ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1714

Гр. София, 10.06.2026 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

И. А.

като изслуша докладваното от съдия П. Х. ч. т. д. № 1004/2026 год.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от А. Й. Й. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 5717 от 19.12.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2582/2025 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 15187 от 03.11.2025 г. по гр. д. № 6731/2025 г. по описа на Районен съд – Варна. С последното е оставена без уважение молбата на А. Й. Й. по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от държавна такса по гр. д. № 6731/2025 г. на Районен съд – Варна.

Жалбоподателката моли за отмяна на атакуваното определение, като незаконосъобразно и необосновано, и за постановяване на ново за уважаване на искането за освобождаване от задължението за плащане на дължимата държавна такса за предявените искове. Излага съображения, че съдът е провел едностранчиво и субективно изследване на релевантните в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК факти и обстоятелства, като: изобщо не е обсъдил представените от молителката доказателства за влошеното здравословно състояние; обсъдил е материалното състояние към момент, предхождащ момента на направеното искане за освобождаване от държавна такса; формирал е извод за възможността на ищцата да заплати държавната такса, основан на предположение за възможността да полага труд и да реализира доход, както и за наличието на приходи от осъществявана търговска дейност и постъпления по банкови сметки. Акцентира на притежаваното качеството „потребител“ и лишаването от ефективна правна защита и достъп до съд.

Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. второ ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. При иск за обявяване на недействителност на договор, по който ищецът има качеството потребител, следва ли съдът да създава съществени пречки пред потребителя да получи ефективна защита на правата си? – твърди се противоречие с решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, което разглежда въпроса за разпределението на тежестта за разноски по потребителски спорове, както и с определение № 1911/08.07.2024 г. по ч. т. д. № 870/2024 г. на ВКС, I т. о., определение № 814/18.10.2023 г. по т. д. № 1627/2023 г. на ВКС, II т. о. и определение № 202/31.01.2024 г. по т. д. № 166/2024 г. на ВКС, I т. о.; 2. Към кой момент съдът следва да преценява имущественото състояние на ищеца при депозирана молба за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК? – в отклонение от разрешенията на определение № 71/28.01.2015 г. по ч. т. д. № 25/2015 г. на ВКС, I т. о., определение № 206/17.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2434/2013 г. на ВКС, II г. о., определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 318/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 293/2012 г. на ВКС, II г. о., определение № 40/01.02.2012 г. по ч. гр. д. № 22/2012 г. на ВКС, II г. о., определение № 5 от 09.01.2014 г. по ч. гр. д. № 7695/13 г. на ВКС, I г. о. и др.; 3. При направено искане за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК, следва ли съдът да извършва преценка на основата на предположения за възможността на лицето да полага труд и да реализира доход, както и за наличието на приходи от осъществявана търговска дейност при наличието на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава? – при несъобразяване от въззивния съд на определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, II т. о., определение № 442/19.12.2013 г. по ч. гр. д. № 7440/2013 г. на ВКС, II г. о., определение № 603/25.05.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на ВКС, II т. о. и определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на ВКС, I г. о.;

4. Следва ли съдът в производството по чл. 83 ГПК да съобразява и основните начала (посочени в глава Втора, чл. 5 – 13 ГПК), като се произнася съобразно точния смисъл на закона, изхождайки от общия му разум? – решен в противоречие с определение № 295/14.08.2017 г. по ч. гр. д. № 2652/2017 г. на ВКС, III г. о. и 5. Следва ли в рамките на преценката си по чл. 83, ал. 2 ГПК националният съд да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото? – при несъобразяване с постановките на Определение на СЕС от 13.06.2012 г. по дело С-156/12/GREP/Freistat Bayern.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен преклузивен срок.

За да постанови обжалваното определение, съставът на Окръжен съд – Варна е посочил, че съобразява: подадената от ищцата декларация, съгласно която молителката е безработна, не получава трудови възнаграждения, не притежава недвижими имоти, а лицето, с което съжителства, получава трудово възнаграждение в размер на 1 077 лв. Съдът е съобразил и данните от служебно изисканите справки и информация от ТД на НАП – Варна, КАТ, АВ, НОИ, „У. Б. АД, „Изипей“ и „Банка ДСК“ АД, съгласно които: молителката е имала осигурителен доход за м. 05.2025 г. и м. 06.2025 г. в размер на 1 077 лв. месечно; не притежава моторни превозни средства; на 26.02.2024 г. е закупила поземлен имот с площ от 12 252 кв. м. в [населено място], местност „Рибарски колиби“; на 26.02.2024 г. е закупила поземлени имоти с площ от 6 500 кв. и 5 755 кв. м., находящи се в [населено място], които на 25.11.2024 г. е продала чрез два договора за продажба; на 16.05.2024 г. е продала апартамент в [населено място] с площ от 47.590 кв. м.; на 27.06.2024 г. е закупила Ѕ ид. ч. от апартамент в [населено място] с площ 92.200 кв. м., който на 18.12.2024 г. заедно със съсобственика А. М. са продали; на 10.01.2025 г. от ищцата и А. М. е придобит апартамент с площ от 68 кв. м. в [населено място]; ищцата е получавала обезщетение за временна неработоспособност както следва: за м. 05.2025 г. – 689.48 лв., за м. 06.2025 г. – 698.46 лв., за м. 07.2025 г. – 552.90 лв.; по банковата сметка в „У. Б. АД за периода 01.01.2024 г. – 06.10.2025 г. дебитът е 5 366.70 лв., а кредитът – 5 343 лв.; съгласно справката от „Изипей“ за периода 01.01.2024 г. – 06.2025 г. ищцата генерира приходи от „А. Г. ЕООД и „С. О. ЕООД, изброени примерно като суми: 280 лв., 480 лв., 400 лв., 2 200 лв., 2 043.34 лв., 1 300 лв., 2 300 лв., 3 200 лв.; по банковата сметка в „Банка ДСК“ АД за периода 01.01.2024 г. до 23.10.2025 г. обороти кредит са 88 305.25 лв., а обороти дебит – 88 304.27 лв.

При тези данни, въззивният съдебен състав, споделяйки мотивите на първата инстанция, е приел, че не може да се направи извод, че молителката не разполага с достатъчно средства да заплати дължимата държавна такса в размер на 378 лв. по иска за нищожност на договора за кредит и 296.80 лв. по иска за нищожност на договора за поръчителство, за да бъде освободена изцяло или частично от внасянето, поради което е потвърдил първоинстанционното определение като правилно и законосъобразно.

Обосновал се е, че в случая от доказателствата се установява, че ищцата притежава собствено жилище със съжителстващо лице, както и недвижим имот с площ от 12 252 кв. м. в [населено място], от който може да реализира доходи. Анализът на банковите сметки според въззивния съд показва, че ищцата осъществява дейности, от които реализира доходи, в това число и печалби от хазартни игри, а ако се определи средноаритметичен месечен доход по банковата сметка в „Банка ДСК“ АД и тази в „У. Б. АД за периода м. 01.2024 г. – м. 10.2025 г. се получава такъв в размер на 4 256.72 лв. Въззивната инстанция е посочила, че отчита и здравословното състояние на ищцата, но то не опровергава наличието на възможности за получаване на средства.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато по следните съображения:

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

В случая, първият и четвъртият въпрос не удовлетворяват общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са такива, които да са обусловили решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат по спора. Във връзка с първия формулиран въпрос следва да се отбележи, че съставът на въззивния съд не е коментирал дали ищцата/молителка претежава или не качеството потребител по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, с оглед на което да е формирал решаващи мотиви за потвърждаване на първоинстанционното определение. Четвъртият въпрос също не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е част от предмета на делото, не кореспондира с мотивите на обжалваното определение, не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил крайния му извод за неоснователност на искането за освобождаване от внасяне на дължимата за производството държавна такса.

Останалите три въпроса (№ 2, № 3 и № 5), поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, уточнени, конкретизирани и обобщени съгласно правомощията на касационната инстанция, посочени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до следния обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение процесуалноправен въпрос - за приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК и за задължението съдът да извърши цялостна преценка за наличие на основания за освобождаване от държавна такса и разноски. Така обобщеният от съда въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е налице практика на ВКС – определение № 481 от 11.11.2019 г. по ч. т. д. № 2062/2019 г. на ВКС, І т. о., определение № 603 от 2.10.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на ВКС, II т. о., определение № 573 от 12.07.2011 г. по ч. т. д. № 230/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 496 от 10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, II т. о., определение № 305 от 15.06.2009 г. по ч. гр. д. № 335/2009 г. на ВКС, III г. о. и др., съгласно разрешенията по която при произнасяне по молба на страна по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса и разноски въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановените задължения за внасяне на държавна такса и разноски по производството, включително недекларираните такива; преценката на имущественото състояние на молителя се прави към момента на подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, а не за минал период, като се съобразяват сигурните доходи, не и евентуалните, и само наличното в патримониума на молителя имущество. След изясняване на общото материално състояние на молителя и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата такса, съответно с разноските, които следва да се внесат, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, за да ги заплати. Аналогична е и практиката на СЕС, обективирана в цитираното и от жалбоподателя Определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12 GREP/Freistat Bayern, според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството. Според цитираната практика преценката на националните съдилища следва да се основава на разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. Изведени са критерии като: размерът на таксата, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадия на производството, в който въпросното ограничение е наложено, съответно предметът на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността на лицето ефективно да защитава позицията си по делото.

В съответствие с тази практика въззивният съд е изградил изводите си за недоказаност на предпоставките за освобождаване от държавна такса въз основа на всички представени от страната и съдържащи се по делото доказателства и декларирани обстоятелства, в т. ч. и служебно изискани от съда, като е анализирал и съпоставил същите към релевантния момент с размера на дължимата за производството държавна такса, съобразявайки, че ищцата борави с голям паричен ресурс и притежава недвижимо имущество. В резултат именно на този анализ е стигнал до решаващия си за изхода на делото извод, че с оглед установеното, и при конкретния размер на дължащата се държавна такса, по отношение на ищцата не може да се заключи, че не разполага с достатъчно средства, за да я заплати.

Предвид изложеното, не се установява приложното поле на касационното обжалване, на което касаторката се позовава.

На основание чл. 77 ГПК същата следва да бъде осъдена да заплати по сметка на ВКС сумата 7.67 евро – несъбрана предварително дължима държавна такса с оглед предмета на производството.

По тези съображения, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 5717 от 19.12.2025 г. по в. ч. гр. д. № 2582/2025 г. на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА А. Й. Й., ЕГН: [ЕГН], от [населено място], да заплати по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б. сумата от 7.67 евро – държавна такса за настоящото производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: