ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1887

[населено място], 25.06.2026 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. А. Н.

Т. К.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 557 по описа за 2026г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. И. срещу решение № 271 от 29.10.2025г. по в. гр. д. № 380/2025г. на Окръжен съд – Сливен. С решението, като е отменено решение № 612 от 11.07.2025г. по гр. д. № 1174/2025г. на Районен съд - Сливен, е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД иск с правно основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за прогласяване за недействителен на Договор за потребителски кредит от 24.02.2023г., клиентски номер[ЕИК].

Оплакванията в подадената касационна жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. От въззивния съд не е било съобразено, че предвидената застраховка е допълнителна услуга, която оскъпява кредита с 29.20%, а в същото време се финансира от кредитора като част от главницата и по този начин се олихвява и с възнаградителна лихва. Поради това застрахователната премия може да се приеме като част от общите разходи по кредита. Като разход по кредита това задължение е следвало да намери израз в ГПР. Следвало е да се прецени дали застраховката е била индивидуална уговорена, т. е. дали ищецът действително е пожелал сключването й или пък е в резултат на действието на икономически по-силната страна. Независимо че в договора уж е дадено право на избор на ищеца – касатор дали да сключи или не застраховка, тя изначално е била инкорпорирана в договорното правоотношение. Потребителят не е имал възможност да избира застраховател, нито условия за застраховане. Несъобразяването с тези изисквания прави задълженията на потребителя по кредита неясни, препятства преценката му за финансовите последици от сключването на договора за кредит и представлява нелоялна търговска практика. Въззивният съд не е можел да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на договора за кредит. Касаторът акцентира също и на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения – необсъждане на даденото от страната тълкуване на чл. 13 от заявлението-декларация; на довода на касатора, че застрахователният договор не е подписан от него; както и необсъждането на довода за нищожност на клаузата на чл. 7.1 от договора за потребителски кредит.

Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1.) Дали въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички възражения, доводи и твърдения на страните, да обсъди и анализира всички факти и доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, включително да съобрази логическите и опитни правила?

Съгласно посоченото в изложението въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 277 от 29.09.2025г. по т. д. № 881/2024г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 180 от 04.07.2025г. по т. д. № 1395/2024г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 141 от 28.08.2024г. по т. д. № 2052/2023г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 199 от 04.04.2025г. по гр. д. № 3700/2024г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. В тези решения, според касатора, на поставения въпрос е отговорено положително.

2.) Каква е дължимата от съда проверка при преценката дали стойността на застрахователната премия следва да бъде включена при формиране на ГПР и може ли тази преценка да се основе само на посоченото в договора за потребителски кредит, че сключването на застрахователен договор от кредитополучателя е доброволно?

Касаторът счита, че даденото от въззивния съд разрешение в решението му е в противоречие с практиката на СЕС, обективирана основно в решение от 21.03.2024г. по дело С-714/2022г., ECLI:EU:C:2024:263.

Сочи се и т. д. № 129/2025г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., по което е допуснато касационно обжалване по сходен въпрос.

От насрещната страна по жалбата „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Според дружеството липсва основание за допускане на касационно обжалване. По същество са споделени изцяло фактическите и правни изводи на въззивния съд в решението му.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

С искова молба от 05.02.2025г. И. И. И. е поискал прогласяването за недействителен на сключения с „Ти Би Ай Банк“ ЕАД Договор за потребителски кредит от 24.02.2023г., клиентски номер[ЕИК], включително поради обстоятелства по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - посочването на по-нисък от действителния ГПР поради невключването на уговорената в договора за кредит застрахователна премия.

Според сключения между страните договор, представен по делото, размерът на кредита е бил 15 000 лева, а размерът на застрахователната премия – 4 379. 96 лева, съответно общият размер на кредита – 19 379. 96 лева, при срок на договора 25.06.2026г. и платими 39 броя погасителни вноски. Годишният процент на разходите е бил в посочен размер от 22. 93%, годишният лихвен процент – 22. 01 %, а общата сума, дължима от потребителя – посочена в размер на 27 302. 36 лева. С клаузата на чл. 7.2.3 е било уговорено, че в случаите, в които потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл. 19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка (конкретните застраховки), ще се превежда от кредитора за сметка на потребителя, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие. С клаузата на чл. 19 от договора е било декларирано, че при сключването му потребителят не е бил длъжен да сключва застраховка. По свое желание и по свое усмотрение той е можел да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора в качеството му на застрахователен агент, без това обаче да е задължително условие за сключване на самия договор за кредит.

Също на 24.02.2023г. по реда на чл. 382 от КЗ е бил сключен застрахователен договор по застрахователна програма „Защита на кредита“ на кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД. Застрахователи са били „Кардиф Животозастраховане“/Cardif Assurance vie и „Кардиф – Общо застраховане“/Cardif - Аssurances Risques Divers, акционерни дружества, регистрирани в Р. Ф. и действащи на територията на страната съответно чрез „Кардиф Животозастраховане, клон България“ и „К. О. застраховане, клон България“. Застраховащ и ползващо се лице по договора е била банката, а застрахован - И. И. И.. Застрахователният договор е бил сключен с посредничеството на банката. В този смисъл също са били представените документи във връзка със сключването на застрахователния договор.

На 23.02.2023г., деня предхождащ сключването на договора за паричен потребителски кредит и застрахователния договор, от И. И. И. е било подадено заявление – декларация за установяване на договорни отношения. Декларираните обстоятелства, видно от представения по делото документ, са били във връзка с кандидатстването за получаване на потребителски кредит с оглед евентуалното му сключване (или на други договори) между страните. В т. 13 от документа, при опции за съгласие или отказ, от И. И. И. е било декларирано, освен другото, че заявява желанието си и дава съгласие да бъде сключена застраховка, предлагана от банката, действаща като застрахователен агент на посочените по-горе застрахователни дружества.

Според изслушаната в първоинстанционното производство съдебна икономическа експертиза застрахователната премия не е била включена при изчисляване на ГПР при главница от 15 000 лева (чисто получената сума от потребителя). При изчисляване на ГПР при главница 15 000 лева (чисто получената сума от потребителя) и включване на застрахователна премия в размер на 4 379. 96 лева ГПР е щял да се увеличи до 45. 87%. Този ГПР не е надвишавал пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута (57.10%), определена с постановление на Министерски съвет на Р. Б.

За да прогласи недействителността на договора за потребителски кредит, съставът на Районен съд – Сливен е приел, че в ГПР не е била включена застрахователната премия. Уговорената в договора застрахователна премия е разход по кредита, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР, но отделно от главницата като допълнителен разход (чл. 19, ал 1 и ал. 2 от ЗПК). При отчитане на застрахователната премия като несъмнен разход не към главницата, действителният ГПР би бил значително завишен (45.87%) и макар да не е в противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то е налице оповестяване на ГПР, който не е реално прилаганият по договора. Съобразно § 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, което са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита. В тази връзка е била посочена и разпоредбата на член 3, буква ж) от Директива 2008/48. По делото, според състава на районния съд, се е установило, че ищецът е посочил в заявлението – декларация за установяване на договорни отношения желание за застраховка и плащането на премия е включена в чл. 7 от договора като условие за отпускането и усвояването му. Премията е била включена към главницата по договора, а потребителят не е имало как да се откаже от част от главницата, ако е решил да се откаже от застраховката. Следователно тази премия представлява разход, който е бил известен на кредитора и е следвало да се включи в ГПР, а липсата му е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК.

Тези изводи не са били споделени от Окръжен съд – Сливен, отменил първоинстанционното решение. От този съд е била отречена недействителност на договора за потребителски кредит. Категорично, според въззивната инстанция, се е установявало от представените по делото документи, че за получаването на кредита при конкретните условия не се е изисквало задължително сключване на договор за застраховка. Това е било отбелязано изрично в чл. 19 от договора за потребителски кредит. В чл. 7.1 са били посочени условията за усвояване на кредита, съобразно чл. 7.2.3 – когато е избрано от потребителя сключването на застраховка. Същевременно потребителят е подписал и заявление-декларация за установяване на договорни задължения и в чл. 13 от нея изрично е бил посочено желание и съгласие за сключване на застраховка на кредита. Отбелязан е бил изборът на тази опция. Потребителят не е бил длъжен да сключва застраховка, изборът му е бил съзнателен, доброволен и обоснован, с оглед покритието на конкретните рискове. Щом сключването на договор за застраховане не е било условие за получаването на кредита, то застрахователните премии не представляват разход, който е следвало да бъде включен в ГПР. Последният се е изчислявал в размер на 22, 93% и не е надвишавал предвидения от ЗПК лимит (дори и при включването на застрахователната премия като разход ГПР отново би бил под установения лимит).

Това са били и доводите на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД в подадената от дружеството въззивна жалба – че застраховката, като допълнителна услуга, е била отделно договорно правоотношение, а премията е цената на предоставената услуга. Във въззивното производство не са били събирани нови доказателства.

При тези установени обстоятелства първият поставен от касатора процесуален въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди съвкупно събраните доказателства относно релевантните по делото факти и да отговори на доводите и възраженията на страните по спора, е въпрос от значение за изхода на делото съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Той е основан на оплакванията в касационната жалба, че съставът на Окръжен съд - Сливен не е съобразил тълкуването на чл. 13 от заявлението-декларация, дадено от касатора, както и доводите му за значението на обстоятелството, че застрахователният договор не е подписан от него, съответно за недействителност на клаузата на чл. 7.1 от договора за потребителски кредит.

По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в посочените от касатора съдебни решения, съответно противоречие със задължителната практика на този съд, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви). Въззивният съд е отговорил на доводите на касатора. Отречена е била недействителност на която и да е клауза от договора за потребителски кредит, а относно застрахователния договор е било прието, че е сключен по реда на чл. 382 от КЗ (застраховка, сключена от кредитор за обезпечение), със страни чуждестранните застрахователни дружества (застрахователи) и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД (застраховащ). От въззивния съд е било извършено собствено тълкуване на клаузите от заявлението - декларация от 23.02.2023г. Правилността на изложените от въззивния съд фактически и правни изводи не може да бъде преценявана във фазата по допускане на касационно обжалване.

Вторият от въпросите на касатора (материалноправен) отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Уточнен и конкретизиран според правомощията на касационната инстанция, въпросът съдържа питането може ли преценката на съда относно обстоятелството дали сключването на застрахователен договор е задължително условие за получаване на потребителския кредит, да бъде основана само на изявления на кредитополучателя, че застрахователният договор е сключен доброволно. Въпросът има характер на правен и е обуславящ за изхода на делото. В мотивите си въззивният съд е приел, че касаторът не е бил длъжен да сключва застраховка, а изборът му е бил съзнателен, доброволен и обоснован. В тази връзка съдът се е позовал на съдържанието на чл. 19 и чл. 7.2.3 от договора за потребителски кредит, както и на чл. 13 от заявлението – декларация на кредитополучателя за установяване на договорни задължения между страните, предхождащи сключването на кредитния договор.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с практиката на СЕС - решение от 21.03.2024г. по дело С-714/2022г., ECLI:EU:C:2024:263. (чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК) и по-специално мотивите към отговора на първия от поставените по това дело преюдициални въпроси относно дължимата от националния съд проверка дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредит, съответно за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия.

По сходен въпрос е допуснато касационно обжалване по т. д. № 129/2025г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., посочено от касатора, но, както самата страна заявява, това дело все още не е приключило.

Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК, при което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без предварително внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба (153. 39 евро) по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 271 от 29.10.2025г. по в. гр. д. № 380/2025г. на Окръжен съд – Сливен по подадената от И. И. И. касационна жалба.

Делото да се докладва на председателя на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове:1. 2.