№ 50441
[населено място], 21.06.2023 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни, през две хиляди двадесет и трета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.
ЧЛЕНОВЕ: И. М.
А. Н.
като разгледа докладваното от съдия Божилова т. д.№ 857 по описа за две хиляди двадесет и втора година, съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. Р. и С. К. Р. против решение № 131/13.12.2021 г. по гр. д.№ 475/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260070/20.05.2021 г. по т. д.№ 333/2018 г. на Окръжен съд – Добрич . С потвърденото решение са отхвърлени предявените от касаторите искове против Националното бюро на българските автомобилни застрахователи /НББАЗ/, за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им - Г. С. Р., настъпила вследствие на ПТП от 20.10.2013 г. на територията на окръг Малацки - Словакия, в размер на 200 000 лева за всеки от двамата . Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, с което предявените искове са отхвърлени, като погасени по давност, поради неправилно приложение на материалния закон и конкретно – на пар. 106 ал. 1 и ал.2 от Гражданския кодекс на Словакия. В тази връзка акцентират на обстоятелството, че източник на задължението на НББАЗ не е правото, уреждащо отношенията между делинквент и пострадал, а нормите на Кодекса на застраховането, с които е транспонирана Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30.12.1983 г. относно сближаването на законодателствата на държавите – членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на МПС , изменена с Трета директива 90/232/ЕИО на съвета от 14.05.1990 г. и Четвърта моторна Директива 2000/26 /ЕО, които задължават държавите членки да създадат или да разрешат създаването на компенсационен орган, за обезщетяване на пострадалите при произшествия, причинени от моторно превозно средство, за което задължението за задължителна застраховка „ГО„ на автомобилистите не е било изпълнено. Страните се позовават на решение на СЕС по дело С-356/05 и на приетото в решение по т. д.№ 459/2020 г. на І т. о. на ВКС, въз основа на първото, от които обосновават извод, че тъй като исковете не са предявени срещу делинквента, а срещу НББАЗ, в качеството на компенсационен орган със седалище в Р. Б. то именно специалният статут на ответника, произтичащ от разпоредби на общностното право, респ. седалището му тук, предопределят наличието на „ по-тясна връзка „ с Р. Б. по смисъла на чл.4 т.3 от Регламент № 864/2007 / Рим ІІ /. Оттук и наред с обстоятелството, че пострадалите са български граждани с постоянно местопребиваване в България, а и загиналата им дъщеря е била български гражданин, касаторите извеждат приложимост на българското материално право, относно уредбата на погасителната давност и конкретно – чл. 197 КЗ / отм./ . Позовавайки се на решение на СЕС по дело С – 149/2018 г., касаторите намират, че въззивният съд неправилно е отрекъл качеството на посочената разпоредба на „ особена повелителна норма „ , по смисъла на чл.16 от Регламент № 864/2007 та ЕП и Съвета от 11.07.2007 г., която задължително следва да намери приложение при разрешаването на спора. Потвърждават, че в съответствие със съдържащите се в решението на СЕС указания, съдът е извършил формална преценка, но достигнал до погрешен правен извод - че нормата няма такова значение за националния правен ред, за да би могла да обоснове изключение от приложимото право, определено съгласно чл. 4 от същия регламент. Намират, че за адекватността на преценката въззивният съд е следвало да съобрази особеното качество на ответника, различен от застраховател, отговорността на който се ангажира в качеството на компенсационен орган, въведен в българското законодателство за да гарантира, че пострадалият няма да остане без обезщетение, когато превозното средство, причинило увреждането, не е било застраховано или не е било идентифицирано. Като отказва да приложи чл.197 КЗ /отм./, отричайки качеството му на „особена повелителна норма„ , въззивният съд, според касаторите, накърнява именно гарантираното от общностното право право на защита на увредените лица, да получат обезщетение за търпими неимуществени вреди от НББАЗ , комуто е вменено изпълнението на тази изключително важна функция. Изложени са и съображения относно мотивите на въззивния акт, в случая – нерешаващи - по определяне размер на дължимо обезщетение от 100 000 лева за всеки от ищците – касатори.
Ответната страна – НББАЗ - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворен допълнителен селективен критерий в сочените хипотези на чл. 280 ал. 1 т.1 и т.2 ГПК.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, концентрирани до приложимия материален закон, уреждащ погасителната давност за предявените искове, настоящият състав съобрази следното :
Ищците Д. Р. и С. Р. са предявили искове, с правно основание чл.284 ал. 3 т. 2 от КЗ / отм./, всеки за сума от 200 000 лева, за обезщетяване на неимуществени вреди, търпими от смъртта на дъщеря им - Г. Р., починала при ПТП от 20.10.2013 г., настъпило на територията на Словакия, по вина на водача на лек автомобил, без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите към датата на произшествието, поради което и като ответник е конституирано Националното бюро на българските автомобилни застрахователи, заместващо по силата на чл. 25 от Директива 2009/103 / ЕО и чл. 282 ал. 4 КЗ / отм./ , чуждестранния гаранционен фонд. Делинквентът е словашки гражданин. Наред с останалите си възражения ответникът е противопоставил и такова за погасяване на исковете по давност, съгласно давностните срокове по приложимото – и неоспорвано като такова от ищците, освен досежно срока на погасителната давност – материално право - словашкото.
В настоящата инстанция не се оспорват останалите, приети от съда за установени, предпоставки за ангажиране отговорността на НББАЗ, а единствено възприетия за приложим, относно давностния срок за предявяването на исковете, словашки закон – чл. 106 ал. 2 от Гражданския кодекс на Словакия, според който правото за компенсация на щетата се погасява с 3 – годишна давност.
За да потвърди първоинстанционното решение, относно приетата за приложима правна норма, регламентираща погасителната давност за предявените искове, въззивният съд се е основал на чл.15 б.“з“ от Регламент / ЕО / № 864/2007 / Рим ІІ / , според който приложимото към извъндоговорните задължения право по силата на този регламент / безспорно между страните - словашкото, като право на държавата по местонастъпването на преките вреди / урежда и способите за погасяване на задълженията, правилата за погасителната давност и прекратяването на права, вкл. правилата относно началото, прекъсването и спирането на срока на погасителна давност или прекратяване на права. Поради това приложение следва да намери пар. 106 ал. 2 пр. първо от Гражданския кодекс на Словашката република, уреждащ 3 – годишна давност, считано от датата на събитието / доколкото вредата в случая не е причинена умишлено / . Съдът е обсъдил доводите на ищците, за приложимост на чл. 197 КЗ / отм./ , уреждащ по-дълга / 5-годишна / погасителна давност , в качеството му на „ особена повелителна правна норма „ по смисъла на чл. 16 от Р. Р. ІІ, която следва да бъде приложена, независимо от приложимото за правоотношението словашко материално право. Позовал се е на приетото в решение на СЕС по дело С-149/18 г., че понятието „ особени повелителни норми „, по смисъла на Р. Р. ІІ, следва да се възприема съгласно определението му, съдържащо се в Регламент /ЕО/ № 593/2008 г. на Европейския парламент и Съвета от 17.06.2008 г. относно приложимото право към договорните задължения / Рим І / , а именно : „ норми, чието зачитане дадена държава смята, че е от решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси, такива като политическа, социална или икономическа организация, до такава степен, че те са приложими към всяка ситуация, попадаща в обхвата им, независимо от приложимото към извъндоговорните задължения право . Съобразил е, че съгласно същото решение на СЕС, преценката на съда дали е налице такава „ особена повелителна правна норма „ следва да се извърши не само съгласно точния текст на нормата, но като се съобрази общата структура и всички обстоятелства, при които посочената норма е била приета, „за да може да се стигне до извода, че тя има императивен характер, доколкото националният законодател я е приел, за да защити интерес, преценен като съществен от съответната държава членка „ , т. е. „ има такова значение в националния правен ред, че обосновава изключението от приложимото право, определено съгласно чл. 4 от Р. Р. ІІ „. Позовавайки се на мотиви от решението на СЕС, въззивният съд е изходил от необходимостта, за да би се приложило изключението на чл.16 от Регламента, да се установят особено важни причини, като явно накърняване на правото на ефективни правни средства за защита или ефективна съдебна защита, в резултат от прилагането на правото, определено за приложимо съгласно чл. 4 от Р. Р. ІІ. Така съдът е приел, че текстовете, уреждащи погасителната давност по застрахователни правоотношения / вкл. в исторически план – законодателно уредена предходно 3-годишна погасителна давност и по българския материален закон, приложим към застрахователните правоотношения, до влизане в сила на ТЗ / , общата структура на нормите, целите и контекста на приемането им / стенограми от пленарни заседания на НС, на които са обсъдени, приети и гласувани Кодексите за застраховане и стенографския дневник от заседанието на първото НС от 03.11.1950 г., обсъдило законопроекта на действащия ЗЗД / не разкриват особености, които да обосноват, че същите са норми, основополагащи за защита интересите на българското общество като цяло, както и на действащата политическа, социална и икономическа организация на българската държава. Аналогично с други разпоредби на действалото и действащо българско материално право, чл. 197 КЗ / отм. / единствено ограничава защитата на субективно притезателно право в рамките на определен срок, респ. погасяването му, но поради бездействието на носителя му, а не в резултат на други фактори извън контрола му . Съдът е изложил и мотиви за неотносимост на приетото в решение на СЕС по дело С – 149/18.
В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК, касаторите формулират следните въпроси : 1/ Разпоредбата на чл. 197 КЗ / отм./ представлява ли „особена повелителна норма„ по смисъла на чл. 16 от Р. Р. ІІ ?; 2/ Следва ли да се приеме, че е налице явно по-тясна връзка между непозволеното увреждане – предмет на настоящия спор – и Р. Б. на основание чл. 4 т. 3 от Р. Р. ІІ и следва ли да се приложи правната уредба на Р. Б. в частност уредбата , регламентираща погасителната давност, когато се ангажира отговорността на органа, натоварен да изпълнява функциите на компенсационен орган в Р. Б. по смисъла на чл. 25 от Директива 2009/103 / ЕО ?; 3/ Може ли да се приеме, че по отношение на увредено лице – гражданин на Р. Б. може да се приложи уредбата на погасителната давност, съдържаща се в чл. 197 КЗ /отм./ , по смисъла на чл. 28 от Директива 2009/103/ЕО, когато се ангажира отговорността на органа, натоварен да изпълнява функциите на компенсационен орган в Р. Б. по отношение на незастраховано МПС, причинило ПТП в държава – членка, различна от Р. Б. ? Допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване се сочи в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК , поради значимост на търсените отговори, като общо по всички въпроси се твърди и противоречие с решения на СЕС / хипотеза на чл. 280 ал. 1 т.2 ГПК / по дела С–149/2018 г. и С– 356/05, както и противоречие с решение по т. д.№ 459/2020 г. на І т. о. на ВКС / хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК /.
Съотношението между кумулативно посочените от касаторите допълнителни селективни критерии по чл. 280 ал. 1 т. 1 , т. 2 и т. 3 ГПК предпоставя разглеждането им в същата поредност, ако би бил удовлетворен общия.
Първият от въпросите формално удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като кореспондира със защитен довод на ищците, разгледан от съда и обосновал решаващ извод за неприложимост на чл. 197 КЗ / отм./ , съобразно предвиденото в чл. 16 от Р. Р. ІІ, тъй като разпоредбата не отговаря на критерия „ особена повелителна норма „ . Не се обосновава, обаче, допълнителния селективен критерий в сочените хипотези. Решението по т. д.№ 459/2020 г. на І т. о. на ВКС е в съвсем различен от споделяния от касаторите смисъл. Основавайки се на особения статут на НББАЗ , чиито задължения не са производни от отговорността на делинквента и източник на чието задължение не е правото, уреждащо отношенията между делинквент и увреден, а нормите на КЗ, в които е транспонирана Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30.12.1983 г. относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на МПС, изменена с Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14.05.1990 г., съставът, аргументирайки се и с приетото в решение на СЕС по дело № С- 356/05, е приел, че приложима по иска на пострадалото лице срещу НББАЗ - в хипотеза на приложимост на гръцкото материално право, по смисъла на чл. 4 от Р. Р. ІІ – е 5- годишната погасителна давност от датата на произшествието, съгласно чл. 10 от Президентския указ 237/1986/, приложима по преките искове на пострадали лица срещу застраховател по ЗЗ „ГО„ на автомобилистите, а не 2- годишната погасителна давност, приложима по искове на пострадалото лице срещу делинквента. Следователно, правният спор по посоченото дело и даденото разрешение касаят обосноваването на избора между различни норми на едно и също приложимо материално право – в конкретния случай гръцкото, а не приложимост на правна норма на една държава – членка, въпреки приложимо по спора материално право на друга държава – членка. Ищците не са въвели възражение, че друга правна норма от приложимото словашко материално право урежда – при това по - дълъг – срок на погасителната давност по искове за обезщетяване на неимуществени вреди от ПТП, когато същите са насочени срещу компенсационен орган. Подобно възражение не се поддържа дори в касационната жалба, тъй като цитираното решение по т. д. № 459/2020г. на І т. о. на ВКС очевидно е възприето от касаторите превратно и със същото се обосновава приложимост на чл.197 КЗ / отм./ , а не на друга норма на безспорно приложимото словашко материално право.
Решението по дело С – 356/05 касае тълкуването на чл. 1 от Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14.05.1990 г., който гласи : „ Без да се засягат разпоредбите на втора алинея на чл. 2 пар. 1 / от Втора директива 84/5/ЕИО от 30.12.1983 г. /, застраховките, посочени в чл. 3 пар.1 / от Първа директива / покриват отговорността за телесни повреди на всички пътници, освен на водача на МПС, произтичащи от използването на МПС „ . В контекста на спора - вреди, причинени на пътник, пътувал в част от моторно превозно средство, която не е проектирана, нито оборудвана със седалки за пътници - СЕС е приел, че чл.1 от Трета директива следва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, според която задължителната застраховка „ГО„ по отношение на МПС не покрива отговорността за телесни повреди, причинени на лица, пътуващи в част от МПС, която нито е проектирана, нито оборудвана със седалки за пътници„. Доколкото е поставен въпрос и даден положителен отговор за непосредственото позоваване от частноправните субекти на чл. 1 от Трета директива пред националните съдилища, следва да се съобрази, че в настоящия случай не се касае за липсваща в приложимото материално право защита на притезателното право на обезщетение за неимуществени вреди, гарантирането на която е в основата на отговора на първия въпрос. Както правилно е посочил въззивният съд, ограничаването на упражняването му с определен срок, поради бездействието на носителя му, е принцип, приложим аналогично и в защитата на други материални права и не е идентично с лишаване от право на защита. В този смисъл, изводът на въззивния съд - че чл. 197 КЗ / отм./ не може да се приеме за „ особена повелителна норма „, по смисъла на чл. 16 от Р. Р. ІІ - е мотивиран, съобразно критериите, посочени в решение на СЕС по дело С – 149/18, поради което същото не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Погасяването на правото на иск е резултат единствено от бездействието на ищците, вероятно обусловено от погрешно считана за приложима, различна от пар. 106 ГК на Р. С. материалноправна норма. Предвиденият от българския законодател по-дълъг срок на приложима погасителна давност е в изключителен интерес единствено на претендиращия вреди правен субект, но по никакъв начин не защитава обществен интерес от такова естество, че да обоснове изключение от приложимото, по смисъла на чл. 4 от Р. Р. ІІ, чуждо материално право. Следва да се касае за защитим с „особената повелителна норма„, паралелно на защитавания частноправен такъв, обществен интерес, докато касаторите по същество навеждат собствения си частноправен интерес / при това не изобщо от гарантирането на правото си на защита, а от гарантирането на по-дълъг срок на тази защита, при собствено бездействие /, като значим обществен интерес. Не такъв е смисълът, заложен в решение на СЕС по дело С–149/18 : установяването на особено важни причини, като явно накърняване на правото на ефективни правни средства за защита и ефективна съдебна защита в резултат от прилагането на правото, определено като приложимо, според чл. 4 от Р. Р. ІІ.
Вторият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като изисква директен отговор за правилността на въззивното решение, а не предпоставя еднозначен, независим от конкретните обстоятелства по спора, отговор по приложението на правна норма или правен принцип. При това, въззивният съд изобщо не е коментирал довода на ищците, основан на чл. 4 пар. 3 от Р. Р. ІІ, гласящ : „ Когато от обстоятелствата като цяло следва, че непозволеното увреждане е явно по-тясно свързано с държава, различна от посочената в параграфи 1 или 2, се прилага правото на тази друга държава. Явно по-тясната връзка с друга държава може да се основава, в частност, на предходно отношение между страните, като например договор, който е в тясна връзка със съответното непозволено увреждане „ . Поради това, не е налице решаващ извод, относим към така формулирания материалноправен въпрос, а непроизнасянето на съда предпоставя посочването на процесуалноправен такъв, относим към задълженията на въззивния съд, съгласно чл. 269 ГПК и доколкото такъв довод е въведен изрично с въззивната жалба на страната.
Впрочем, „по - тясната връзка“ разпоредбата на Регламента достатъчно ясно отнася към фактическия състав на самото непозволено увреждане, докато касаторите я обосновават със специалния статут и произход на отговорността на НББАЗ, в качеството на компенсационен орган. Ако би се споделило съображението им, всяка хипотеза на уредената като принцип отговорност на компенсационния орган в определени хипотези, би обосновала изключение и на практика неприложимост на чл. 4 от Р. Р. ІІ, по всички спорове, по които пасивно материалноправно легитимиран се явява този орган.
Идентични са съображенията за неудовлетворяване на общия селективен критерий и по третия формулиран въпрос, който също е провокиран от чл. 4 пар. 3 на Р. Р. ІІ . Отделно не е обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като никое от цитираните две решения на СЕС и едно на ВКС не дават отговор на такъв въпрос, вкл. в казуалната си част . Не е удовлетворен и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК , тъй като не се обосновава в съответствие с изискванията на т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Член 28 от Директива 2009/103/ЕО гласи : пар.1 „ В съответствие с Договора държавите-членки могат да запазят или да въведат в сила разпоредби, които са по-благоприятни за увреденото лице от разпоредбите, които са необходими за спазването на настоящата директива „; пар. 2 „Държавите-членки съобщават на Комисията текстовете на разпоредбите на националното право, които те приемат в областта, уредена с настоящата директива“. В случая не се касае за поддържана от ищците неприложимост на словашкото материално право, относно погасителната давност за иск за обезщетяване на неимуществени вреди от използването на МПС , като директно противоречащо на разпоредба на Директивата, а за по-благоприятен за пострадалите срок на погасителната давност, според разпоредба на правото на държава – членка, различно от приложимото, според чл. 4 на Р. Р. ІІ , право на друга държава – членка. Следователно, нито чл. 28 от Директивата, въведен във въпроса, нито цитираните решения на СЕС / в частност - по дело С - 356/05 / и на ВКС, са относими към защитната позиция на касаторите, съответно към решаващите мотиви на въззивния акт, нито последният им противоречи.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 131/13.12.2021 г. по гр. д.№ 475/2021 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. С. Р. и С. К. Р., на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал. 3 ГПК, да заплатят на Национално бюро на българските автомобилни застрахователи разноски за настоящата инстанция, в размер на 9 960 лева - платено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: