О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 50329София, 22.06.2023 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1562/2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Енекод“ АД, [населено място] срещу решение № 294 от 04.05.2022 г. по т. д. № 201/2021 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Софийски градски съд, VI-7 състав решение № 26601 от 16.12.2020 г. по т. д. № 278/2018 г. в обжалваната негова част, с която е уважен предявеният от „Фазерлес“ АД, [населено място] срещу дружеството-касатор главен иск за връщане на 28 000 европейски квоти на въглеродни емисии /EUA/ съгласно договор от 31.01.2017 г.

Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно. Основното му оплакване е срещу извода на първоинстанционния съд, че търговията с квоти за емисии може да се извършва и по друг начин, освен чрез продажба, като преценява същия за противоречащ на определението за „външна търговска платформа“, дадено в чл. 3, ал. 4 от Регламент 389/2013. С позоваване на конкретни разпоредби от този регламент, а също и от вътрешното законодателство, обосновава становището си, че процесният договор не е договор за заем, а за доставка на услуга.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Следва ли съдът да се произнася в противоречие с международен акт (чл. 3, ал. 4 от Регламент 389/2013г.), където е дадена легална дефиниция на „външна търговска платформа“, означаваща, че купуваните и продаваните интереси представляват квоти за емисии на парникови газове или единици по Протокола от Киото, установяващ ред за прехвърляне на европейски квоти за емисии /EUA/ – чл. 40, ал. 3, пр. 2 от Регламента, независимо от националното законодателство и вътрешните отношения на страните – договор за заем от 30.11.2017 г.; 2. В случай на липса на изрична регламентация и невъзможност еднозначно да се определи предмета на договора за европейски квоти за емисии /EUA/, какво представляват – вещ или услуга, следва ли съдът, по аналогия, да ги приравнява на „заместими родово определени активи“ и по този начин да запълни празнотата в националното законодателство; 3. Вземайки предвид, от една страна, становището на въззивния съд, че съгласно чл. 40, ал. 1 от Регламент (ЕС) ) 389/2013г. и чл. 36, ал. 1 от Делегиран регламент (ЕС) 2019/1122, регламентиращи, че „записът в Регистъра на ЕС представлява prima facie и достатъчно доказателство за право на собственост върху дадена квота“ и че „квотите не могат да бъдат предмет на договор за заем“, а от друга страна, съдът извежда извод за липсата на обусловеност на нищожност на договора, като в този случай преминаването право на собственост върху европейски квоти за емисии със записа в Регистъра на ЕС, обуславя ли сделката да е по своята същност за покупко-продажба или за ненаименован договор; 4. При горепосочената регламентация възможно ли е правото на собственост върху европейски квоти за емисии да бъдат прехвърлени с друг вид договор, различен от договор за покупко-продажба по своята същност, имайки предвид, че със самото прехвърляне собствеността преминава върху приемателя, независимо от наименованието на договора и клаузите в същия; 5. Последиците при неизпълнение на ненаименован договор обуславят ли връщане на европейски квоти за емисии или обуславят заплащане на средна борсова цена към момента на прехвърляне“.

По отношение на първите два въпроса се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), каквато не е посочена, а за останалите три въпроса – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответникът по касация – „Фазерлес“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения н писмен отговор от 05.07.2022 г. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че: На 30.01.2017 г. между страните е сключен договор, наименован от тях „за заем на европейски квоти“, с който ищецът „Фазерлес“ АД се е задължил да предостави на ответника „Енекод“ АД 44 872 европейски въглеродни квоти EUA от ЕСТЕ срещу задължение на ответника да плаща месечна лихва в размер на 0,010 евро за квота, и да върне на ищеца квотите в срок до 31.01.2018 г., който договор е продължен до 31.01.2019 г. с анекс от 30.01.2018 г.; Квотите са били прехвърлени на 24.02.2017 г. от партидата на ищеца по партидата на ответника в Единния европейски регистър за европейски квоти на въглеродни емисии; Задължението за връщане на част от тези квоти е било уредено с подписаните на 27.12.2018 г. договор за продажба между ищеца и „Е. С. ООД и тристранно споразумение, сключено между ищеца, ответника и „Е. С. ООД, с които е уговорено, че 16 872 квоти се продават от ищеца на „Е. С. ООД, като те се приспадат от дължимото от ответника „Енекод“ АД количество по договора от 30.01.2017 г. и същият остава в сила за останалите 28 000 квоти; С писмо с изх. № 10-01-165/13.12.2019 г. и писмо с изх. № 10-01-08/28.01.2020 г. ищецът е поканил ответника да върне останалите дължими 28 000 европейски квоти не по-късно от 31.01.2020 г., което не е изпълнено.

Решаващият състав е преценил като неоснователно основното възражение на ответника за нищожност на процесния договор, аргументирано с това, че според него, въглеродните квоти не могат да бъдат предмет на договор за заем, а могат да се прехвърлят единствено чрез покупко-продажба. След задълбочен анализ на относимите към въпроса за ограничаване емисиите на парникови газове с цел намаляване на изменението на климата вследствие на човешката дейност международни актове, актове на общностното и на националното право, въззивният съд е формирал извод за валидност на сключения между страните договор от 30.01.2017 г. По-конкретно: Приел е, че: Квотите от Европейската система за търговия с емисии (ЕСТЕ) са прехвърлими права, които първоначално и оригинерно се придобиват от ЕС, но впоследствие се прехвърлят на държави членки и икономически оператори; Европейското законодателство въвежда стриктен ред, по който придобитите от ЕС и държавите членки квоти могат да се прехвърлят на икономически оператори – безплатно или възмездно, като последното може да стане само чрез регулиран търг и покупко-продажба; Не съществуват никакви ограничения за способите за прехвърляне на квоти при т. нар. вторичен пазар на квоти – този между самите икономически оператори; Вторичният пазар може да бъде както борсов, така и извънборсов – чрез пряко договаряне от всякакъв вид между отделните частноправни субекти, което следва недвусмислено от изричната разпоредба на чл. 12, ал. 1 от Директива 2003/87/ЕО; Способите за прехвърляне се уреждат от националното право на всяка държава членка, като в българското право не съществува ограничение на тези способи по отношение на квотите и затова са допустими всички способи за универсално и частно правоприемство – допустими са всички транслативни сделки, а не само договорът за продажба, както твърди ответникът.

Макар принципно да е счел за основателно другото възражение на ответника – че квотите не могат да бъдат предмет на договор за заем, въззивният съд е преценил, че това не обуславя нищожност на процесния договор. Застъпил е становището, че с оглед свободата на договаряне на страните (чл. 9 ЗЗД), договорът може да има за предмет не само пари или вещи, но и друг актив срещу задължение за връщане на актив от същия вид. Според решаващия състав, този договор обаче няма характера на договор за заем, а е ненаименован, какъвто именно е и процесният договор, с който ищецът се е задължил да прехвърли на ответника определено количество квоти, а ответникът се е задължил да върне същото количество в определен срок и да заплати определено възнаграждение на ищеца.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Като цяло, поставените в изложението въпроси са относими към правилността на обжалваното решение, поради което не могат да бъдат преценени като отговарящи на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на делото. По-конкретно: Първият въпрос съдържа оценката на касатора, че съдът се произнесъл в противоречие с международен акт (чл. 3, ал. 4 от Регламент 389/2013г.), т. е. същият представлява оплакване за нарушение на материалния закон, основателността на което е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Несъгласие с извода на въззивния съд, че европейските квоти за емисии представляват „заместими родово определени активи“ е в основата и на втория въпрос, което го лишава от характеристиката на правен по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпроси № 3 е поставен неясно, а въпроси № 4 и № 5– абстрактно, поради което не могат да бъдат счетени за обуславящи за изхода на делото. Освен това, следва да се посочи, че отговорът на въпроса за последиците при неизпълнение на ненаименован договор (въпрос № 5) не може да бъде еднозначен, а е предпоставен от конкретните права и задължения, поети от страните с всеки договор.

Независимо от това, самостоятелна причина за недопускане на касационното обжалване по първите два въпроса е недоказаността на поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид непосочването изобщо на практика на ВКС (нито задължителна, нито казуална), а по отношение на останалите три въпроса – бланкетното заявяване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – чрез цитиране на разпоредбата, без да е аргументирано наличието на предвидените в нея две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в размер на сумата 29 460 лв. – адвокатско възнаграждение, с включен ДДС, чието уговаряне и заплащане по банкова сметка се установява от представения договор за правна защита и съдействие № 085163 от 01.07.2022 г., фактура № 725 и авизо за банков превод от същата дата.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 294 от 04.05.2022 г. по т. д. № 201/2021 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Енекод“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], кв. Павлово, [улица] да заплати на „Фазерлес“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], Промишлена зона – Запад разноски за настоящата инстанция в размер на сумата 29 460 (двадесет и девет хиляди четиристотин и шестдесет) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: