ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1709

гр. София, 10.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №165 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Г - Е. И. ЕООД, [населено място], чрез адв. В.У. срещу решение №323 от 17.06.2025 г., постановено по в. гр. д. №407/2025 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение №1009/27.12.2024 г., постановено по гр. д. №1877/2024 г. по описа на Районен съд - Благоевград. С потвърденото първоинстанционно решение са уважени предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като е осъден касаторът да плати на С. П. И. сумата 10 000 лева - получена на отпаднало основание поради разваляне на договора за покупко-продажба №3/29.09.2023 г., сключен между страните, което разваляне е обективирано в споразумение от 15.05.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане, както и сумата 130.24 лева, представляваща лихва за забава за периода от 04.06.2024 г. до 07.07.2024 г.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно - постановено при нарушение на закона и необосновано. Касаторът намира, че съдът не е обсъдил всички доказателства /по-специално св. показания на Б.Г./, не е обсъдил всички доводи на страните и е достигнал до необоснавани изводи за недоказаност на твърдяната устна уговорка за удължаване на срока за възстановяване на сумата 10 000 лева до края на 2024 г., респ. за изискуемост на процесното вземане. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по два правни въпроса, обусловили изхода на спора: „1. От кой момент е налична изискуемостта на вземането за връщане на даденото на отпаднало основание и откога длъжникът изпада в забава за това вземане, с оглед дължимостта на лихва за забава? и 2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и доводи на страните по делото, както и събраните в хода на делото доказателства?“- с твърдение, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа и твърдение, че решението е очевидно неправилно поради явната му необоснованост без да излага конкретни доводи.

Ответникът С. П. И. не представя отговор на касационната жалба в законоустановения срок.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приема за установено, че на 29.09.2023 г. между страните е сключен договор за покупко-продажба, като със споразумение от 15.05.2024 г. този договор е развален и е постигнато съгласие в срок до 03.06.2024 г. продавачът „Г – Е. И. ЕООД да върне на купувача С. И. платената сума от 20 000 лева по банковата му сметка, от която е извършено плащането по договора. Приема за безспорно, че половината от сумата - 10 000 лева е върната на 05.06.2024 г., но не е доказано плащането на остатъка от 10 000 лева. Съдът намира, че събраните от първата инстанция гласни доказателства за твърдяната от ответника устна уговорка с ищеца за връщане на сумата на две равни части, втората от която да се върне до края на 2024 г., са недопустими съгласно чл. 164, ал. 1, т. 5 и т. 6 ГПК, предвид подписаното от страните писмено споразумение, в което е уговорено задължението на дружеството в срок до 03.06.2024 г. да върне сумата от 20 000 лева и противопоставянето на ищеца за допускане на свидетел.

Независимо от горното, решаващият състав стига до извод, че дори да се счетат свидетелските показания за допустими, то от тях не се установява твърдения факт за уговорка за връщане на сумата от 10 000 лева до края на 2024 г., тъй като св. Б.Г. /служител в ответното дружество/ заявява, че управителят й е предал, че ще възстанови сумата от 10 000 лева до края на годината и доколкото знае е имало среща между страните през м. септември, но не е била в офиса. Свидетелката не е била очевидец, не заявява да знае конкретни факти и обстоятелства за постигнато между страните съгласие за разсрочване на задължението за връщане на сумата след развалянето на договора.

Въззивният съд достига до извод, че претендираната сума от 10 000 лева е част от дадената от ищеца на ответника цена по развален договор, поради което е отпаднало основанието за получаването й и се дължи връщането й. Намира за основателен иска за главница, както и иска за мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД за периода от 04.06.2024 г. до подаване на исковата молба. Сочи, че има неизпълнение на парично задължение в уговорения срок, поради което е налице забава, за която до предявяване на иска се дължи обезщетение в размер на законната лихва.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на решението до касационен контрол, тъй като не отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият материалноправен въпрос е поставен във връзка с претенцията по чл. 86 ЗЗД за лихва за забава, като не е съобразен с изложените от въззивния съд мотиви. Съдът не е отрекъл принципното разрешение, че длъжникът изпада в забава за връщане на даденото на отпаднало основание след получаване на покана за плащане, но е съобразил, че в конкретния случай страните са предвидили различен срок за плащане. Като е анализирал доказателствата, решаващият състав е приел, че страните са постигнали съгласие дължимата за връщане след развалянето на договора сума да бъде платена в конкретно определен срок, след чието изтичане ответното дружество е изпаднало в забава.

Вторият процесуалноправен въпрос - за задълженията на въззивния съд да се произнесе след анализ на относимите доказателства и изясняване на спора от фактическа страна, като обсъди наведените в жалбата обстоятелства и направените от страните доводи и възражения, не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени освен в цитираната от касаторите съдебна практика, така и в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните.

В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е посочил въз основа на кои доказателства кои факти счита за установени и кои не, респ. е достигнал до изводи относно релевантните факти по спора след съвкупна преценка на допустимите доказателства. Формирани са изводи относно доводите и възраженията на страните, поддържани и във въззивното производство, вкл. относно твърдението на ответника за постигната устна уговорка процесната сума да бъде върната до края на 2024 г. Въпросът е поставен във връзка с оплакването в касационата жалба за необсъдени гласни доказателства, допуснати за установяване на това твърдение, но не е съобразен с изложеното от въззивния съд. Съдът е приел, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като е събрал гласни доказателства за установяване на този факт в нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 5 и т. 6 ГПК. Във връзка с тези основни мотиви няма поставен правен въпрос.

Независимо от изложеното, решаващият състав е обсъдил и свидетелските показания на св. Г., като е достигнал до извод, че от тях не се установява твърдяната уговорка между страните. Несъгласието на касатора с фактическите констатации на съда е оплакване за необоснованост на решението, което не подлежи на обсъждане в настоящия етап на касационното производство и не е основание за допускане на решението до касационен контрол.

С оглед изложеното, настоящия състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

ВКС счита, че не е налице и основанието за допускане на касационен контрол на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ на доказателствата или обсъждане на доводите на страните за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Всички изложени от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност и за необоснованост на фактическите изводи на съда, респективно достигане до неправилни правни изводи. Тези оплаквания изискват преценка на доказателствата по делото, обсъждане на аргументите и защитните тези на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №323 от 17.06.2025 г., постановено по в. гр. д. №407/2025 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.