ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3462
гр. София, 24.06.2026 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №3831/2025г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. №5872/17.06.2025г. на В. В. Л. и С. И. В., чрез адв. К., срещу решение №76/29.04.2025г. по в. гр. д. №55/2025г. на Бургаския апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение като краен резултат са отхвърлени предявените от жалбоподателите искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 124, ал. 1 ГПК. Според касаторите решението е неправилно, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:
1.Допуска ли действащото ни позитивно право фактически положения /състояния/, които се свързват с определени правни последици, без тези фактически състояния и правните им последици да са уредени в закон?;
2.Възможно ли е да съществува упражняване на фактическа власт върху вещ с определено правно съдържание, различно от легално уредените в Закона за собствеността владение /чл. 68, ал. 1 ЗС/ и държане /чл. 68, ал. 1 ЗС/, без последното да е уредено в закон?;
3.Признава ли действащото ни позитивно право съществуването на фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, различни от владение /чл. 68, ал. 1 ЗС/ и държане /чл. 68, ал. 2 ЗС/?;
4.Допустимо ли е на факти /фактически състояния/ да се придава правно значение /че от определен факт/фактическо състояние винаги и по необходимост настъпват/не настъпват определени правни последици/, без това да е уредено в закона?;
5.Допуска ли действащото ни позитивно право съществуването на самостоятелен вид факти с правно значение /търпими и съизволителни действия/, свързани с упражняването на фактическа власт върху вещ, за които е предварително установено, че не пораждат последиците на владение и държане по смисъла на ЗС, без това положение да е уредено в закон?;
6.Допустимо ли е упражняването на спокойна, трайна и непрекъсната фактическа власт върху вещ за срока на недобросъвестно владение съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС да се счете за незначително безпокойство за собственика или владелеца на недвижим имот?;
7.Допустимо ли е предварително съгласие на владелеца, от което да се изведе съществуването на неуредено в закон фактическо състояние /търпими действия върху имот/?;
8.Съществуването на близки роднински или други близки отношения като факт от обективната действителност между две лица, достатъчно ли е, за да се приеме, че върху вещта се упражнява такъв тип фактическа власт, която априори изключва възможността за придобиване на вещта по силата на придобивната давност от лицето, упражняващо фактическата власт?;
9.Установяването на пълна фактическа власт върху вещта /corpus/ може ли да представлява само незначително безпокойство за собственика?;
10.Търпимите действия, които по естеството си се характеризират с откъслечност и спорадичност, могат ли да формират corpus?;
11.След отмяната на ЗИСС и липсата в сега действащия Закон за собствеността на разпоредба, аналогична на чл. 304 ЗИСС /отм./, според който: съизволителните и само търпимите действия не могат да служат за основание да се придобие законно владение и на каквато и да било законова уредба на понятията съизволителни и само търпими действия, кое е правното основание, което урежда съдържанието на тези понятия и правните им последици?;
12.Допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на преклудирано възражение на ответника, че в случая се касае за търпими действия, които изключват възможността за позоваване на давностно владение?;
13.В кой момент се преклудира възражението за ответника за това, че твърдяната от ищеца фактическа власт върху вещ представлява търпими действия?;
14.Допустимо ли е въззивният съд да измени чрез разширително тълкуване възраженията на ответника от отговора на исковата молба и да допълни с възражение, че лицата, които твърдят, че упражняват фактическа власт върху имотите, се намират в имотите в резултат от допускането им от ответника/неговите праводатели?;
15.При липса на своевременно въведени конкретни фактически твърдения в отговора на исковата молба за факти, които да са относими към възражението за търпими действия /заявено едва в устните състезания и след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция/ допустимо ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по това възражение?;
16.Допустимо ли е съдът да презюмира предполагаемо съгласие за търпими действия при липса на своевременно въведено възражение за такива действия?;
17.При възражение за търпими действия съдът длъжен ли е да обсъди всички доказателства в тяхната взаимна връзка, включително всички доказателства за субективния елемент /animus/ дали осъществяваната фактическа власт представлява владение, държане или извършване на търпими действия?;
18.Ако съдът приеме, че не следва да прилага презумпцията по чл. 69 ЗС, длъжен ли е да обсъди всички доказателства по субективната страна на осъществената фактическа власт?;
19.Упражняването на фактическа власт върху вещта за целия срок на недобросъвестното владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС /10 години/ може ли да се приеме за незначително безпокойство за собственика или владелеца на вещта?;
20.Възможно ли е предполагаемо съгласие за извършване на търпими действия да се извежда единствено от наличието на родствени/междуличностни отношения?;
21.Допустимо ли е упражняването на фактическа власт върху недвижим имот за срока на недобросъвестното владение /10 години/ да се приравни на временно положение, респ. на спорадично и откъслечно действие?.
Касаторите твърдят, че поставените в изложението въпроси от първи до единадесети са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, от дванадесети до осемнадесети са разрешени от въззивния съд в противоречие с приетото в т. 4 от ТР №1/2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по петнадесетия се твърди и противоречие с решение №104/29.09.2015г. по т. д. №3894/2013г. на ВКС, I т. о., по шестнадесетия - и противоречие с решение №141/04.01.2021г. по гр. д. №478/2020г. на ВКС, І г. о., а по последните три въпроса - противоречие с решение №483/11.12.2012г. по гр. д. №493/2012г. на ВКС, І г. о., решение №122/03.12.2020г. по гр. д. №3549/2019г. на ВКС, І г. о. и решение №196/18.03.2019г. по гр. д. №137/2018г. на ВКС, І г. о.
Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по касационната жалба А. Ч. Ч., чрез адв. П., оспорва наличието на основания за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване, респективно излага становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Производството по делото е образувано по предявени обективно кумулативно съединени искове от В. В. Л. и С. И. В. срещу А. Ч. Ч., както следва: 1/ с правно основание чл. 108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], с предназначение жилище, апартамент, с площ от 116,70 кв. м., по КККР на [населено място]; 2/ с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците са собственици на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], с предназначение гараж, с площ от 23,18 кв. м., по КККР на [населено място]. Ищците твърдят, че са придобили процесните два недвижими имота на основание добросъвестно владение, продължило повече от 5 години, евентуално - на основание недобросъвестно владение, продължило повече от 10 години, считано от 2008г. Твърдят, че на 23.06.2006г. между ищцата С. В. като купувач и дружеството[Фирма 1] като продавач бил сключен предварителен договор за строителство и продажба, съгласно който дружеството се е задължило да й продаде, а тя да закупи апартамент №22 с площ от 54,52 кв. м. и паркомясто №4 с площ от 23,18 кв. м., описани в договора. По-късно ищцата С. В. и вторият ищец – нейният син В. Л. решили да закупят други два съседни апартамента, находящи се на последния етаж в същата сграда. Ищцата подписала с инвеститора анекс към сключения между тях предварителен договор, с който изменили част от предмета на договора – вместо апартамент №22, да се чете апартамент №33, с площ от 116,70 кв. м., описан в анекса, а ищецът В. Л. подписал с инвеститора предварителен договор за апартамент №34. Твърдят, че в процеса на строежа ищците решили двата апартамента да имат обща тераса, без поставена между тях преграда, с което искане строителят се съобразил. Ищците заплатили изцяло цената за процесните имоти. След завършване на сградата, била постигната уговорка между ищците и Р. Ч. /дъщеря на ищцата С. В. и сестра на ищеца В. Л./, последната да придобие на свое име единия от апартаментите и гаража, за да използва нотариалния акт за имотите за намаляване на дължимите от нея данъци в САЩ, където живеела. В резултат на така постигнатата уговорка, с нотариален акт от 23.12.2008г., дружеството[Фирма 1] прехвърлило правото си на собственост на Р. Ч., действаща чрез пълномощник С. В., върху двата имота - апартамент №33 и паркомясто №4. Ищците твърдят, че са установили владение върху процесните имоти, считано от датата на подписване на нотариалния акт за продажба на недвижимите имоти, когато са получили ключовете за тях и от този момент започнали да ги владеят като свои и за себе си. Това намерение многократно било заявявано пред Р. Ч. /праводателка на ответника/, като тя потвърждавала, че придобиването на имотите от нейна страна е само формално и заявявала, че в бъдеще ще ги прехвърли на ищците. Владението на ищците било отнето само от отношение на апартамента, когато на 12.01.2023г. ответникът А. Ч. /син на Р. Ч./, чрез свой пълномощник Р. Т., сменил ключа на апартамента. До този момент двамата ищци са осъществявали съвладение, което многократно било демонстрирано пред майката на ответника Р. Ч., то е било явно, несъмнено, спокойно и непрекъснато в продължение на повече от 10 години. Достъп до имотите са имали само ищците и са извършвали множество действия, свързани с довършването и обзавеждането на процесните имоти: процесният апартамент и този на ищеца Л. са се ползвали като един по-голям апартамент, с голяма обща тераса; при приемане на апартамента отправили рекламация към строителя за извършване на довършителни работи; мебелирали са същия; поради теч от покрива са направили ремонт в кухнята /попълване, замазка, шпакловка, боядисване на тавана и подмяна на парче от изолацията на покрива/; извършили са ремонт на терасата, като са поставили допълнителен ред плочки на стената, граничеща с нея; монтирали са бойлер, кухненски шкафове, гардероб и климатици. Направен бил и ремонт на гаража, поради наличието на влага - положена била мазилка, шпакловка на стени и замазка на пода. Ищците твърдят, че са заплащали данъците на имотите, както и режийни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът А. Ч. Ч. е оспорил исковете, като твърди, че ищците не са установили владение върху двата имота, както и че той е придобил собствеността върху имотите – Ѕ ид. част по силата на договор дарение от майка си, и другата Ѕ ид. част - покупко-продажба от баща си, а неговите праводатели са заплатили със собствени средства стойността на имотите.
Първоинстанционният съд е уважил предявения ревандикационен иск в установителната му част, основан на придобивна давност чрез упражняване на непрекъснато недобросъвестно владение в периода 2009г. – 2019г., и е отхвърлил иска в осъдителната му част, с мотив, че по делото не е установено ответникът да упражнява фактическата власт върху процесния апартамент; уважил е и предявения положителен установителен иск за признаване правото на собственост на ищците на основание придобивна давност чрез упражняване на непрекъснато недобросъвестно владение в периода 2009г. – 2019г. върху процесния гараж. С решението си, първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от ищците исковете за собственост на основание придобивна давност при осъществявано от тях добросъвестно владение в периода 2008г. – 2013г., в тази част като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила.
От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че на 23.06.2006г. между ищцата С. В. и дружеството[Фирма 1] бил сключен предварителен договор за продажба и строителство на недвижим имот: самостоятелен обект в сграда за сезонно ползване, находяща се в [населено място], представляващ апартамент №22 и паркомясто №4. Впоследствие между същите страни бил сключен анекс към договора, с който е уговорено, че предметът на предварителния договор е самостоятелен обект в същата сграда, представляващ апартамент №33 /вместо апартамент №22/ със застроена площ 116,70 кв. м., който е процесният недвижим имот.
С нотариален акт №119, том Х, рег. №7227, н. д. №1832/2008г. от 23.12.2008г.[Фирма 1] е продало на Р. В. Ч., чрез пълномощник С. В., двата недвижими имота: апартамент №33, с идентификатор [№] и паркомясто №4 с идентификатор [№]. По делото не се спори, че ищецът В. Л. е придобил собствеността върху съседния апартамент №34 и паркомясто №3.
С две последователни сделки – дарение и покупко-продажба, обективирани в нот. актове №173 и №174 от 29.12.2021г., ответникът А. Ч. Ч. е придобил от родителите си Р. В. Ч. и Ч. Г. Ч. собствеността върху двата имота.
По спорния въпрос относно осъществявана от двамата ищци фактическа власт върху двата имота, с намерение за своене в рамките на законния 10-годишен срок по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС, решаващият състав е обсъдил показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели.
От показанията на свидетелите И., П., П. и В. е приел за установено, че процесните два имота – апартамент и гараж, са ползвани само през летния сезон. Според св. И. ищците са закупували ел. уреди за обзавеждане на двата апартамента – готварска печка, бойлер, хладилник, два климатика, като първоначално кухня е имало само в единия /десния/ апартамент, а около 2021г. е била направена кухня и в другия /левия/, като ищцата е живяла в десния апартамент /процесния/, а ищецът -в левия, а самият свидетел бил натоварен да наглежда апартаментите през зимата. Свидетелят сочи, че ищците са ползвали и два подземни гаража, в които е имало теч, отстранен от тях; в единия гараж ищецът Л. си паркирал колата, а в другия държал сърфове. През януари 2023г. свидетелят установил, че ключалката на десния апартамент е сменена. За първи път видял майката на ответника в Ц. през 2022г., когато дошла за рождения ден на своята майка, а от разговор с ищците разбрал, че спорният апартамент е записан на дъщерята на В., защото така щяла да има данъчни облекчения в САЩ, където живеела постоянно.
Според показанията на св. П., баща на жената, с която ищецът Л. живее на съпружески начала, след 2009г. ищците започнали да обзавеждат десния апартамент, обзавели кухнята, в която приготвяли храна, но се хранили в левия апартамент, тъй като кухнята била малка. Л. и дъщерята на свидетеля ходили в апартамента през лятото, по 2-3 пъти, след оплакване от съседите поправили плочките на терасата. Ремонтиран бил и гаражът на С., тъй като същият се наводнил. Свидетелят знае, че левият апартамент е на В., а десният е на С., но ги ползвали общо, по същия начин и гаражите.
Свидетелката П., живееща на съпружески начала с ищеца Л., сочи, че предварителният договор бил сключен от С. и В. за две съседни жилища, за да има повече място за всички, тъй като апартаментите били малки, като процесният апартамент бил записан на Р., защото това щяло да й донесе данъчни облекчения в САЩ. Според свидетелката двата апартамента били ползвани от С. и нейния съпруг, и от нея и В. като ваканционни жилища, ключове за жилището имали В., С., нейният съпруг и жената, която се грижила за поддръжката му през зимата, а при проведен през 2009г. скайп-разговор Р., съпругът й и А. заявили, че нямат намерение да се връщат в България, вкл. и към апартамента. Свидетелката сочи, че през 2018г. отношенията между страните се влошили, започнали спорове за имоти и пари, които завършили с подписване на меморандум, че десният апартамент остава за С. и В., какъвто документ въззивният съд е отбелязал, че не е представен по делото. Според свидетелката ответникът е идвал в апартамента в [населено място] на гости на баба си 2-3 пъти през всичките години. Сочи още, че ищците са заплащали данъците и режийните разноски за имота. Също и, че В. и семейството му са ползвали гаражите, като през 2016г. ищците направили ремонт на процесния гараж, тъй като имало теч. Свидетелката е посочила, че цялото обзавеждане на процесния апартамент било заплатено от ищците и че от 2018г. Р. е идвала само веднъж в апартамента като гост на майка си, като са и дали ключа на баща й, а впоследствие е идвала още веднъж, за да вземе майка си. В показанията си свидетелката е посочила още, че през годините ищцата С. е живяла в САЩ през зимните месеци, станала е американска гражданка, а самата свидетелка и ищецът Л. са посещавали САЩ през годините от 2013г.-2017г. за по няколко месеца на гости на Р. и при тези посещения не са коментирали каквото и да е във връзка с апартамента.
Според свидетеля Ч., баща на ответника, средствата за довършване на апартамента и за обзавеждане са били изпращани от тях, имали са ключ за апартамента, а неговият син прекарвал летата в [населено място] и в [населено място] при баба си. Парите за обзавеждането са били давани на С. и В. при посещенията им в САЩ и на други хора, които са пътували до България. Свидетелят сочи, че в периода от 2008г. до 2014г., когато той се е развел с майката на ответника, С. е живеела през повечето време от годината в САЩ при тях, а и след това ищците са идвали на гости. Заявил е, че не е участвал в разговор по скайп със свидетелката П., при който да е ставало дума за апартамента. Посочил е, че те са дали ключ на С. за апартамента, не са имали нищо против тя да го ползва, когато другият апартамент е бил зает, като всичко е било в рамките на добрите семейни отношения.
Св. К. е заявила, че още през 2006г. се е коментирало кой апартамент в [населено място] ще вземе Р. и кой брат й. Самата свидетелка, при връщанията си от САЩ е носила пари, които е давала на майката и брата на Р., за закупуване на апартамента и за неговото обзавеждане. Според свидетелката 1-2 пъти в годината семейството на Р. са се прибирали в България и са ползвали жилището, както и ответникът го е посещавал при периодичните си прибирания от САЩ. Л. и неговата съпруга са гостували в САЩ на Р. и са живели в къщата на свидетелката 4 месеца, като никой от тях не е споменавал за претенции за апартамента. Р. е предлагала на свидетелката да ползва апартамента, когато са на почивка в България.
Съдът е приел, че от показанията на св. А. се установява, че същият е правил ремонти в процесния апартамент /смяна на канал/, почистване и зазимяване, като Р. му е предоставила ключ за него, ползвал го е и с цел почивка.
Посочил е, че в показанията си св. Ч., братовчедка на ответника, е заявила, че е ползвала апартамента през пролетта и есента, когато е имало подходящо време за сърф през 2019г. и 2022г., а ключ за това е получила от Р..
Взел е предвид, че свидетелят В. през 2009г. – 2010г. е помагал при обзавеждането на десния апартамент, и знае, че през 2011г. е бил извършен ремонт на плочките на терасата, тъй като е имало теч в долния апартамент, а няколко години след това и на кухнята, поради паднала мазилка. Съдът е посочил, че и този свидетел потвърждава, че десният /процесният/ апартамент се е ползвал изключително от ищцата В., докато ищецът Л. е ползвал своя апартамент /левия/. По отношение на ползването на гаражите, свидетелят е заявил, че първоначално единият гараж се е ползвал от В., а впоследствие в него е паркирал колата си ищецът Л., а съседният гараж е ползван от него за съхраняване на сърфове. През 2018г. свидетелят присъствал на среща в апартамента между ищцата и нейната дъщеря Р., когато отношенията им били много добри. В показанията си свидетелят е посочил още, че парите за обзавеждането са давани от С. и В., както и че не е виждал друг освен ищците да ползват апартамента, виждал е ответника в Ц. като малък.
Във връзка със заявеното от ищците придобивно основание - давностно владение, осъществявано от тях от 2008г., когато е сключен договорът за покупко-продажба на процесните имоти, обективиран в нотариален акт №119, том Х, рег. №7227, н. д. №1832/2008г. от 23.12.2008г., съдът е съобразил, че доколкото според посоченото в договора владението на имотите се предава в деня на сделката, а при изповядването й ищцата С. В. е участвала като пълномощник на купувача Р. Ч. /праводателка на ответника/, то от този момент ищцата е придобила фактическата власт върху имотите, но в качеството си на договорен представител на собственика /държател/, а от събраните по делото доказателства не се установява промяна в намерението, и завладяването на вещта. Приел е, че начинът, по който е установена фактическата власт на ищцата върху процесните апартамент и гараж опровергава презумпцията на чл. 69 ЗС, че е държала имотите като свои. Посочил е, че тази презумпция намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си /т. нар. завладяване/, а упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнала, докато не бъде променено. За да придобие по давност правото на собственост, упражняващият фактическата власт следва да превърне с едностранни действия държането си във владение, като извърши действия, с които по явен и недвусмислен начин отрече владението на собственика и доведе същите до знанието му.
Въззивният съд е посочил, че в тежест на ищците е да установят с позволените от закона доказателствени средства, че те са извършили ясни и недвусмислени действия, чрез които са превърнали държането на процесните два недвижими имота във владение в тяхна полза, които действия да са доведени до знанието на собственика - обстоятелства, които с оглед данните по делото са останали недоказани. Съдът е приел, че по делото не се установява ищецът Л. да е осъществявал фактическа власт върху спорния апартамент, а напротив - установява се, че той е живял в собствения си апартамент и периодично е посещавал процесния и е ползвал изградената в него кухня за приготвяне на храна, до момента, в който си е направил кухня в собственото жилище. Приел е, че тези действия не сочат на установяване на съвладение с ищцата В. – установяване на фактическа власт с намерение за своене. Последната е живяла в процесния апартамент и е ползвала гаража, докато е имала кола, а впоследствие го е предоставила на сина си. Приел е също така, че предприетите от ищците действия по обзавеждане на апартамента, неговото ползване през летните месеци, както и извършването на текущи ремонти по апартамента и гаража, както и плащането на данъчните задължения на собственика и режийните разноски не са такива, които сочат на своене на имотите.
Допълнително, съдът е посочил, че дори и да се приеме, че фактическата власт върху процесните имоти от ищцата В. е установена не като държане, в качеството й на пълномощник на собственика, то ползването на имотите, след придобиването им до м. януари 2023г., е ставало със съгласието на собственика – първоначално на праводателите на ответника, а впоследствие и на самия ответник, т. е. става въпрос не за владение, а за извършването на т. нар. търпими действия. Съдът е приел, че до преди 2018г.– 2022г. отношенията между праводателката на ответника Р. Ч. и ищците са били отлични, което обстоятелство се потвърждава и от показанията на св. К., според които ищецът В. Л. и неговата съжителка са гостували на праводателката на ответника в САЩ и то за продължителен период от време. Посочено е също така, че по делото е безспорно установено, че ищцата С. В. е пребивавала през по-голямата част от годината при дъщеря си в САЩ и е станала американска гражданка. Тези обстоятелства сочели за отлични роднински отношения и са в подкрепа на тезата, че на ищците е било предоставено ползването на имотите от собственика при условия на търпими действия. Според съда по никакъв начин не се е доказало ищцата В. да е демонстрирала пред праводателите на ответника промяна в намерението си за своене на имотите на дъщеря си. В тази връзка съдът е посочил, че в показанията на св. П. не се съдържат данни при проведен разговор по скайп с праводателите на ответника ищците да са заявили ясно и категорично пред тях намерението си да държат имотите като свои, а дори и да се приеме, че праводателите на ответника в този разговор са заявили, че нямат намерения и отношения към апартамента, това не означавало, че са се отказали от правото на собственост по реда предвиден в чл. 100 ЗС. Приел е, че поддържането на имотите, привеждането им в състояние, годно за обитаване, оборудването им с необходими за нормално живеене в битово отношение домакински уреди, текущите ремонти, извършени от ищците, представлявали израз на търпими действия. Предвид близките роднински отношения между майка и дъщеря, и брат и сестра, и при положение, че собственикът постоянно пребивава в друга държава, според съда напълно логично и житейски обяснимо е ищците да извършват необходимите спешни ремонти, с оглед поддържането на имотите, без това да се счита като действия на своене на имотите. По такъв начин те са осигурили нормалното ползване на жилището и гаража, което им е предоставено от собственика на добра воля и с оглед близката роднинска връзка между тях. Въззивният съд е приел, че тези действия не могат да бъдат възприети като манифестиране спрямо ответника или неговите праводатели на субективното им отношение за своене на имотите, а обстоятелството, че праводателите на ответника, а впоследствие и самият той рядко е посещавал имотите /което е обяснимо с оглед това, че са се установили в САЩ от много години/, не би могло да рефлектира върху притежаването от тях на правото на собственост, тъй като за разлика от владелеца, който трябва да осъществява непрекъснато владение, собственикът не е длъжен да упражнява правомощията, включени в състава на правото на собственост, и неупражняването им не води до изгубване на собствеността. Посочил е, че по делото не се установява ищците да са осъществявали фактическа власт по начин, че да отрекат владението на ответника, а преди това и на неговите праводатели по явен и недвусмислен начин, както и, че никой от разпитаните свидетели, вкл. и тези на ищцовата страна, не установява ищците да са се противопоставили на ползването на имотите от страна на праводателите на ответника и самия ответник.
Изложени са съображения, че осъществяваните от ищците действия са търпими такива, като общото между държането и търпимите действия е в обективния им елемент – упражняване на фактическа власт върху вещ, а разликата е в субективния елемент, извеждан от основанието, на което е установена фактическата власт. Както държането, основано на някакви договорни отношения, така и търпимите действия не могат да доведат до придобиване на вещта по давност, освен ако не е демонстрирано спрямо собственика промяна на намерението и завладяване на вещта чрез ясни и недвусмислени действия. Поради това, колкото и дълго да е продължила фактическа им власт, тя не може да доведе до придобиване на имота или на идеална част от него по давност. Направен е извод, че ищците не са установили при условията на пълно и главно доказване елементите от фактическия състав на придобивното си основание, поради което съдът е счел, че не е настъпила правната последица, регламентирана в чл. 99, предл. 1 ЗС -ответникът не е изгубил правото си на собственост. По възражението на ищците, че твърдението на праводателите на ответника и самият той е допуснал ищците при условията на търпими действия да ползват имотите е изложено едва в пледоарите пред първа инстанция, съдът е посочил, че дори да е така, тежестта на доказване на твърдяното придобивно основание е на ищците, при условията пълно и главно доказване, каквото случая не е успешно проведено.
Предвид гореизложеното въззивният съд е намерил подадената от ответника въззивна жалба за основателна, респ. тази на ищците за неоснователна и като краен резултат е отхвърлил предявените искове – ревандикационният иск по отношение на апартамента и положителният установителен иск за собственост по отношение на гаража.
При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
По поставените в изложението въпроси от първи до единадесети не се констатира наличието на соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсват развити съображения съгласно разясненията в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г. относно значението им за точното прилагане на закона, във връзка с коя разпоредба се поставят, и по какъв начин ще допринесат за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Не е аргументирано значението им за развитието на правото, тъй като не е посочено кои законови разпоредби са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Личното несъгласие на касаторите със съществуващата съдебна практика по въпроса относно „търпимите действия“ не е основание за допускане на касационно обжалване. Действително, позитивното право урежда институтите на владението – упражняване на фактическа власт върху вещ за себе си /чл. 68, ал. 1 ЗС/ - и държането – упражняване на фактическа власт върху вещ за другиго /чл. 68, ал. 2 ЗС/ и свързва с тях определени правни последици. Безспорно е, че към настоящия момент липсва правна уредба на търпимите и съизволителните действия, които са самостоятелен вид факти, свързани с упражняването на фактическа власт върху вещ и които не пораждат последиците на владението и държането. Следва да се посочи обаче, че константната съдебна практика на ВКС е възприела определението на търпими действия от правната теория: търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие /Решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г., ВКС, І г. о./. Доколкото относно търпимите действия е налице непротиворечива практика, с която разрешението на въззивния съд е изцяло съобразено, то по така формулираните въпроси не са налице основания чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване,
По въпроси от 12 до 18, касаещи произнасянето на въззивния съд по преклудирано възражение:
На първо място следва да се отбележи, че за отхвърли исковете, въззивният съд е приел, че ищците, чиято е доказателствената тежест не са доказали извършването на действия от тяхна страна, с които по явен и недвусмислен начин да са отрекли владението на собственика и които да са били доведени до знанието на последния. Съображенията на съда, че осъществяваните от ищците действия са „търпими“ и не могат да доведат до придобиване на имота по давност са съпътстващи, а не решаващи. Не може да бъде споделено твърдението на касаторите, че съдът се е произнесъл по преклудирани възражения, тъй като още с отговора на исковата молба, ответникът е изложил, че в нито един момент ищците не са владели спрямо него или неговите праводатели непрекъснато и необезпокоявано процесните имоти. С оглед заявените претенции, в тежест на ищците е да установят всички елементи от фактическия състав на придобивната давност, а правомощие на съда е да определи според събраните по делото доказателства дали евентуално осъществяваната от ищците фактическа власт е владение, държане или друг вид действия, възприети от съдебната практика, независимо дали ответникът излага конкретни твърдения за вида на тези действия. Обсъждайки всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, въззивният съд е достигал до решаващия си извод, че ищците не са установили чрез пълно и главно доказване осъществяване на фактическа власт с характеристиките на владение в твърдения от тях 10 годишен период. Предвид което не се установява действията на въззивния съд да са в противоречие с цитираните от касатора решения на ВКС, т. е. не се установява наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК да допускане на касационно обжалване по тези въпроси.
Във връзка с последните три поставени въпрос:
Така поставени въпросите се основават на личните интерпретации на касаторите на изводите на въззивния съд, но не кореспондират на неговите мотиви. Съдът е посочил, че според съдебната практика „търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца“, но не е приел по настоящото дело да са установени „незначително безпокойство“, „предполагаемо съгласие“ или „временно положение, респ. на спорадични и откъслечно действие“. Напротив, с оглед конкретните обстоятелства по делото, въззивният съд е изложил, че доколкото ищцата В. е участвала в сделката в качеството си на пълномощник на своята дъщеря, то владението на процесните имоти, предадено въз основа на сключения договор за покупко-продажба е именно в това качество, и на това основание тя е започнала и продължила да упражнява държане върху тях. Предвид така приетото, съдът е посочил, че начинът, по който е установена фактическата власт на ищцата върху процесния апартамент и гараж опровергава презумпцията на чл. 69 ЗС, че е държала имотите като свои. Обсъждайки задълбочено доказателствата по делото, въззивният съд е заключил, че ищците не са доказали извършването на действия, чрез които по явен и недвусмислен начин да са отрекли владението на собственика и същите да са били доведени до знанието на същия. Изводите на въззивния напълно кореспондират на практиката на ВКС, според която при наличието на правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването /допускане от собственика/, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита опровергана. В този случай промяната в намерението, с което се държи имотът, следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика /в този смисъл Решение №41/26.02.2016г. по гр. д. №4951/2015г. на ВКС, Решение №12/19.02.2014г. на ВКС по гр. д. №1840/2013г. Същото разрешение се прилага и когато лицето, намиращо се в имота, извършва само търпими действия /Решение №196/18.03.2019г. на ВКС по гр. д. №137/2018г., Решение №126/31.10.2019г. на ВКС по гр. д. №1184/2019г., като разликата между държането и търпимите действия е изяснена в Решение №483/11.12.2012г. на ВКС по гр. д. №493/2012г., Решение №122/03.12.2020г. на ВКС по гр. д. №3549/2019г. и др. Във всички случаи обаче само владението може да доведе до придобиване на един имот по давност, а ако фактическата власт е установена като държане или като търпими действия, то промяната във владение следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика. Съобразявайки конкретно установените по делото факти, съдът е приел, че ползването на процесните имоти е било със знанието и съгласието на родителите на ответника, които трайно живеят в САЩ /поради което лично не са ползвали имотите/ и предвид съществувалите в този период много близки и безконфликтни роднински отношения помежду им. Според възприетото в Решение №141/04.01.2021г. по гр. д. №478/2020г. на ВКС двата елемента на придобивната давност трябва да бъдат доказани пред съда, ако не се прилага презумпцията на чл. 69 ЗС. И докато фактическата власт обикновено се установява с преки доказателства, намерението за своене се извлича чрез тълкуване на множество доказателства в тяхната взаимна връзка. Във всички случаи такава дейност следва да се извърши тогава, когато по делото се спори дали осъществяваната фактическа власт представлява владение, държане или извършване на търпими /съизволителни действия/. В тези случаи съдът следва да обсъди детайлно всички доказателства, дори и косвените, в тяхната взаимна връзка, като преценява значението на отделните факти по отношение на субективната страна на осъществяваната фактическа власт. Именно по този начин е процедирал въззивният съд, предвид което и по тези въпроси не са констатира наличието на основания за допускане до касационно обжалване.
Представените с допълнителна молба вх. №10870/26.05.2026г. първоинстанционно и въззивно решение, постановени по иск с правно основание чл. 76 ЗС не могат да бъдат съобразени от настоящата инстанция, тъй като в рамките на осъществявания редовен инстанционен контрол по реда на чл. 280 ГПК е недопустимо представянето на нови доказателства пред ВКС.
Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци, обуславящи очевидна неправилност. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им виждане имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.
Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.
В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане, следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на евровата равностойност на 8000.00 лева, определен съобразно представения договор за правна помощ и съдействие, и пълномощно.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №76/29.04.2025г. по в. гр. д. №55/2025г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА В. В. Л., ЕГН [ЕГН] и С. И. В.-М., ЕГН [ЕГН] да заплатят на А. Ч. Ч., ЕГН [ЕГН] сумата 4090.33 /четири хиляди и деветдесет лв. и 34 евроцента/ евро, представляващи разноски за адв. в.ие в производството пред Върховния касационен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: