ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3002

гр.София, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четвърти май, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: БОРИС ИЛИЕВ

Членове: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Е. В. гр. д.№ 1481 по описа за 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Л. Х. А., чрез адв. Б. Р. от АК – София, срещу решение № 260434/25.11.2025 г. по в. гр. д.№ 10457/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с което се потвърждава решение № 77733/28.04.2020 г. по гр. д.№ 60876/2017 г. на Софийски районен съд и се уважава иска на А. Я. К. против Л. Х. А. да се признае съществуването на вземане за сумата 9845,30 лева, представляваща половината от разходите по договор за доставка на уреди за вграждане и СМР, ведно със законната лихва от 23.01.2017 г. до изплащането, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД, за която сума е издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.№ 4173/2017 г. на СРС, 126 състав. Решението в частта, в която е отхвърлен иска до пълния предявен размер от 24 999,28 лева, не е обжалвано и влязло в сила.

Касационната жалба съдържа доводи за недопустимост и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че е очевидно несправедливо и са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси, които се свеждат до правната квалификация на иска за обезщетение; добросъвестен подобрител ли е ищеца; представляват ли вградените уреди подобрения, които подлежат на обезщетяване и за задължението на съда да допусне допълнителна задача на вещо лице, за да се произнесе по възражението за процесуално прихващане на ответника. Според касатора, въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да излага конкретни съображения във връзка с конкретния правен спор.

От А. Я. К., чрез адв. М. С. от АК – Ямбол, е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че поставените въпроси не са правни, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване и претендира направените разноски.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ответницата Л. Х. А. е собственик на 1/2 ид. част от апартамент в София, а другата 1/2 ид. част е собственост на Т. Х. Т. чрез дарение от 2016 г., с която ищецът живее на семейни начала. Съдът е приел също, че Л. Х. А. е предоставила на семейството на А. Я. К. ползването на нейната част от жилището през 2012 г. Със съдебно решение от 21.09.2020 г., съдът е постановил изнасяне на имота на публична продан /невлязло в сила/ при равни дялове на страните. Съобразявайки заключенията на вещи лица и договори на ищеца с трети лица за направени строително-монтажни работи и разходите за извършени трайни подобрения, според съда, претенцията по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД е доказана за 9845,30 лева, представляваща половината от разходите и строително-монтажните дейности за апартамента в периода 2012-2017 г., като е препратил към мотивите на първоинстанциония съд, съгласно чл. 272 ГПК. При тези данни, въззивният съд приема, че ищецът иска да установи вземането си за подобрения в чужд имот, за което отговаря всеки от съсобствениците на имота, съобразно размера на своя дял. Според мотивите на решението, при предоставяне на фактическата власт, страните по делото не са се уговорили за извършване на ремонтни дейности, поради което в качеството си на държател, ищецът има право на по-малката сума между увеличената стойност на имота и стойността на извършените разходи, с които ответницата се е обогатила неоснователно за негова сметка. Предвид изслушаната повторна експертиза за увеличената стойност на имота, съдът приема, че се доказва съществуването на вземане в размер на 9845,30 лева, представляваща половината от разходите за апартамента.

При тези мотиви на въззивния съд, не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на решението по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като липсва нарушение на основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в практиката на Върховния касационен съд във връзка с приложението на разпоредбите за неоснователно обогатяване. Не е налице явна необоснованост на съдебния акт поради нарушаване правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на материалния закон или нарушение на императивни правни норми, с оглед на което не може да се направи извод за съществен порок в обжалваното решение, който да обоснове основание за допускане на касационно обжалване при очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие.

При проверка на основанията за допустимост на решението, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Отговор на поставените въпроси за правомощията на въззивния съд се дава в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, в което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд, т. е. преценката на съда за възприетите от първоинстанционния съд фактически констатации е обусловено от наличието на съответно оплакване за погрешно установен правнорелевантен факт по делото. В случая, пред въззивната инстанция са били оспорени както преценката на първоинстанционния съд по правната квалификация на иска, така и доказателствата, въз основа на които се установява действително извършени строително-монтажни работи и разходи в имота, без да се оспорва реалното състояние, в което е предаден фактически апартамента през 2012 г. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд е длъжен да осъществи самостоятелен анализ на събраните доказателства по наведените в жалбата доводи, в съответствие с ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, т. 19, която не е загубила сила при действието на ГПК от 2007 г. Според дадените разяснения в това тълкувателно решение, при разглеждането на делото във въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд.

С обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всички доказателства от значение за правилното решаване на спора и въз основа на тях е достигнал до решаващия извод, че претенцията се основава на твърдения за неоснователно разместване на имуществени блага, което се доказва по делото. Формулираните от касатора в тази връзка въпроси по своето съдържание припокриват доводите за неправилност и необоснованост в касационната жалба (за правната квалификация на иска по чл. 72 и чл. 73 ЗС, независимо че ищецът не е владелец; за качеството на подобрителя, като недобросъвестен по смисъла на закона; дали са подобрения вещите, които не могат да се отстранят без да се засяга съществено целостта на жилището и несъгласието с приетите констатации на вещите лица), т. е. не дават основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не покриват изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК за поставен правен въпрос. Първият, третият и седмият въпрос в изложението са изцяло неотносими, тъй като въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът иска да установи вземането си за подобрения в чужд имот, за което отговаря всеки от съсобствениците на апартамента съобразно размера на своя дял, т. е. въпросите за правата на ищеца като владелец на имота, нямат значение за изхода на делото. Отговор на въпросите по т. 2, 5 и 6 се дава с ППВС № 6/1974 г., в което е изяснено, че подобрение е всяко увеличение на стойността на имота, т. е. луксозното изпълнение също представлява подобрение, когато увеличава стойността на вещта, за което се дължи обезщетение. В тази връзка, оспорването на вещите, като луксозни подобрения в жилището, всъщност представлява несъгласие с приетите констатации от вещите лица. В трайната съдебна практика на ВКС е изяснено, че съдът не възприема безусловно нито свидетелските показания, нито дадените експертни заключения от вещи лица, а ги обсъжда наред с останалите доказателства по свое вътрешно убеждение, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производството по селектиране на касационните жалби.

Последният въпрос не кореспондира с фактическите обстоятелства по делото, тъй като видно от отговора на исковата молба, ответникът е направил евентуално възражение за прихващане с призната част от вземането му за обезщетение за ползване на собствения му имот. Видно от мотивите на първоинстаницонния съд, обаче, възражението не е индивидуализирано и не е прието за разглеждане по същество, а във въззиваната жалба този въпрос не е бил поставен, поради което този въпрос не обуславя изводите на съда в обжалваното решение.

От ответника по касация А. Я. К., чрез адв. М. С. от АК – Ямбол, са поискани разноски за адвокатска защита, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 01.04.2026 г.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260434/25.11.2025 г. по в. гр. д.№ 10457/2020 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Л. Х. А. да заплати на А. Я. К., чрез адв. М. С. от АК – Ямбол, разноски в размер на 570 /петстотин и седемдесет/ евро.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.