ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 50283

гр. София 10.07.2023 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 28.09.2022 (двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 976 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8560/07.12.2021 година, от Н. Н. Ф., като майка и законна представителка на Е. Е. Ф. и Е. Е. Ф. срещу част от решение № 299/05.11.2021 година на Окръжен съд Русе, трети състав, постановено по гр. д. № 528/2021 година.

С касационната жалба въззивното решение на Окръжен съд Русе се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 306/20.05.2021 година на Районен съд Русе, ХІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 789/2021 година в частта му с която по иск с правно основание чл. 439 от ГПК е признато за установено по отношение на Н. Н. Ф., като майка и законна представителка на Е. Е. Ф. и Е. Е. Ф., че Е. Ф. Ф. не дължи издръжка на детето Е. Е. Ф. в размер на 6075.00 лева и на детето Е. Е. Ф. в размер на 4000.00 лева за периода от септември 2017 година до януари 2021 година, включително, представляващи просрочени издръжки, за които са издадени изпълнителни листа по гр. д. д. № 5871/2019 година по описа на Районен съд Русе, VІІ-ми граждански състав, гр. д. № 5869/2019 година по описа на Районен съд Русе, ХІ-ти граждански състав, гр. д. № 5866/2019 година по описа на Районен съд Русе, ІІ-ри граждански състав и гр. д. № 5173/2017 година по описа на Районен съд Русе, І-ви граждански състав, като са образувани изпълнителни дела № 20219140400082 и № 20219140400090, двете по описа на В. П. Н.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Русе, вписан под № 914 в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители, заедно със законната лихва върху всяка просрочена вноска.

В касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Поискано е същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният от Е. Ф. Ф. иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Русе по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба Е. Ф. Ф. не е подал отговор, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Нарюл Н. Ф. е била уведомена за обжалваното решение на 09.11.2021 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 8560/07.12.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на обжалваното решение съставът на Окръжен съд Русе е приел, че от събраните по делото гласни доказателства (свидетелите Кадри Р. Е. и П. Д. С.) се установявало, че независимо от развода си през 2017 година Е. Ф. Ф. и Нарюл Н. Ф. продължили да живеят заедно в апартамент, намиращ се в [населено място],[жк], бл. . Заедно с тях живеели трите им деца-А., Е. и Е.. Двамата се били разделили през февруари 2021 година. През целия този период от време двамата живеели като семейство, като ходили заедно на почивка. По това време Н. Н. Ф. не работела. Според показанията на разпитаната по делото свидетелка П. Д. С. фризьорският салон на Н. Н. Ф. бил започнал да работи след февруари 2021 година. Според разпитаните по делото свидетели за издръжката на семейството, което поддържало добър стандарт на живот, се грижил изцяло Е. Ф. Ф., като битовите условия в дома им били много добри, а децата били обгрижени. При така установената фактическа обстановка трябвало да се приеме, че в процесния период от септември 2017 година до януари 2021 година, включително Е. Ф. Ф. бил полагал непосредствени грижи за децата и бил заплащал издръжката им ежемесечно, тъй като той осигурявал издръжката на семейството, в това число и на трите деца, които са живеели с родителите си. Оставали недоказани твърденията на Н. Н. Ф., че в процесния период тя издържала себе си и децата, тъй като била собственичка на салон за красота. От събраните по делото гласни доказателства, които не били оборени по никакъв начин-нито чрез други гласни доказателства, нито чрез писмени такива, се установявало, че фризьорският салон бил открит през февруари 2021 година. Още повече, че Н. Н. Ф. била започнала курсове за фризьор през септември 2020 година, които според разпитаната по делото свидетелка П. Д. С. не била завършила преди февруари 2021 година, като до този момент тя не работила, а гледала децата си. Недоказано било и твърдението, че Е. Ф. Ф. през процесният период е пребивавал в апартамента само инцидентно. Поради това въззивният съд намирал, че искът, в частта му относно недължимостта на издръжките на детето Е. в размер на 6075.00 лева и на детето Е. в размер на 4000.00 лева за периода от септември 2017 година до януари 2021 година, включително бил основателен и трябвало да бъде уважен.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Н. Ф., като майка и законна представителка на Е. Е. Ф. и Е. Е. Ф. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Русе да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това дали живеенето в общо домакинство след постановяване на съдебното решение за прекратяване на брака е достатъчно основание да се приеме от съда, че и двамата родители поравно са оказвали непосредствени грижи за отглеждането и възпитанието на децата и са им предоставяли издръжка или тези факти и обстоятелства следва да бъдат доказани в производството по делото в условията на пълни и главно доказване; за това по гражданско дело с предмет установителен иск за платена издръжка на дете следва ли искът да бъде доказван и по основание и по размер-с оглед присъденото за плащане с влязло в сила съдебно решение; за това приравнява ли се на изпълнение на съдебно признато по основание и размер парично задължение за издръжка на дете, предоставянето в натура на грижа и внимание към детето и има ли свобода осъденият за издръжка да реши да предоставя такава в натура, без да е налице споразумение между родителите по този въпрос; за това предвижда ли разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от СК различно задължение на родителя в сравнение с това, посочено в чл. 143, ал. 2, във връзка с чл. 146, ал. 1 от СК; за това необходимо ли е да са предоставени каквито и да са доказателства през тези времеви периоди бащата да е полагал грижи за отглеждането и възпитанието на децата, за да може да се приеме за установено по делото обстоятелството, че когато бившите съпрузи са живели в едно домакинство с децата си, разходите им са били общи и са били поемани само от ищеца и тежестта на доказване на ищеца ли е, и същият следва ли да проведе пълно и главно доказване на тези обстоятелства, т. е. следва да създаде сигурно убеждение у съда за тяхното съществуване; за това допустими ли са в гражданския процес свидетелски показания относно платени суми за издръжка в размер над 5000.00 лева; за това относими ли са плащания, направени от дължащия на детето издръжка родител към другия родител, за лични нужди на последния (за неговата собствена издръжка) за доказване на иска и за това необходими и относими ли са доказателства относно финансовото състояние на родителя, дължащ издръжка, след като се претендира заплащането в пълен обем на издръжката, определена със съдебното решение.

Във връзка с горепосочените въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това твърдение е направено само чрез посочване на самата разпоредба, както и чрез твърдение, че отговорът на тези въпроси е решен в противоречие със задължителната и тълкувателната практика на ВКС и ВС. Посоченото не представлява обосновка на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен не само да формулира правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но и да обоснове връзката между въпроса и някое от допълнителните основания за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. Липсата на такава обосновка, съгласно т. 1 от цитираното ТР, е достатъчно основание да не бъде допуснато исканото касационно обжалване. Изброяването в края на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК седем решения на ВКС не представлява такова обосноваване, той като не е посочена връзката между тези решения и формулираните правни въпроси и не е обосновано твърдяното от касатора противоречие между тези решения и обжалваното такова. При това трябва да се има предвид, че част от посочените решения на ВКС не се отнасят до формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. Решение № 152/22.12.2020 година, постановено по гр. д. № 4162/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. касае въпросът за възможността издръжка на ненавършило пълнолетие дете да се плати авансово, какъвто въпрос в случая не е поставян. Следващото решение № 58/16.04.2019 година, постановено по гр. д. № 2931/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. се отнася до въпроса за възможността съдът служебно да събира доказателства в случаите п о т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. Д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, какъвто в случая също не е поставен. Това важи и за решение № 120/03.12.2020 година, постановено по гр. д. № 2097/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., което дава отговор на въпроса дали са налице вреди в случаите, когато съдебният изпълнител превежда сумите за издръжката по банковата сметка на родителя, на когото е предоставено упражняването на родителските права. С решение № 109/05.05.2016 година, постановено по гр. д. № 2162/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. се отнася до въпроса дали родителят, който не е титуляр на родителските права по силата на влязъл в сила акт има акт, има активната процесуална легитимация да предяви, съответно да даде допълващо съгласие за, иск за присъждане на издръжка на детето срещу родителя, който е титуляр на родителските права. Решение № 141/08.01.2021 година, постановено по гр. д. № 3052/20198 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. въобще не се отнася до отношения във връзка с издръжка между родител и дете, а касае отговорността по чл. 49 от ЗЗД.

Освен това така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Русе до касационно обжалване. В случая въззивният съд не е приемал, че само живеенето в общо домакинство е достатъчно да се приеме, че и двамата родители по равно са предоставяли издръжка на детето, а е обсъждал събраните по делото доказателства в тази насока, като е приел, че фактът на изпълнението на задължението на Е. Ф. Ф. да дава издръжка на двете деца е доказан при условията на пълно и главно доказване, като задължението е изпълнявано в пълния му обем. Затова въпроси първи, втори, пети и осми не обуславят допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Това важи и за четвъртия от поставените въпроси, тъй като той не е бил разглеждан и разрешаван от въззивния съд, който е приел, че Е. Ф. Ф. не само е полагал грижи за децата, но е заплащал и издръжката им, т. е. не е приемал че задължението за полагане на грижи и това за издръжка на ненавършило пълнолетие дете е едно и също. Въззивният съд не е приемал, че задължението за даване на издръжка на децата се погасява чрез плащане на средства за личната издръжка на другия родител, поради което и седмия от поставените въпроси не обуславя допускане на исканото касационно обжалване. Такова не може да бъде допуснато и по шестия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, във връзка с който може да бъде предположено, че се прави позоваване на решение № 72/28.04.2015 година, постановено по т. д. № 2628/2013 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., тъй като се касае до отношения между лица, за които е предвидено изключение от забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, а освен това цената на вземането се определя от размера на месечното задължение за издръжка. Третият от поставените в изложението въпроси, също не обосновава допускането на касационното обжалване тъй като въззивният съд не е приравнил задължението за издръжка със задължението за полагане на грижи и внимание към детето и не е счел първото за изпълнено, чрез изпълнението на второто. Отношенията между родителите могат да се считат за подобни на тези по решение № 134/25.04.2012 година, постановено по гр. д. № 90/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. като въззивното решение не е постановено в противоречие с него. Посоченото води до извода, че така поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Русе както по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така и по т. 3 от същата разпоредба.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 299/05.11.2021 година на Окръжен съд Русе, трети състав, постановено по гр. д. № 528/2021 година в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 306/20.05.2021 година на Районен съд Русе, ХІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 789/2021 година, по подадената срещу него от Н. Н. Ф., като майка и законна представителка на Е. Е. Ф. и Е. Е. Ф. касационна жалба с вх. № 8560/07.12.2021 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 299/05.11.2021 година на Окръжен съд Русе, трети състав, постановено по гр. д. № 528/2021 година в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 306/20.05.2021 година на Районен съд Русе, ХІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 789/2021 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.