ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3386

София, 19.06.2026 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ХРИСТОВА

НЕВИН ШАКИРОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 533 по описа за 2026 г. взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба от Е. Г. И., наследник по закон на Ц. Б. Г., чрез адвокат В. В., срещу въззивното решение № 6341/23.10.2025 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 1548/2024 г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на оспореното решение поради нарушение на материалния закон.

Насрещната страна П. П. В. с писмен отговор, чрез адвокат П. С., оспорва жалбата като недопустима поради липса на правен интерес. В условие на евентуалност твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въпросите, относими към произнасянето на въззивния съд, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Останалите поставени от страната въпроси не отговарят на общата предпоставка за допускане на обжалването. Изразява и становище за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима, като легитимацията на касатора произтича от качеството му на законен наследник на починалата в хода на производството ищца (негова майка).

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София за отхвърляне на предявения от Ц. Б. Г. срещу П. В. иск за заплащане на сумата от 5001 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от публикувано на 01.02.2023г. в социалната мрежа „Фейсбук“ изказване със следното съдържание „Достатъчно е да погледнеш само десетина минути някой нахален и неумен богаташ като Х., за да разбереш защо е трябвало да има Народен съд“.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е надлежно установен и безспорен факта за извършена от ответника П. В. публикация в социалната мрежа „Фейсбук“ със съдържание „Достатъчно е да погледнеш само десетина минути някой нахален и неумен богаташ като Х., за да разбереш защо е трябвало да има Народен съд“.

Въззивният съд се позовал на принципите залегнали в разпоредбите на чл. 39 – чл. 41 от Конституцията на Република България и чл. 10 от ЕКЗПЧОС относно: правото на изразяване и разпространение на мнение; правото на лицата да търсят и разпространяват информация; правото на лицата да отстояват мнение, получават, съобщават и предават мнения, идеи или информация, независимо от начина на изразяване, както и на трайно установената съдебна практика на ВКС и Европейския съд по правата на човека по тяхното приложение. Посочил, че въведената забрана за злоупотреба с посочените права е свързана с използването им за накърняване и засягане на правата или законните интереси на други лица, техните чест, достойнство и добро име (чл. 10, т. 2 от ЕКЗПЧОС). Изложил, че във всеки конкретен случай следва да бъде правено разграничение между обидата и клеветата, попадащи в обсега на предвидените с чл. 39 до чл. 41 от Конституцията на Република България ограничения, и оценъчните съждения, които са извън този обсег. Развил съображения, че ограничаването на правото на изразяване е допустимо за охрана на други, също конституционно защитими права и интереси, като следва да се извършва единствено на предвидените в Конституцията основания, при съобразяване на неговата висока обществена значимост, както и при съобразяване значението на свободата на средствата за масова информация и на правото на информация.

При формиране на мотивите в обжалваното решение, въззивният съд съобразил разпоредбите на: чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, с която била прогласена отговорността на ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия за безпрецедентната разправа с народните представители от ХХV Народно събрание и всички невинно осъдени от така наречения „Народен съд“ и на чл. 3, ал. 1 от същия закон, с която комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. бил обявен за престъпен. Позовал се и на решение № 4/11.03.1998 г. по к. д. № 16/1997 г. на Конституционния съд на Р. Б. обн., ДВ, бр. 30/1998 г., според което издадените от Народния съд присъди (постановени от извънреден съд, с определени по време правомощия (от 6.Х.1944 г. до 31.III.1945 г.), включващ в състава си лица без юридическо образование, действал за определен период успоредно със съществуващите правосъдни органи на страната) не отговарят на изискванията за надлежно правосъдие (чл. 5, ал. 3 , чл. 30, ал. 4 и 5 , чл. 117, ал. 2 , чл. 119, ал. 3 от Конституцията). Изложил още, че според решението на ЕСПЧ по делото Ж. срещу България, всяко категорично и цялостно оправдаване на дейността на Народния съд може да се разглежда като противоречащо на основните ценности на Конвенцията, съответно на член 17 от нея.

Въз основа на изложените принципни разрешения, въззивният съд направил извод, че изявлението на ответника, предмет на предявения иск, не попада под защитата на чл. 10 от ЕКПЧ, тъй като е в състояние да засегне достойнството на лицата пострадали от решенията на Народния съд и техните наследници. Изложил, че изявлението било направено на 1 февруари 2023г., който ден бил посветен на възпоменанието на всички жертви на комунистическия режим. Приел, че същото съдържа оценка и създава внушение, че съществуването на Народния съд било оправдано и необходимо като средство за разправа с богатите, което не представлявало исторически анализ, нито касаело обществено значима тема пренесена в контекста на миналото. Направил извод, че обстоятелството, че ответникът е известен журналист не му дава неограничена свобода на изразяване, като при публикуване на лични мнения, същият следвало да съобразява изискванията за добросъвестност и журналистическа етика. Заключил, че с процесното изявление ответникът е нарушил посочените принципи.

Приел, че независимо от допуснатото от ответника, като журналист нарушение, предявеният иск е неоснователен, доколкото по делото не било установено наличие на причинно-следствена връзка между процесното изявление и претърпените от ищцата вреди. Отбелязал, че в хода на производството не били наведени твърдения, нито били събрани доказателства ищцата или неин близък да е бил осъден от Народния съд, тъй като изложените в исковата молба твърдения били, че ищцата е жертва на комунистическия режим, но не и на Народния съд, за който се отнася изявлението на ответника. Развил съображения, че преживените от ищцата негативни емоции се дължали на нейното субективно възприятие, че изказването на ответника засяга паметта на починалия съпруг, но извод за това не следвал пряко от използваните от в същото изрази.

Изложените съображения обосновали крайния извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск.

Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Какъв е действителният смисъл и значение на наличието на причинна връзка между действията на увреждащия и настъпилите вреди за осъществяване на непозволеното увреждане. Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №3/02.02.2018 г. по гр. д. №1144/2017 г. на ІІІ г. о. и решение №329/17.06.2025 г. по гр. д. №4565/2023 г. на ІV г. о.; 2/ Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по всеки конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната цялост. Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с установената практика на ВКС в решение № 260/01.09.2025 г. по т. д. №1108/2024г. на І т. о. и посочените в същото съдебни актове – ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. №674/2014г. на ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. №3734/2013г. на І т. о., решение №111/03.11.2015 г. по т. д. №1544/2014г. на ІІ т. о., решение № 218/03.11.2016 г. по гр. д. №2217/2016г. на ІІІ г. о.

Поставил е и въпроси, за които претендира допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както следва: 1/ Представлява ли възхвалата на т. наречения „Народен съд“ и възхвала на обявения за престъпен със закон комунистически режим, управлявал държавата за периода 09.09.1944 г. – 10.11.1989 г.; 2/ Засяга ли паметта на всички жертви на комунистическия режим възхвалата на една от най-големите му проявни форми.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че последните поставени от жалбоподателя въпроси са свързани с критериите, по които се извършва преценка дали публичните изказвания за дадена социална група, възприети от членовете на същата като негативни, могат да са засягащи личността до степен, която да обоснове приложение на чл. 45 или чл. 49 от ЗЗД. Същият е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, поради което е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на обжалването. По останалите въпроси настоящата инстанция ще се произнесе с решението.

С оглед на изложеното, касационно обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпросът, обобщен и уточнен от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): за критериите, по които се извършва преценка дали публични изказвания за дадена социална група, възприети от членовете на същата като негативни, могат да са засягащи личността до степен, която обосновава приложение на чл. 45 или чл. 49 от ЗЗД.

Касаторът Е. Г. И. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 100,02 лв., на осн. чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Същата, след превалутиране по чл. 12 от ЗВЕРБ и закръгляне по чл. 13 от ЗВЕРБ възлиза в размер на 51, 14 евро.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 6341/23.10.2025 г. постановено от Софийски градски съд по в. гр. д. № 1548/2024 г.

УКАЗВА на касатора, в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 51, 14 евро (след превалутирането на 100,02 лв. по чл. 12 от ЗВЕРБ и закръгляването по чл. 13 от ЗВЕРБ) по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.

При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.

Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

съдия Драгомир Драгнев

по гр. д. № 533 по описа за 2026 г.

Въпросът, по който мнозинството от състава допуска касационно обжалване, не е относим към решаващите мотиви на въззивния съд. Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск със съображението, че няма причинно-следствена връзка между изказването на ответника и претърпените от ищцата вреди. Това изказване е ясно, конкретно и съдържа отрицателно мнение най-вече за Л. Х., а евентуално, при определени други предпоставки и с оглед неговия контекст, би могло да засегне пострадалите от т. нар. „Народнен съд“. Ищцата обаче твърди, че нейният съпруг е убит без съд и присъда след 9 септември 1944 г., следователно не е жертва на т. нар. „Народен съд“ и това е причината въззивният съд да приеме, че предявеният иск е неоснователен. Ето защо отговорът на въпроса е без значение за изхода на спора и не може да послужи за допускане на касационно обжалване.

Така формулираният от мнозинството на състава въпрос не уточнява и не изяснява посочените от касатора въпроси, а излиза извън техните рамки, което е в противоречие с мотивите на т. 1 на ТР №1 от 19.10.2010 г. на ОСГТК.

съдия Драгнев: