разходи за застраховка. По отношение на данъците и таксите, дължими за конкретните имоти, съдът е приел, че същите са заплатени, като този факт е установен от приложените приходни квитанции за периода 2012 г. - 2020 г., където като задължено лице е посочен ответникът П. С.. Няма никакви доказателства, които да установят, че плащането е извършено от самата ищца, още по-малко че това е сторено с нейни лични средства, поради което в случая не е налице нарушение на задължението на ползвателя за заплащане на публичните задължения към фиска. Не е налице и предупреждение по чл. 61 ЗС, тъй като ищцата не е изпращала такова преди исковата молба, а в случая исковата молба не представлява изявление на ищцата, с което тя изисква ответникът да изпълни едно свое задължение, тъй като в нея не е заявено, че ищцата претендира възстановяване на платени от нея (с лични средства) данъци и такси и че ако това не бъде сторено в подходящ срок, ще следва да се прекрати правото на ползване. В допълнение съдът е посочил, че за да породи правните си последици на предупреждение по чл. 61 ЗС, в исковата молба следва да е налице точно и ясно посочване на размера и периода на разноските, данъците, таксите, разходите и пр., за чието плащане ответникът носи своята отговорност като ползвател. Това прецизиране в случая е от съществено значение, тъй като ответникът е бил в брак до 2021 г. с ищцата, което определя съвместно поемане на разходите по семейното жилище, тъй като липсва регистриран режим на разделност. От свидетелските показания, депозирани по делото, е установено, че П. Й. С. често е отсъствал от жилището – ап. № *, който се е ползвал предимно от ищцата и общото им дете. До развода на страните процесният апартамент е бил семейното им жилище, т. е. ответникът не е упражнявал правото си на вещно ползване на имота, а е ползвал същия съвместно със семейството си, като семейно жилище. Отделно от това съдът е отчел и обстоятелството, че синът на страните също има учредено право на ползване върху процесните имоти, считано от 07.01.2021 г., поради което с оглед тези специфики на казуса ответникът не може, поради липса на конкретизация, да отстрани нарушението „незаплащане на данъци, такси или разноски“. След като в случая на ответника не е дадена възможност да отстрани нарушението, като по този начин съхрани вещното си право да ползва вещта, не е налице нарушение от негова страна, тъй като за ползвателя няма яснота какви са неговите конкретни задължения, поради което искът по чл. 61 ЗС не следва да бъде уважен. За пълнота въззивният съд е посочил, че представената пред него служебна бележка от „СОТ“ ЕООД не е годно доказателство, което да установява действително, че плащанията за охрана на обекта са практически направени от сметката на ищцата, тъй като бележката по съществото си съставлява свидетелски показания в писмен вид, които са недопустими. В заключение съдът е посочил, че липсва и ясно индивидуализирано предупреждение по смисъла на чл. 61 ЗС, поради което предпоставките за прекратяване на правото на ползване на ответника не са налице.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Съществува ли задължение за въззивния съд да обсъди доводите на страните и всички събрани доказателства, като изложи конкретни мотиви по всяко едно релевантно за спора доказателство, съдържащо се в кориците на делото, и 2. Може ли исковата молба да бъде счетена за предупреждение по чл. 61 ЗС.

Ответникът по жалбата П. Й. С. не е подал писмен отговор.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.

В случая така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставеният първи въпрос, който е от значение за всяко гражданско дело, е решен в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в казуалната практика на ВКС, включително посочена и от жалбоподателката, след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, а обстоятелството, че касаторката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Вторият въпрос е формулиран според защитната теза на жалбоподателката и не кореспондира на приетата от съда за установена по делото фактическа обстановка, респ. на изложените от него съображения за отхвърлянето на иска по чл. 61 ЗС, посочени по-горе, поради което не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. В допълнение следва да се посочи, че не е налице и противоречие на обжалваното решение със соченото от касаторката решение № 65 от 28.06.2016 г. по гр. д. № 5115/2015 г. на ВКС, І г. о., с което е прието, че предупреждението като материалноправна предпоставка за възникване на правото по чл. 61 ЗС е факт, който може да се е осъществил преди предявяването на иска или да бъде осъществен чрез исковата молба. В този смисъл са и мотивите на въззивната инстанция, която е приела, че такова предупреждение може да се отправи и с исковата молба, но в конкретния случай такова изявление не се съдържа в нея.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторката.

С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 746 от 02.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2786/2024 г. на Софийския апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: