ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2918

гр. София, 03.06.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 3325/2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Х. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 204 от 22.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1002/2024 г. на Великотърновския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 131 от 09.08.2024 г. по гр. д. № 292/2022 г. на Свищовския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора против Р. М. К. и О. С. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в м. „С.“, в землището на [населено място], с площ от 815 кв. м.

Въззивният съд е приел за установено, че с удостоверение № ІІ-440/16.12.1971 г. на ИК на ГНС – С. на името на Г. Д. И. от [населено място] има записано лозе с площ от 1,6 дка в м. „С.“, С. землище, като е посочено, че този имот не влиза в чертите на града, в блокове на ДЗС и ТКЗС, както и че не е одържавяван. Удостоверението е издадено на лицето, за да му послужи пред съда за снабдяване с акт по давностно владение. Върху удостоверението ръкописно е нанесено – нива 36210 - 0,887 дка и тр. нас. – 36384 - 0,668 дка, без да е ясно кой е автор на изписаното и кога е извършено същото. С предварителен договор за покупко-продажба от 12.05.2000 г. Г. Д. И., като собственик по давностно владение съгласно документ № ІІ-440/16.12.1971 г. на ИК на ГНС – С., е продал на ищеца имот с кад. № * в м. „С.“ с площ от 0,887 дка за сумата от 500 лв., който е въведен във владение на имота в деня на подписването му. В разписен лист към земеделски земи по § 4, за масив 36, местност „С.“ за землището на [населено място], стр. 142 и стр. 146, срещу имот с № *, с начин на трайно ползване – тр. насаждения, с площ от 0,877 дка, и имот с № * с начин на трайно ползване – нива, с площ от 0,668 дка, в графа собственик/ползвател е вписано името на Г. Д. И.. Съгласно списъка на имотите, предоставени за ползване, масиви 78 и 80 в м. „С.“, имот с № **, с площ от 0,868 дка, е с неустановен ползвател и същият от 2010 г. се стопанисва от втория ответник. Планът на новообразуваните имоти на земеделски земи, предоставени за ползване въз основа на актове по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, за масиви 78 и 80 в м. „С.“ е одобрен със заповед № СА-02-11-2/08.02.2021 г. на областния управител на област В. Т.. Г. Д. И. е починал на 15.11.2000 г., като негов наследник по закон е дъщеря му М. Д., починала на 01.04.2011 г., чиито наследници са синовете й Н. И. и Г. И.. Първият от тях, като наследник на посочените лица, с пълномощно с нотариална заверка на подписа от 18.05.2017 г., е упълномощил ищеца да го представлява пред О. С. и други компетентни органи и лица във връзка с установяване на собствеността му върху недвижими имоти в м. „С.“, с кад. № *, с площ от 0,887 дка, и кад. № *, с площ от 0,668 дка, вкл. за придобиването им по давност. На 18.05.2017 г. ищецът, в качеството си на пълномощник на Н. И., е подал възражение до О. С. да се коригира новият кадастрален план, според който имотите са собственост на общината. Съгласно протокол от 19.05.2017 г. на междуведомствената комисия по чл. 28б ППЗСПЗЗ това възражение е оставено без уважение, като е посочено, че представеното удостоверение от 16.12.1971 г. не е основание за вписване на собственост за имот *, а имот * не попада в обхвата на плана. Имот с № * представлява поземлен имот с идентификатор *** по действащата КККР на [населено място], с площ от 815 кв. м. Същият е актуван като частна общинска собственост с АЧОС № 9148/07.10.2021 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, чл. 3, ал. 3 и чл. 59 ЗОС, а с договор за покупко-продажба от 06.01.2022 г. е продаден на Р. М. К. за сумата от 760 лв.

От показанията на свидетелите Д. и Г. е установено, че ищецът е закупил процесния имот през 2000 г. от Г. Д. и от тогава го обработва. В показанията на свидетеля К. /син на ответника Р. К./ е посочено, че спорният имот е закупен от баща му през 2021 г. от общината, след което е трасиран от нает от него геодезист. Ищецът, след като разбрал, че баща му е взел мястото, му предположил пари за да го придобие от него. Свидетелят Т. /бивш служител в отдел „З.“ в О. С. в периода от 1998 г. до 2021 г./ е посочил, че ръкописният текст върху удостоверението от 1971 г. е изписан от него, като посочените номера на имотите били по план, който не е одобряван, тъй като в него имало много грешки. Свидетелката П. /служител на О. С. в отдел „Земеделие“/ посетила процесния имот през 2022 г. и констатирала, че той не заграден, в него няма трайни насаждения и не е обработван, тъй като в него имало саморасли храсти.

С оглед на така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предадената фактическа власт върху имот въз основа на предварителен договор е годно основание за начало на давностно владение, като в този случай намерението за своене се предполага в съответствие с чл. 69 ЗС. За да има тези последици, продавачът по предварителния договор трябва да е собственик на имота и давностното владение да е осъществено в минимално изискуемия по закон срок от 10 години. В случая нито едно от тези обстоятелства не е доказано с нужната степен на сигурност, необходима за пълното и главно доказване. Представеното удостоверение от 1971 г. на ИК на ГНС – Свищов нито доказва, че това лице е носител на правото на собственост върху този имот, нито може да служи като доказателство, че процесният имот с кад. № * - 0,887 дка, сега поземлен имот с идентификатор ***, е част от този обект. Извършеното от свидетеля Т. изписване на номера и площта на този имот върху въпросното удостоверение няма обвързваща за съда удостоверителна сила. Освен това в представения разписен лист към земеделски земи по § 4 за масив * в м. „С.“, стр. 142 и стр. 146, имот с № * е описан с начин на трайно ползване – трайни насаждения, а не като нива, каквото всъщност е описанието на имот с кад. № *, с площ 0,668 дка. Ищецът сам се е лишил от установяване на този релевантен за спора факт, като се е отказал от искането си за изслушване на съдебно-техническа експертиза в тази насока. Освен това по делото не е доказано, че Г. Д. И. е продължил да осъществява владение върху имота до посочената в предварителния договор дата - 12.05.2000 г., за да може ищецът да продължи неговото владение от момента на сключването му. Последният не е и установил достоверността на посочената в този договор дата, която изрично е оспорена от ответната страна, явяваща се трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК. В тежест на ищеца, като ползваща се от този документ страна, е да докаже с всички допустими от закона доказателствени средства достоверността на датата на съставянето /подписването/ му, като показанията на свидетеля Д. в тази насока не са достатъчни, тъй като той не е виждал договора, а посочва, че такъв е бил сключен въз основа на споделеното му от ищеца. Свидетелите Д. и Г. установяват обстоятелството, че ищецът е обработвал и ползва спорния имот някъде от 2000 г., но то сочи само на осъществена от него върху имота фактическа власт, но не и на намерение за своене. Заявеното от тези свидетели, че ищецът е закупил имота, т. е. се счита за собственик, е опровергано от самия него с подаденото до общината възражение от датата 18.05.2017 г., в което изрично е подчертал, че действа като пълномощник на един от законните наследници на Г. Д. И., който е собственик на имота на основание давностно владение съгласно удостоверението от 1971 г., и иска това обстоятелство /собствеността на И./ да се отрази в плана на новообразуваните имоти, тъй като там процесното място се води собственост на О. С. По този начин, зачитайки към 2017 г. наследствените права на упълномощителя си, който го е овластил да го представлява във връзка с установяване на собствеността му по давностно владение, ищецът е отрекъл до този момент да е имал намерение да свои спорния имот. Следователно дори да е осъществявал фактическа власт върху него, същата не е била насочена към придобиване на собствеността. Липсата на подобно намерение през релевантния за спора период е установено и от кредитираните от съда показания на свидетеля К., според които ищецът е заявил на баща му, че той е искал да вземе мястото и му предложил да го купи. Изложени са съображения, че извънсъдебното признаване на правата на наследника по закон върху спорния имот с възражението от 2017 г. препятства действието на презумпцията по чл. 69 ЗС и оборва същата, а желанието на ищеца за закупуването му от първия ответник, сочи на признаване на правата му съответно на отричане на заявените с исковата молба собствени права по давностно владение. Съгласно тези си признания, същият се е явявал единствено и само държател на имота, поради което независимо колко години е осъществявал фактическа власт върху имота, не е могъл да го придобие по давност на основание чл. 79 ал. 1 ЗС. След 18.05.2017 г., дори ищецът да е преобърнал намерението си и да е започнал да се счита за собственик на земеделския имот, обективно не е изтекъл минимално необходимият десетгодишен срок, за да придобие правото на собственост върху него. По тези съображения предявеният иск е приет за неоснователен.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Относно владението на недвижим имот въз основа на предварителен договор за продажба, в кой момент се определя вида на фактическа власт, осъществявана от купувача по предварителния договор, има ли значение за субективния елемент на владението обстоятелството, че предварителния договор за продажба е сключен с несобственик и важи ли в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС“; 2. „Относно момента, от който се зачитат материалноправните последици на придобивната давност“; 3. „Владението на купувача по предварителен договор за продажба на недвижим имот трябва ли да е продължение на владението на продавача, т. е. присъединява ли се владението на продавача към владението на купувача“; 4. „Относно „третите лица“ по смисъла на чл. 181 ГПК по отношение достоверността на отразената в частен документ дата“, и 5 „.В какво се изразява извънсъдебното признание на владелеца по предварителен договор на правата на собственика и правното му значение за придобиваната давност и конкретно извършеното за целите на административно производство по ЗКИР действие от името на собственика или негов наследник, извънсъдебно признание ли е на правото на собственика и води ли то до оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС“. Поддържа се, че първите четири въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а петият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците по жалбата Р. М. К. и О. С. са подали писмени отговори, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол се определят обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първите три поставени въпроса са формулирани според защитната теза на касатора и нямат отношение към посочените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение. Не е налице и противоречие със сочената от жалбоподателя практика на ВКС. В съответствие с решение № 40от 04.07.2017 г. по гр. д. № 3171/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 38 от 29.01.2025 г. по гр. д. № 1331/2024 г. на ВКС, II г. о., и др. въззивният съд е приел, че предадената фактическа власт върху имот въз основа на предварителен договор е принципно е годно основание за начало на давностно владение, като в този случай намерението за своене се предполага в съответствие с чл. 69 ЗС. В настоящия случай обаче, с оглед на останалите събрани по делото доказателства, въззивният съд е приел, че касаторът не е осъществявал владение върху процесния имот в предвидения от закона давностен срок, респ. че презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена, поради което изводът на съда за неосъществен в полза на ищеца фактически състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е в съответствие с установената практика.

Четвъртият поставен въпрос не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на предявената искова претенция, поради което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.

Петият въпрос е формулиран според твърденията на касатора и по начин, непозволяващ даването на принципен отговор, тъй като той е в зависимост от установяването на конкретна фактическа обстановка. Ето защо и този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито по отношение на него е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, респ. визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива въззивният съд да е нарушил императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, да е приложил правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуалноправна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация - Р. М. К., направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1000 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 511,29 евро.

Разноски в полза на ответника О. С. не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 204 от 22.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1002/2024 г. на Великотърновския окръжен съд.

О с ъ ж д а И. Х. С. от [населено място] да заплати на Р. М. К. от [населено място], сумата 511,29 евро /петстотин и единадесет евро и двадесет и девет цента/ разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: