ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3484

София, 25.06.2026 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 100 по описа на Върховния касационен съд за 2026 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Столична община, чрез процесуален представител юрисконсулт П. П., против въззивно решение № 6155 от 14.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 4519/2024 г. по описа на Софийски градски съд, като е потвърдено изцяло решение № 4339 от 02.12.2024 г. по гр. д. № 16282/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което Столична община е осъдена да заплати на Х. Н. К., Н. Т. Д., Н. Т. К., Б. А. С. и В. А. С., последните двама в лично качество и като наследници по закон на И. Б. К., починала в хода на процеса, по предявени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД обща сума в размер на 68716 лв., представляваща дължимо обезщетение за лишаване на ищците от ползването на част с площ от 168 кв. м. от притежаван от тях в съсобственост недвижим имот с идентификатор № 68134.100.332 по КККР на [населено място], заета от магазин „Средец“ с метално сглобяема конструкция на един етаж през периода от 21.08.2015 г. до 21.08.2020 г., от която сума съответно на Х. Н. К., Б. А. С. и В. А. С. – по 17179 лв. всеки, на Н. Т. Д., Н. Т. К. – по 8589,50 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 23.11.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил общ писмен отговор от насрещните страни по касация Х. Н. К., Б. А. С., В. А. С., Н. Т. Д. и Н. Т. К., подаден чрез процесуалния им представител адв. Ш.-Л., в който поддържат, че не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението, като същото е правилно и законосъобразно. Претендират разноски.

Касационната жалба е допустима – подадена е срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, в срока за обжалване по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:

Установено е, че ищците са собственици на процесния имот– 328/384 идеални части от ПИ с идентификатор 68134.100.332, че в този имот е попадала част с площ от 168 кв. м. от сграда – магазин, актувана като частна общинска собственост, както и че е влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск с правно основание чл. 109 от Закона за собствеността, с което Столична община е осъдена да премахне частта от постройка, която е пречела на собствениците да упражняват правото си на собственост. След приключване на производството по чл. 109 ЗС не били предприети действия от Столична община за изпълнение на решението. Относно момента, в който е премахната постройката, въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, който като обсъжда доказателствената стойност на представения Протокол за СМР и определя, че най-късната дата на ползване на процесната част от имот била 21.08.2020 г., когато било прекратено изпълнителното производство, образувано за премахване на част от магазина. Прието е от въззивния съд, че от събраните по делото доказателства не се установява, че доброволно премахване на построеното в собствения на ищците имот е било препятствано от провеждани следствени действия. Видно от приетото по делото писмо на СГП е, че тези действия са извършвани в имот, намиращ се на [улица], като не се установява от други събрани по делото доказателства, че достъп на служители на ответника до процесния магазин е бил възпрепятстван поради извършвани действия. Съдът е приел за неоснователни и доводите на въззивника, че районният съд не е взел предвид представените протоколи. Прието е от въззивния съд, че представените два протокола са документи, съставени от страна в производството по делото, те не се ползват с обвързваща съда доказателствена сила и при преценката им следва да се съобрази обстоятелството, че те представляват изявления на служители на Столична община, които целят да установят изгодни за ответника факти. Съдът е посочи, че именно поради това обстоятелство, в тежест на ответника е било да ангажира и други доказателства, които да установят твърденията, свързани с по-ранното доброволно премахване на част от сграда, попадаща в имота на ищците. Прието е, че такива доказателства не са ангажирани и твърдяното от ответника по-ранно доброволно премахване е недоказано. Въззивният съд е счел за неоснователни и доводите на въззивника, че не е налице елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване по смисъла на чл. 59 от ЗЗД, тъй като не е ползвал реално частта от сграда, попадаща в имота на въззиваемите. Прието е, че съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи на собствениците на имота за ползите, от които са лишени, независимо от това дали вещта е била реално ползвана от ответника или дали той е получавал приходи от нея. „Правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставено в зависимост от волята на това лице дали да реализира ли не доходи от държаната без основание чужда вещ. Същественото за основателността на иска е, че вещ на ищеца се е намирала в държане на ответника, без той да има основание за това. По този начин собственикът е бил лишен от възможността да я ползва, поради което за него е налице обедняване. От друга страна – ответникът е държал една чужда вещ, която е ползвал или е могъл да ползва в зависимост единствено и само от волята си“ /В този смисъл Решение № 204/05.09.2013 г. по гр. д. № 1158/2010 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, Решение № 587 от 1.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 941/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 55 от 28.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 652/2011 г., III г. о., ГК и Решение № 267 от 20.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 13/2013 г., III г. о., ГК, Решение № 252 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2858/2014 г., III г. о., ГК./. От събраните по делото доказателства, включително и представения от ответника Констативен протокол се установява, че имотът – магазин е актуван като частна общинска собственост, че макар и нефункциониращ около 10 години /установено от показанията на разпитаните свидетели/, се установява, че е дадено съгласие за учредяване на право на ползване на Ф. Е. институт, Ф. Ц. за модернизиране на политики и читалище Славянска беседа, както и че към 28.05.2019 г. в имота са складирани стелажи, книги, метални скари. Следователно и въз основа на така установеното и доколкото не се твърди, че друго лице е ползвало процесния магазин, включително и процесната част от него, то и въззивният съд намира, че частта от ПИ 68134.100.332 е ползвана от Столична община без правно основание, поради което и дължи обезщетение в установения по делото размер.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Може ли да възникне задължение за обезщетение по чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване в полза на собственик на имот, когато ответникът – публичноправен субект /община/ - не е ползвал имота фактически, не е реализирал доходи от него, а държането на имота произтича изцяло от упражняване на публични правомощия, включително от изпълнение на влязло в сила съдебно решение за премахване на незаконен строеж?“; 2„Кой е началният момент, от който възниква вземането по чл. 59 ЗЗД в хипотези, свързани с премахване на незаконен строеж – от фактическото освобождаване на терена и осигуряване възможност на собственика да ползва имота или от влизане в сила на изпълнителното основание/изтичане на срок за доброволно изпълнение, независимо от това дали действително е настъпило неправомерно държане от страна на ответника?“; 3“Как следва да се квалифицира „държането“ на недвижим имот от страна на община, когато то произтича от изпълнение на съдебно решение и/или административен акт за премахване на незаконен строеж – представлява ли то „ползване“ по смисъла на чл. 59 ЗЗД и води ли до възникване на задължение за обезщетение за неоснователно обогатяване спрямо собственика на имота?“. По първия въпрос касаторът сочи, че въззивното решение е в противоречие с решение по гр. д.№1158/2010г. на ВКС, решение по гр. д.№13/2013г. на ВКС и решение по гр. д.№2858/2014г. на ВКС. По втория въпрос касаторът посочва, че въззивното решение е в противоречие с решение №587 от 01.11.2010г. по гр. д.№941/2009г. на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а не погрешно посоченото в жалбата т. 2/. По третия въпрос се сочи от касатора, че е „налице нужда от уеднаквяване на съдебната практика чрез постановяване на касационно решение по този въпрос, поради което е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК“. По поставените въпроси касаторът сочи и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Решението е валидно и допустимо.

Поставените от касатора правни въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Първият от поставените от касатора въпрос не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй така както е формулиран, не е разрешен от въззивния съд и не е стоял за разрешаване на делото, по което общината – ответник по иска, е актувала имота – магазин като частна общинска собственост, който макар че е нефункциониращ около 10 години /установено от показанията на разпитаните свидетели/, се установява, че е дадено съгласие за учредяване на право на ползване на Ф. Е. институт, Ф. Ц. за модернизиране на политики и читалище Славянска беседа, както и че към 28.05.2019 г. в имота са складирани стелажи, книги, метални скари. Вторият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд, нито е стоял за разрешаване по делото – кой от посочените в така формулирания от касатора въпрос два момента са началния момент, от който може да се търси обезщетението за неоснователно обогатяване по субсидиарния иск. В случая не е налице хипотеза на отпаднало правно основание за държане или ползване на имота /по делото няма твърдения и данни ответникът да е имал правно основание за държане на процесната част от имота на ищците чрез намиращия се в нето актуван като общински имот-магазин/, поради което посоченото от касатора като извадка-цитат от решение на ВКС, не е относимо към настоящия спор и не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Третият от поставените от касатора въпроси не е разрешен от въззивния съд и не е стоял за разрешаване по делото, по което и в края на исковия период продължава да упражнява фактическата власт върху процесната част от недвижимия имот на ищците без правно основание като държи върху него без основание имот-магазин, който е актувала като частна общинска собственост. Доброволното изпълнение на влязлото в сила решение по чл. 109 ЗС от ответника по този иск, независимо дали е община, не променя държането през време на премахването в такова с правно основание и не я освобождава от отговорност по предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за лишаване на ответника от ползването на собствения му имот.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл. 81 ГПК Столична община следва да бъде осъдена да заплати на В. А. С. сумата 4500лв. /равностойна на 2300,81евро/, представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6155 от 14.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 4519/2024 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Столична община, гр. София, [улица] да заплати на В. А. С., [ЕГН] сумата 2300,81евро/две хиляди и триста евро и 81цента/, представляваща направени в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: