ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2980

гр. София, 05.06.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. И.

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ИВО ДАЧЕВ

като разгледа докладваното от съдията Дачев гр. дело № 822 по описа за 2026 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. П. М., чрез адв. К., срещу въззивно решение № 388 от 30.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1422/2024 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 1376 от 08.07.2024 г. по гр. д. № 7685/2023 г. на Районен съд – Бургас за определяне на различно местоживеене и издръжка на ненавършилото пълнолетие дете Б. Г. Д., както и на режим на лични отношения между детето и неговата майка Г. П. С..

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС.

Ответникът по касация Г. И. Д., чрез адв. М., оспорва касационната жалба като неоснователна.

При извършената преценка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е взел предвид, че с решение № 2926/20.12.2022 г. по гр. д. № 7368/2022 г. на Районен съд - Бургас е било утвърдено споразумение по чл. 127, ал. 1 СК между Г. П. С. и Г. И. Д. за съвместно упражняване на родителските права върху малолетния им син Б. Г. Д., определяне на местоживеенето на детето при всеки от родителите за по две непоследователни седмици от месеца, както и по един месец през лятото при всеки от двамата родители, които са се споразумели, че до навършване на пълнолетие на детето ще живеят в [населено място]. Със същото споразумение е уговорен и режим на лични отношения през коледните, новогодишните и великденските празници, както и издръжката на детето.

След утвърждаване на споразумението по чл. 127, ал. 1 СК първоначално детето Б., тогава на седем години, е заживяло в [населено място], където започнало да посещава училище, но тъй като не се чувствало добре и се затруднявало в усвояване на учебния материал, по постигнато между двамата родители неформално съгласие детето е записано да учи в [населено място], [община], където се върнало да живее в дома на баща си. Междувременно майката е сключила граждански брак с друг мъж и се преместила да живее при него в [населено място], заедно с по-големия си син К., [дата на раждане] , едноутробен брат на Б.. Въз основа на показанията на св. Т., съседка на родителите на ищеца в [населено място], от представения социален доклад на ДСП С. и от представените писмени доказателства съдът е приел за доказано, че след промяната на местоживеенето и промяната на училището, детето се чувствало добре и спокойно в познатата му отпреди раздялата на родителите семейна среда, в която то е израснало. Детето живее със своя баща, но в същата сграда, на различни етажи, се намират жилищата на родителите на ищеца – баба и дядо на детето.

Съдът е отчел също така безспорните обстоятелства, че двамата родители са в изострени отношения, като всеки от тях е подавал на няколко пъти молби по ЗЗДН против другия за защита от домашно насилие лично и като родител на детето Б.. В ЦОПСП Бургас е проведена екипна среща за изготвяне на индивидуален план за интензивна работа на психолог с детето Б.. В ДСП В. и ЦОПСП Бургас са изготвени оценки на родителския капацитет на майката и на бащата. Обтегнатите отношения между двамата родители и възникналите между тях конфликти са се отразили негативно върху психиката на детето. Според заключението на изслушаната съдебно-психологична експертиза, отношението на детето към всеки от двамата му родители е положително, обича ги, приема спокойно партньора на майка си, чувства се добре с тях. Вещото лице обаче сочи, че преднамерено или несъзнателно, детето е обект на внушение и от двамата си родители, които не се съобразяват какво и как говорят пред него, в резултат на което към момента има данни за невротичност.

При така изяснената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че искът по чл. 59, ал. 9 СК е основателен, тъй като с преместването на майката в [населено място] и връщането на детето в [населено място] е настъпила промяна в обстоятелствата, която не позволява утвърденото между страните споразумение да се спазва занапред. За да се произнесе относно предоставянето на родителските права на единия родител и определянето на нов режим на лични отношения с другия, съдът е съобразил най-напред, че детето е на ненавършени 10 години, при което връзката му и с двамата му родители е от изключително значение за него, но голямото разстояние, на което живеят в момента двамата родители, значително затруднява личните контакти с детето и нормалното им общуване. Според съда и майката, и бащата са осигурили добри и подходящи жилищни условия за отглеждане на детето. Що се касае до качествата на всеки от двамата родители, съдът е приел, че към момента бащата е по-подходящият родител, който да осъществява ежедневните грижи за детето Б.; отношенията между тях са основани на привързаност, доверие и разбиране; бащата поощрява самостоятелността у детето, подпомага го при овладяване на емоционални и гневни състояния; стимулира развитието на интересите и на заложбите му, като същевременно учи детето на спазване на правила и на дисциплина, без да забранява и да го ограничава. Съдът е отчел, че ищецът в продължение на години е полагал родителски грижи и за по-голямото дете на ответницата от нейна предишна връзка, което е израснало в семейството му. В настъпилите кризисни моменти в поведението на Б. след раздялата на родителите му бащата е предприел адекватни мерки – потърсил е специализирана помощ от психолози, които да го подпомогнат с овладяването на емоциите на детето. Бащата в нито един момент не е бил разколебан дали да упражнява родителските права по отношение на детето. Според съдебния състав майката също притежава родителски капацитет за отглеждане и възпитание; проявява загриженост за емоционалното и психичното състояние на сина си. Пред съда обаче тя не е убедителна в изразеното от нея желание да получи родителските права по отношение на детето Б.. Макар да е готова да поеме своята отговорност, в същото време изпитва сериозни затруднения в общуването си с него, породени от наличието на кризисни периоди, през които детето преминава поради раздялата на родителите. На следващо място съдът е приел, че семейната среда, която бащата предоставя на детето Б., е по-подходяща за отглеждането и възпитанието му, защото това е средата, която детето познава и в която е отраснало, там то се чувства спокойно, обгрижено и обичано, заобиколено от приятелите си. Семейната среда, която майката предоставя на детето, все още е непозната за него (с изключение на близостта на по-големия му брат К.), като наред с това е взето предвид евентуалното неблагоприятно въздействие на преместването в нов и по-голям град, нов дом, нов съпруг на майката, неговия син, ново училище, липса на приятелска среда. Съобразявайки изложените обстоятелства в тяхната съвкупност въззивният съд е приел, че упражняването на родителските права следва да бъде предоставено на бащата, при когото да се определи и местоживеенето на детето, а с майката да се осъществява определеният от първоинстанционния съд режим на лични отношения, който е съобразен с нуждите на детето и майката и отдалечеността на населените места, в които живеят.

При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

Допускането на въззивното решение до касационно обжалване предполага касаторът да е формулирал правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Според разясненията на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата.

В случая нито в изложението към касационната жалба, нито в самата касационна жалба има конкретно формулиран правен въпрос. Твърдението, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС и изложените съждения в тази връзка, не представляват правен въпрос и не са от естество да запълнят очертаното по-горе изискване на тълкувателния акт. Такъв въпрос не са и съдържащите се в касационната жалба оплаквания, които касаят правилността на решението.

Независимо, че касационният съд не е длъжен да извежда правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело, в правомощията му е да уточни и извлече от съдържанието на касационната жалба какво е питането, което касаторът на практика поставя. С оглед на това, следва да се приеме, че въпросите на жалбоподателката М. се отнасят до 1.значението на желанието на самото дете, което междувременно е навършило 10 години, при кого от родителите си да живее, като се твърди противоречие на обжалваното решение с приетото в ППВС № 1/1974 г., т. 1, in fine; 2. задължението на съда да изслуша родителите, с позоваване отново на ППВС № 1/1974 г.; и 3. значението на действията на единия родител по ограничаване или създаване на пречки на контактите на детето с другия родител, като се поддържа, че решението противоречи на приетото по този въпрос в решение № 64 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 1398/2011 г. на ВКС, ІV г. о и решение № 267 от 23.09.2015 г. по гр. д. № 7140/2014 г. на ВКС, ІV г. о.

По така обобщените въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е игнорирал желанието на детето, при кого да живее, а е изследвал задълбочено по какъв начин би била осигурена пълна и всестранна защита на интересите му. Изразеното желание на малолетното дете при кого от родителите си да живее е важно, но то не е задължително за съда, който не е обвързан от него, а следва да изведе като водещ критерий това, което повелява интересът на детето. Този интерес не винаги се припокрива с удовлетворяване на желанието му. В тази връзка, съдът е анализирал поотделно и в съвкупност всички събрани доказателства по делото, за да определени как, по какъв начин би била осигурена пълна и всестранна защитата на интересите на детето. Противно на твърденията в жалбата, съдът е изслушал и двамата родители в първото открито съдебно заседание, проведено на 15.10.2024 г. Обсъдил е родителските качества и на майката, и на бащата, семейната и битова среда на всеки от тях, както и поведението им спрямо детето при създадената конфликтна ситуация. По последното оплакване на жалбоподателката по делото няма събрани доказателства, от които да се установява, че бащата възпрепятства контактите на детето с майката, нито такава хипотеза е разглеждана от въззивния съд. При постановяване на акта си въззивният съд не е обсъждал подобна хипотеза. Поради това, този въпроси не покрива общата селективна предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване.

При този изход на делото на ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство, тъй като не са поискани, нито са ангажирани доказателства такива реално да са били направени.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 388 от 30.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1422 по описа за 2024 г. на Окръжен съд – Бургас.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.