ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1746
гр. София, 10.06.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 2083 по описа на съда за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 3357 от 30.05.2025 г., постановено от Софийски градски съд по в. гр. д. № 12096 по описа на съда за 2024 г., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 14196 от 18.07.2024 г., постановено от Софийски районен съд по гр. д. № 57212 по описа на съда за 2023 г., в неговата част, с която са отхвърлени предявените от „Дженерали застраховане“ АД срещу А. Ц. А., ЕГН: [ЕГН], установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД, за разликата над уважения размер от 5177,40 лв. до пълния предявен размер от 23177,40 лв., която сума представлява обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени от фрактура на лява фибула без разместване, както и навяхване на лява глезенна и колянна става, оток и охлузване в горната част на лявата подбедрица, изплатена от касатора по преписка с №[ЕИК]/20.04.2021 г. по застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ с № BG/08/121000273746, за случило се на 10.04.2021 г. в [населено място], на [улица], между лек автомобил „О. И. с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от ответника и лек автомобил „Фиат Т.“ с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от М. Л. Л., ПТП, както и за разликата над уважения размер от 1029,46 лв. до пълния предявен размер от 4408,65 лв. - обезщетение за забава върху главницата за периода от 13.09.2021 г. до 26.07.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 24279/16.08.2023 г. по ч. гр. д. с № 42189/2023 г. на Софийски районен съд, 144 състав, със законните последици по отношение на разноските в производството.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. На първо място се твърди, че въззивният съд не е взел предвид всички травми и не е съобразил изцяло вида на тези травми, интензитета на болката и причинените неудобства на увреденото лице вследствие на тях, както и неудобствата и болките, които същото изпитва към настоящия момент и ще изпитва и в бъдеще, и с оглед на това неправилно е определил размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Изтъква се, че въпреки събраните по делото доказателства, установяващи контузия на главата при М. Л., довела до комоцио с краткотрайна загуба на съзнание и липсата на оспорване от страна на А. А. на това увреждане, въззивният съд не е посочил в мотивите си, защо няма да вземе предвид това увреждане при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на това се твърди, че това процесуално нарушение на въззивния съд е довело и до нарушение на материалния закон, с оглед на факта, че няма как да бъде определено справедливо обезщетение за неимуществени вреди, когато при формирането му не са взети предвид всички увреждания на пострадалото лице.
Допълва се, че неудобствата, причинени вследствие на травмите в левия крак, не се измерват само с необходимостта от чужда помощ за обгрижването на М. Л., както е приел въззивният съд, но и с болката, която пострадалият е търпял по време на имобилизацията и рехабилитацията, и която продължава да търпи и към момента - 4 години след процесното ПТП.
С оглед на гореизложеното се обобщава, че определеното от въззивния съд обезщетение за претърпените от М. Л. неимуществени вреди не е справедливо и е крайно недостатъчно да репарира всички претърпени от увредения болки и страдания, преживян стрес, неудобства, трайни увреждания, както и всички бъдещи болки и страдания, допълнително и последващо лечение, вкл. оперативно, допълнителни разходи за лечение и др., вследствие на процесното ПТП.
На второ място се твърди, че от приетите по делото доказателства, от приетата съдебно-медицинска експертиза и показанията на свидетеля М. Л., се установява, че констатираните от „Д. З. АД увреждания (контузия на главата, с оплаквания от загуба на съзнание, повръщане и главоболие, неразместена фрактура на фибулата (малкопищялна кост) вляво на горната й трета, навяхване на лява глезенна и колянна става, отток и охлузване на горната част на лявата подбедрица), са настъпили вследствие на ПТП от 10.04.2021 г., както и че дружеството - касатор правилно е определило и изплатило застрахователно обезщетение във връзка с претърпените от М. Л. неимуществени и имуществени вреди в размер на 23177,40 лв.
С оглед на гореизложеното се моли за отмяна на съдебния акт в обжалваната част и се иска вместо него да бъде постановено ново решение, с което да бъдат уважени изцяло предявените от касатора претенции за главница в размер на 23177,40 лв. и за мораторна лихва в размер на 4608,65 лв., като бъде прието за установено, че А. А. дължи на касатора допълнително главница в размер на 18000 лв., представляваща остатък от дължимото застрахователно обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от М. Л. при ПТП на 10.04.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата за периода от 27.07.2023 г. (датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното погасяване на задължението и допълнително мораторна лихва в размер на 3579,19 лв., представляваща разликата между претендираната мораторна лихва върху главницата от 23177.40 лв. за периода от 13.09.2021 г. до 26.07.2023 г. в размер на 4608,65 лв. и уважената от въззивния съд мораторна лихва върху главницата от 5177,40 лв. за периода от 13.09.2021 г. до 26.07.2023 г. в размер на 1029,46 лв. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Твърдяната очевидна неправилност се обосновава с общи твърдения за явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на формалната логика, при нарушаване на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решение, и зачитане равенство на страните в процеса, което от своя страна е довело до акт, постановен при условията на чл. 281, т. 3 от ГПК.
Поставят се няколко въпроса, които според касатора са от значение за изхода на делото и отговарят на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК:
1/ „Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения, защо приема едните, а изцяло игнорира същите в останалата им част, установяваща важни за изхода на делото обстоятелства?“
2/ „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?“
3/ „Длъжен ли е съдът да търси и определи справедлив и точен паричен еквивалент на настъпилите и търпените вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий, като без да излага конкретни, ясни и задълбочени мотиви, определи обезщетение, което е няколко пъти по-ниско от определеното по сходни случаи?“
4/ „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /силно занижено/ с оглед настъпилите и търпените вреди от пострадалия и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“
5/ „Възможно ли е определянето на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди, без да бъдат взети предвид редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, а именно: всички травми на пострадалия, възстановителният период и последващите болки и страдания, които търпи и ще търпи пострадалият в резултат на претърпените увреждания?“
6/ „Какви са критериите за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при иск по чл. 432 от КЗ и при иск по чл. 500, ал. 1, т. 1 от Кодекса за застраховането?“
По първия въпрос се сочи противоречие с т. 12 на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. на ВКС, определение № 26 от 19.01.2009 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., ГК. на ВКС и решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. 4744/2008 г., I г. о.. ГК, на ВКС, решение № 221 от 15.04.2002 г. по гр. д. 677/2001 г., I г. о. на ВКС, решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649 по описа на ВКС, IV ГО за 2010 г., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366 по описа на ВКС, ТК, II ТО за 2013 г., решение от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863 по описа на ВКС, IV-то г. о. за 2010 г., решение от 09.05.2011г. по гр. д. № 421 по описа на ВКС, IV-TO г. о. за 2009 г., решение от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761 по описа на ВКС за 2010 г. - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По въпроси № 2 - № 6 се твърди наличието на приложното поле по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с оглед противоречие с решение № 192 от 06.11.2020 г. по в. т.д. № 270/2020 г. на Апелативен съд - В. Т. решение № 264465 от 06.07.2021 г. по в. гр. д. № 6934/2020 г. на въззивен II-e състав на Софийски градски съд, решение № 108 от 06.06.2023 г. по в. гр. д. № 144/2023 г. на Апелативен съд – Варна, решение № 354 от 19.12.2023 г. по в. т.д. № 446/2023 г. на Апелативен съд – Варна, решение № 6826 от 11.12.2024 г. по въззивно гр. дело № 20231100512159 по описа на Софийски градски съд, ГО, въззивен IV-e състав.
Ответникът по касация А. Ц. А., ЕГН: [ЕГН], в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, като процесуалният му представител претендира разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв за производството пред ВКС.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставката на чл. 280, ал. 1 ГПК.
За да постанови обжалваното съдебно решение въззивният съд е констатирал, че са установени със сила на пресъдено нещо всички елементи от фактическия състав на спорното право, доколкото първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която по предявените по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 500, ал. 1, т. 1 от КЗ искове е прието за установено, че А. Ц. А. дължи на „Д. З. АД сумата от 5177,40 лв., включваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 177,40 лв. и обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 5000 лв., настъпили в причинна връзка с процесното ПТП, причинено виновно и противоправно от ответника, който към датата на събитието е имал валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ищцовото дружество. Въззивният съд е посочил, че решението на Софийски районен съд се обжалва само от дружеството - застраховател в отхвърлителната му част, като е приел, че спорно по делото е единствено обстоятелството, какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените от пострадалото лице неимуществени вреди.
Въззивният съд се е позовал на ППВС № 4/1968 г., съгласно което понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е взел предвид начина на извършване на противоправното деяние и характера на претърпените телесни увреждания - фрактура на лява фибула без разместване, навяхване на лява глезенна и колянна става, оток и охлузване в горната част на лява подбедрица, без ограничени движения, в следствие на пътно-транспортно произшествие. Съдът е отчел и преживените от лицето физически болки и страдания и морални неудобства, свързани с имобилизацията на левия крак за период от 45 дни с гипсов тутор и последвалата необходимост от рехабилитация за период от един месец, като през това време М. Л. се е придвижвал с патерици. Съдът е възприел и приетото и неоспорено заключение на СМЕ, съгласно което при получаване на увреждането и през първите седем дни болките са били с по-интензивен характер, като същите са отшумели окончателно след около 2-3 месеца.
Взети са предвид и свидетелските показания на пострадалото лице М. Л., дадени в хода на въззивното производство, които потвърждават описаните в заключението на СМЕ травми единствено на левия крак. При преценката си въззивният съд е бил мотивиран от следната част от тези свидетелски показания: в резултат от уврежданията на крака пострадалият е изпитвал известно неудобство и дискомфорт в периода на гипсова имобилизация, но се е придвижвал и обслужвал сам с помощта на патерици; към настоящия момент кракът му е възстановен, но все пак изпитва известна болка от време на време в случай на натоварване.
Съдът е подчертал, че при определяне на сумата, с която неимуществените вреди трябва да бъдат компенсирани, той не изхожда от общоприети средни размери за всички случаи на телесни повреди от даден характер, а изследва особеностите на конкретния случай, като трябва да отчете какви вреди са причинени на конкретното пострадало лице с оглед на обективно съществуващи обстоятелства, свързани с неговата възраст, здравословно и семейно състояние, емоционални преживявания и начин на живот. С оглед на изложеното, при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал и при отчитане на конкретните физически и емоционални увреждания, претърпени от М. Л., периода на обездвижване, характера на травмата и протеклия нормално ход на възстановителния процес, който е бил сравнително кратък и през който пострадалият не е имал нужда от чужда помощ за обслужването и придвижването си, въззивният съдебен състав е счел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е 5000 лв., за която сума предявеният иск следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 23000 лв. - да се отхвърли.
Във връзка с възражения на въззивника съдът е отбелязал, че от приетите медицински документи не се установяват допълнителни физически увреждания на М. Л., като е видно, че същият не е имал изменения от травматичен характер в шийните прешлени или главата, нито промени в структурата на костите и меките тъкани, а вещото лице по СМЕ е категорично, че в случая няма данни за счупване на тазобедрената става, нито за скъсване на коленни връзки. В допълнение съдът се е позовал на разпита на пострадалото лице в качеството му на свидетел, от който е направил извода, че пострадалият не е преживял психологическа травма от случилото се и същият е в по-голяма степен от обичайната устойчив на психотравматични събития, които не се отразяват значително на емоционалното му състояние. С оглед на това въззивният съд е счел, че посочената сума от 5000 лв. отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и обезщетява напълно претърпените неимуществени вреди от лице на млада възраст (25 години към датата на ПТП), при което възстановяването от травмата е протекло сравнително бързо и без каквито и да било усложнения от физически или психически характер.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.
В случая в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът само е възпроизвел част от цитираните и непосредствено по-горе и възприети в практиката на касационната съдебна инстанция, белези на тази очевидната неправилност, законоуредена като основание за допускане на касационно обжалване в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, каквито белези обаче при прочит на обжалваното съдебно решение и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира да са видни от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Не са налице заявените основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Първият въпрос на касатора е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр. д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г. о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр. д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г. о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Конкретно, свързано с обосноваващите ги оплаквания за необсъждане от страна на въззивния съд на претърпени от пострадалия, вследствие процесното ПТП, на комоцио с краткотрайна загуба на съзнание и повръщане, следва да се изтъкне и това, че твърдения в изложената насока в исковата молба не се съдържат /заявена е „контузия на главата, с оплаквания за главоболие, без външни белези на травма“/, нито пък се излагат такива в свидетелските показания на самия Л., цитирани и обсъдени от въззивния съд в решението му. При изложеното, дейността на съда по преценка твърденията и възраженията на страните, и на доказателствата по делото, не е осъществена в противоречие с цитираната от касатора практика на върховната съдебна инстанция.
На останалите въпроси на касатора може да се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Поддържаният по отношение на тях обаче допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, се обосновава с противоречивото им разрешаване от съдилищата в казуалната им практика /цитирани са актове на първоинстанционни и въззивни съдилища/, каквото съдържание заявената правна норма, след изменението й със ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г., няма.
При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството, а процесуалният представител на ответника по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, за справедлив размер на което, съобразно фактическата и правна сложност на делото, и начинът на протичането му в касационната инстанция, касационният състав намира този от 300 евро.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 3357 от 30.05.2025 г., постановено от Софийски градски съд по в. гр. д. № 12096 по описа на съда за 2024 г. в обжалваната му от „Дженерали застраховане“ АД част.
ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД да заплати на адвокат М. И. П. от САК сумата 300 евро – адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК, на А. Ц. А., ЕГН: [ЕГН].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: