О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50195

Гр. София, 13.06.2023 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 3218 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 7739 от 03.06.2022 г., подадена от Д. С. Д. чрез адвокат М. З. от АК – Бургас срещу въззивно Решение № 325 от 15.04.2022 г. по в. гр. д.№ 273/2022 г. на Окръжен съд – Бургас.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответникът по касация П. Д. Д. е подал отговор чрез адвокат С. З. от АК - Варна. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.

Ответникът по касация С. Д. Д. не е подал отговор на жалбата.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд частично е отменил Решение № 260238 от 15.12.2021 г. по гр. д.№ 1194/2020 г. на Районен съд - Несебър и е постановил ново, с което е отхвърлен иска на Д. С. Д. да се приеме за установено по отношение на ответниците П. Д. Д. и С. Д. Д., че ищецът е собственик на основание давностно владение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] съставляващ жилище-апартамент с площ 59,58 кв. м., ведно с 4.375% ид. ч. от общите части на сградата. Постановено е още, че се отхвърля иск по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 89, том ІІІ, нот. д.№ 473/2009 г. в частта, с която наследодателката на ответниците А. В. Д. е призната за собственик на 1/2 идеална част от описания самостоятелен обект с идентификатор *****, както и че решението на РС – Несебър се потвърждава в частта, с която посоченият нотариален акт е отменен за 1/2 ид. част.

От фактическа страна е прието, че ищецът Д. С. Д. и майката на ответниците А. В. Д. са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила на 24.10.1995 г. решение за развод. С договор за покупко – продажба, сключен на 03.08.1995 г. по реда на Наредбата за държавните имоти, ищецът (преди прекратяването на брака) е придобил правото на собственост върху апартамент № 22, на втори етаж, в блок 5, находящ се в к. к. „С. - С.”, на площ от 59,80 кв. м., ведно с 4,375% идeални части от общите части на сградата, понастоящем съставляващ имот с идентификатор *****. С решението за прекратяване на брака имотът, имащ качеството на семейно жилище, е предоставен за ползване на А. Д., на която са предоставени и родителските права над непълнолетния към този момент С. Д. Д..

С влязло в сила Решение от 28.11.1996 г. по гр. д.№ 13/1996 г. по описа на РС – Несебър имотът е допуснат до делба между А. Д. и Д. Д. при равни квоти. С Решение № 69 от 31.03.1998 г. по същото гр. д.№ 13/1996 г. имотът е поставен в дял на А. Д., като същата е осъдена да заплати на Д. Д. сумата 7 484 750 неденом. лева в едногодишен срок от влизане в сила на решението, на равни месечни вноски - за уравнение на дела му.

С нотариален акт № 89, том ІІІ, рег.№ 1956, дело № 473/2009 г. А. Д. е призната за собственик на процесния имот.

За установяване на твърденията на ищеца за упражняване на фактическа власт върху имота в първоинстанционното производство са разпитани свидетелите Д. П. Д., Х. К. Т., Р. Т. П. и Г. Л. Я.. За установяване твърденията на ответника П. Д. е разпитана свидетелката А. П. Д. – негова дъщеря. Съдът е обсъдил свидетелските показания, както и представените в тази връзка по делото писмени доказателства.

От правна страна е прието, че процесният имот е придобит от ищеца и съпругата му А. през време на брака им, поради което и на основание чл. 19 от СК от 1985 г. е придобил статут на съпружеска имуществена общност. С прекратяване на брака, съсобствеността върху него се е превърнала в обикновена, дялова, което е установено със сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение за допускане на съдебна делба от 28.11.1996 г. Няма твърдения или доказателства в делбата настоящият ищец да е предявил възражение или насрещен иск за установяване на трансформация на лично имущество (коментарът е направен от съда в контекста на твърденията в исковата молба, че при закупуване на имота са вложени средства на ищеца с личен характер – предоставени му от неговата майка). Поради това постановеното с решението по допускане на делбата има последиците на установителен иск, установяващ със СПН, че правото на собственост върху имота принадлежи на бившите съпрузи при равни квоти. Със съдебното решение по извършване на делбата имотът е възложен на А. Д.. Съобразно нормата на чл. 288, ал. 7 ГПК от 1952 г., съделителят, в чийто дял е поставен имота, става негов собственик след като изплати в срока по ал. 6 определеното парично уравнение, ведно със законната лихва. Ако уравнението не бъде изплатено в този срок, решението за възлагане се обезсилва по право. Прието е, че тази последица е настъпила в настоящия случай, тъй като по делото не са представени доказателства за извършено плащане на паричното уравнение. Доколкото не се твърди и не се установява имотът да е изнесен на публична продан, както изисква нормата на чл. 288, ал. 7 ГПК от 1952 г., същият е останал съсобствен между бившите съпрузи при равни квоти.

Произнасяйки се по заявеното по делото давностно владение като придобивно основание, въззивният съд е приел, че 1/2 ид. част от правото на собственост принадлежи на ищеца на основание договора за покупко – продажба през време на брака и прекратената СИО. Ето защо тази част не може да бъде придобита от него и на основание давностно владение, доколкото е реализиран друг придобивен способ. Същият би могъл да придобие на основание давностно владение само частта на другия съсобственик. В настоящия случай от събраните по делото доказателства не може да се установи, че ищецът е завладял частта на наследодателката на ответниците и че е манифестирал пред нея намерението си да свои, да я придобие. В показанията си свидетелите Д., Т., П. и Я. заявяват, че ищецът живее в процесния имот от 1995 година, но според св. Т., водата и електричеството са спрени, при това от години. В тази връзка в първоинстанционното производство са представени множество приходни квитанции за заплащане на суми на „Водоснабдяване и канализация” за периода 2017 – 2021 г., видно от които сумите са заплатени на 02.02.2021 г. – месец и половина след завеждане на настоящото дело. Посочените свидетели заявяват, че не са виждали бившата съпруга на ищеца след 1995 г. в имота, а са виждали само Д. и понякога сина му. Според тях имотът е собственост на Д.. Никой от свидетелите не установява факти и обстоятелства, от които да се направи извод, че ищецът е заявил пред бившата си съпруга недвусмисленото намерение да свои имота (нейната част от него). В тази връзка представените писмени доказателства – приходни квитанции за заплащане на данъци и такса „битови отпадъци“ на името на А. Д., обстоятелството, че същата е предявила иск за делба и е водила дело в периода 1996 – 1998 г., както и това, че през 2009 г. се е снабдила с титул за собственост на целия имот, позовавайки се на решението за извършване на делбата, което е приложено към нотариалния акт, сочат, че същата е продължила да се счита за собственик на имота в резултат на прекратената СИО. Видно от представената схема на процесния имот №[ЕИК] от 14.12.2020 г., същият е записан на името на А. Д.. В обобщение въззивният съд е приел, че ищецът не е представил доказателства да е завладял частта на бившата си съпруга, като е манифестирал пред нея това обстоятелство, което да е довело до придобиване на нейната част на основание давностно владение.

Изложено е още, че от представените от ответниците доказателства не може да се направи извод, че наследодателката им е заплатила дължимото уравнение на дела на ищеца, поради което имотът е останал съсобствен. От представените от ответниците доказателства не може да се приеме, че наследодателката е придобила частта на ответника на основание давностно владение, доколкото свидетелските показания на посочените от ищеца свидетели сочат, че той е имал достъп до апартамента и го е обитавал. Извършеният в нейна полза констативен нотариален акт не е издаден по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК (или чл. 483, ал. 2 ГПК – 1952 г.) – на основание давностно владение, а на основание обезсиленото по право съдебно решение за възлагане на имота. При тези данни е прието, че ищецът е собственик на 1/2 идеална част, но не на претендираното от него основание – давностно владение, а на основание покупко – продажба и прекратена съпружеска имуществена общност. Ответниците са собственици на останалата 1/2 идеална част на основание наследствено правоприемство от майка им А. Д.. По тази причина искът по чл. 537, ал. 2 ГПК се явява частично основателен – за 1/2 ид. част, за която КНА от 2009 г. е неверен и следва да бъде отменен.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Представлява ли владелческо действие обитаването и грижата за недвижим имот, и заплащането на всички разходи за същия само от единия от съсобствениците в продължение на повече от 20 години, когато това е станало без каквото и да е противопоставяне на другия съсобственик, но без владеещия да е заявил писмено или чрез други свои проактивни действия, конкретно към неоспорващия съсобственик намерението да свои имота;

2. Как се прилага разпоредбата на чл. 69 ЗС и в частност презумпцията, че владелецът държи вещта като своя, в хипотезата на твърдяна съсобственост, произтичаща от юридически факт, различен от наследяването, какъвто е настоящия случай;

3. Необходимо ли е проактивно да се манифестира намерението да се свои вещта спрямо и пред съсобственик, който не е сънаследник, и който в продължение на повече от 20 години не е осъществявал каквото и да е фактическо ползване на вещта, нито е имал претенции спрямо същата към другия съсобственик;

4. Може ли да се приеме, че са несвоевременно упражнени претенции за трансформация на лични средства, предоставени и дарени от наследодателя на съсобственика, упражнявал фактическата власт и своил вещта, при положение, че въпросния съсобственик реално не е взел участие в производството по съдебна делба, бил е призован по реда на чл. 50, ал. 1 ГПК и му е бил назначен служебен процесуален представител, като заедно с това и към момента на извършване на въпросната делба е упражнявал фактическата власт, живял е в и е своил процесния имот като свой ?

Първият от поставените правни въпроси е насочен към изясняване на вида и характера на действията, представляващи такива по осъществяване на владение, като елемент от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Преценката дали е налице владение или не винаги е конкретна, с оглед всички обстоятелства по конкретното дело, затова не е възможно да се даде еднозначен отговор на поставения въпрос. Този преценка е обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК и не може да бъде обсъждана в това производство. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По правния проблем за придобивната давност и за характеристиките на давностното владение е формирана богата съдебна практика и разглеждането на конкретния спор от ВКС няма да внесе нещо ново, което да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Вторият и третият въпроси от изложението са свързани с прилагане на презумпцията по чл. 69 ЗС. Въпросите не обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като при липса на владение презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима. Четвъртият въпрос от изложението не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване - същият не е определящ за изхода на спора по настоящото дело, по което наведеното от ищеца придобивно основание е придобивна давност.

Изложеното мотивира състава на ВКС да приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване досежно произнасянето на въззивния съд по иска за собственост.

Относно произнасянето на съда по последицата, уредена с чл. 537, ал. 2 ГПК, ВКС намира следното:

Съобразно разясненията на ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д.№ 3/2012 г. на ВКС, ОСГК, в развитие на приетото с ТР № 178 от 30.06.1986 г. по гр. д.№ 150/85 г. на ВС, ОСГК, отменяването на констативен нотариален акт е изрично разпоредена законна последица от уважаването на предявен иск за защита на засегнатото с издаването на КНА материално право. В настоящия случай е предявен и разгледан иск за притежанието на право на собственост върху имот на основание давностно владение, като претенцията е отхвърлена. Наред с това КНА от 2009 г. е отменен за 1/2 ид. част от удостовереното с него право по съображения, че ищецът притежава тази 1/2 ид. част поради обезсилване на възлагателното решение на основание чл. 288, ал. 7 ГПК (отм.), а пък бившата му съпруга не я е придобила отново по причина на настъпилото по право обезсилване и доколкото нейните наследници - ответниците по делото, не са ангажирали доказателства, че тя е придобила частта на ответника на основание давностно владение. Излагането на такива съображения би могло да обоснове отменяване на КНА като последица от уважен положителен установителен иск за собственост, предявен от Д. С. Д. на основание покупка, прекратена СИО и обезсилено решение за възлагане или предявен от него отрицателен установителен иск, че ответниците не са собственици на имота. Доколкото данните по делото изключват подобни претенции да са надлежно заявени в настоящия процес, възниква въпросът дали постановената последица е съответна на предявения и разгледан иск за собственост. Евентуален отрицателен отговор би обосновал извод за частична недопустимост на произнасянето по чл. 537, ал. 2 ГПК поради несъответствие между него и предмета на делото. За да се извърши преценка дали е налице или отсъства процесуална недопустимост, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по последицата, уредена с чл. 537, ал. 2 ГПК - при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза 2 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 325 от 15.04.2022 г. по в. гр. д.№ 273/2022 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която съдът се е произнесъл по последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК досежно Нотариален акт № 89, том ІІІ, рег.№ 1956, дело № 473/2009 г. по описа на нотариус с рег.№ 208 на НК.

НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 9.10.2023 година от 9:00 часа, за която дата страните да се призоват по реда на чл. 289 ГПК.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 325 от 15.04.2022 г. по в. гр. д.№ 273/2022 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е отхвърлен иска на Д. С. Д. да се приеме за установено по отношение на ответниците П. Д. Д. и С. Д. Д., че ищецът е собственик на основание давностно владение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] съставляващ жилище-апартамент с площ 59,58 кв. м., ведно с 4.375% ид. ч. от общите части на сградата.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: