ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 50285
Гр. София, 05.06.2023г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на втори май две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 1444 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ и на третото лице помагач на страната на ответника „К. Ферзихерунгсгезелшафт ауф Гегензайтихкайт“ срещу решение № 1395/24.12.2021г. по гр. д. № 1434/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260600 от 28.01.2021г. по гр. д. № 9733/2014г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е осъден ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ да заплати на ищеца Н. Р. Д. на основание чл. 284, ал.1, т.1, вр. с ал. 2, т.1 от КЗ /отм./ сумата от 18 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени от ищеца вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 06.05.2013г., и са присъдени разноски по делото.
Касаторът, Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства и не е отговорил на фактическите и правни възражения на страните. Сочи, че извършеният от съда частичен анализ на събрани по делото доказателства не съответства на научните, логическите и опитните правила, което определя решението като необосновано. Оспорва като противен на закона и необоснован извода на въззивния съд, че приносът на ищеца за настъпване на вредите е в определения от въззивния съд размер от 40 %. Излага, че въззивният съд е нарушил приложимия немски материален закон, като не е съобразил, че при установената по делото изключителна вина на ищеца за настъпване на процесното ПТП и търпени от него вреди на основание § 18, ал. 1 от ЗДвП на ФРГ същият няма право на обезщетение. Поддържа, че обжалваният съдебен акт е постановен и в нарушение на чл. 44 КМЧП като при приложимост на немския закон досежно размера на дължимото обезщетение съдът е тълкувал понятието за справедливост съобразно практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, която е неотносима. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:
1. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните и самостоятелно да установи истинността им като разгледа и се произнесе въз основа и след анализа на всички събрани доказателства като изложи самостоятелни мотиви по съществото на спора?
2. Длъжен ли е въззивният съд при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила?
3. Длъжен ли е въззивният съд да приложи относимото материално право към: а) възражението за освобождаване на застрахования, респективно неговия застраховател, от изпълнение на задължението за плащане на застрахователно обезщетение и б) към определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение?
4. Длъжен ли е въззивният съд да установи както приложимата правна норма от чуждото право, така и тълкуването и съдебната практика по нейното приложение предвид чл. 44, ал. 1 и ал. 2 КМЧП?
Поддържа по отношение на всички поставени въпроси да е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречат на цитираната в изложението практика на ВКС.
Сочи, че са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК предвид очевидната неправилност на съдебния акт.
Касаторът „К. Ферзихерунгсгезелшафт ауф Гегензайтихкайт“ поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на закона и с оглед неговата необоснованост. Излага, че правилно въззивният съд е приел за приложим към спора немският материален закон, но не е отчел, че не е налице основна предпоставка съобразно последното право за ангажиране отговорността на ответника, а именно управление на МПС от застрахования водач в нарушение на правилата за движение. Сочи, че още пред първата инстанция са представени доказателства, че процесното ПТП е причинено от ищеца, който е управлявал велосипед в нарушение на правилата за движение и за което е ангажирана административно -наказателната му отговорност. Поддържа, че съобразно разпоредбата на § 254, ал. 1 от Немския граждански кодекс вината на водача следва да бъде намалена, ако при възникване на щетата има виновно участие на пострадалия. Въвежда доводи, че при тежки нарушения на пострадалото лице може да бъде изключена изцяло отговорността на застрахования водач, например при 90 % принос на пострадалото лице. Сочи, че процесният случай е именно такъв. Поддържа, че в мотивите на обжалвания съдебен акт не са изяснени критериите за определяне размера на дължимото обезщетение съобразно немския закон, като не е представена съдебна практика в тази насока. Излага, че обжалваният съдебен акт е постановен в нарушение на чл. 43 КМЧП. По тези доводи моли за неговата отмяна и за отхвърляне на предявения иск като неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „К. Ферзихерунгсгезелшафт ауф Гегензайтихкайт“ моли касационно обжалване да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси:
I. 1. Немското право не следва ли да се тълкува и прилага така, както то се тълкува и прилага във ФР Германия? 2. Не следва ли да се съобрази немската съдебна практика? 3. При определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение не следва ли да бъдат изяснени какви са приложимите критерии за това както съобразно немското материално право, така и съгласно немската съдебна практика и правна доктрина? 4. Предвид нормата на чл. 44, ал. 1 и ал. 2 КМЧП предмет на установяване не следва ли да е не само съответната позитивна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение?
II. Не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти?
III. 1. В хипотезата на приложимост на немското право възможно ли е да намерят приложение разпоредбите на българското право? 2. Адекватно ли е при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение съгласно немските нормативни уредби и съдебната практика по прилагането и тълкуването им да намери приложение Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС, респективно критериите за справедливост, приети и наложени в българската съдебна практика?
IV. По делото не следва ли да бъдат извършени необходимите съдопроизводствени действия за пълното и всеобхватно установяване съдържанието на правото на ФР Германия – не само релевантните законови текстове, но и съдебната практика по сходни казуси, както и възприетото от правната доктрина, посредством способите по чл. 43 КМЧП, включително с участието на страните?
Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно по отношение на дадения отговор на въпроси III.1. и III.2 и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
С депозирани в срок писмени отговори ответникът по касация Н. Р. Д. оспорва касационните жалби като неоснователни. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с иск от пострадало лице срещу компесаторния орган, който на основание чл.284, ал.1, т.1, вр. с ал. 2, т.1 от КЗ /отм./ дължи обезвреда за вредите от настъпило застрахователно събитие с делинквент, застрахован със сключен договор със застраховател, установен в държава членка, различна от Р. Б. Посочил е, че механизмът на произшествието, телесните увреждания на пострадалия ищец и причинната им връзка с произшествието са установени от събраните пред първата инстанция доказателства и са безспорни пред въззивния съд.
Относно спорния въпрос досежно противоправността на поведението на водача на автомобила, даващо основание за ангажиране отговорността на ответника, съдът на първо място е счел, че следва да определи приложимото материално право по отношение на деликта с международен елемент. Въз основа на разпоредбата на чл. 4 на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II ) е приел, че приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Зачел е, че по отношение отговорността на застрахователя с оглед правилото на чл. 7, т.3 от Регламент /ЕО/ 593/2008 г. се прилага правото на държавата, в която е разположен рискът, а с оглед чл. 2, б. „г“ от Втора директива 88/357/ЕИО – това е правото на държавата, в която е регистрирано МПС. Обобщил е, че приложимо към процесните отношения при спазване на горецитираните разпоредби е немското право.
При гореочертания, възприет за приложим към процесните отношения, материален закон въззивният съд е съобразил, че според общото правило на § 1, ал.1 от Правилник за движение по пътищата всеки участник в движението по пътищата трябва да се държи така, че да не застрашава и да не вреди на другите участници и да не им пречи и не ги смущава повече, отколкото е необходимо, съобразно обстоятелствата. Посочил е, че според правилото на § 7 от Закон за движение по пътищата, уреждащ отговорност на притежателя на МПС, ако при използването на МПС бъде убит човек или му бъдат причинени наранявания на тялото или здравето му, собственикът е задължен да обезщети пострадалия за причинените вреди, като задължението за обезщетяване се изключва само в случаите на непреодолима сила. Зачел е, че §11 от ЗДвП урежда обхвата на задължението за обезвреда при телесна повреда, в който се включват разходите за лечение, както и пропуснатите ползи, а за вредите от неимуществен характер може да се иска справедливо парично обезщетение. Посочил е, че в § 18 от ЗДвП е предвидена отговорността на водача на МПС като в ал. 1 е записано, че водачът на МПС е длъжен да заплати обезщетение за вреди съгласно § 8 до § 15. Задължението му се изключва, когато вредите не са причинени по негова вина, а отговорността на собственика и водача се разпределя по правилото на § 17. Съдът се е позовал на разпоредбата на § 115 от Закон за застрахователните договори, според която третите лица имат пряк иск срещу застрахователя по застраховка гражданска отговорност, като отговорността на застрахователя и задълженото лице е солидарна. Въззивният съд е възприел посоченото в становището на компетентния орган на замолената държава, че обезщетението на пострадалия за неимуществени вреди трябва да бъде негово удовлетворение за вредата, която му е причинена, да му създаде възможност да си създаде улеснения и удобства. Размерът следва да се определи при детайлно изследване на всички обстоятелства и да бъде пропорционален на продължителността и вида на нараняванията, следва да се вземат предвид и вид и продължителност на причинената болка; престой в болница; оздравителен процес; необходимост от лекарско лечение; престой в болница и физиотерапия; получени трайни увреждания на професионалния и личния живот; хронични увреждания; белези; обезобразяване. Съобразил е, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземе предвид и степента на участие на пострадалия.
Въззивният съд е приел, че фактическата обстановка е установена от събраните пред първоинстанционния съд доказателства, включително от приетото заключение по автотехническа експертиза, изготвено въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, което съдът кредитира. Счел е, че по делото е безспорно установено, че пострадалият ищец, управлявайки велосипед, не се е движел по предназначената за движение на велосипедистите велоалея, а по тротоарната алея, намираща се в ляво на велоалеята по посока на движението му. Посочил е, че движението на кръстовището, на което е настъпило произшествието, е регулирано със светофарна уредба. Лекият автомобил е потеглил от стоп линията при включване на зелен за него сигнал и ако велосипедистът е бил на велоалеята за него светофарът е щял да свети червено. Изложил е, че ако се възприеме, че велосипедистът е бил на междинната ивица, то там няма светофарна уредба, не е разрешено движението на велосипедисти и тяхното навлизане в кръстовището по този начин. Съдът е зачел, че установеното място на удара е в дясната пътна лента за движение на ул. Вайнсбергщасе в зоната на кръстовището, където е траекторията на велоалеята. Възприел е извода на вещото лице, съобразно чиито изчисления лекият автомобил е потеглил на зелен светофар почти по същото време, когато велосипедът се е установил на пътното платно. Водачът на автомобила е възприел велосипеда около 3,5 секунди след потеглянето си, реагирал е за спиране, но не е имал възможност към този момент да спре преди мястото на удара и е настъпил удар между предно колело на велосипеда и предна дясна крайна част на автомобила. Въззивният съд е споделил извода на вещото лице, че ако водачът се е огледал в посоката на движение на велосипеда, е имал възможност да види вече движещия се велосипедист, да спре и да предотврати удара до 2,5 секунди след потеглянето си и до изминаване на първите 4,5 метра, или предотвратяването на произшествието при тези обстоятелства е било възможно за водача на лекия автомобил. Предвид гореустановения механизъм на процесното ПТП, въззивният съд е приел, че процесното пътно-транспортно произшествие е настъпило вследствие противоправното поведение както на ищеца като водач на велосипед, така и на водача на лекия автомобил Й. Пост, която не е спазила общото правило за поведение, установено в § 1, ал.1 от Правилника за движение по пътищата - при наличие на възможност да предотврати произшествието. При преценка приноса на ищеца съдът е взел предвид обстоятелството, че той е преминал през натоварено кръстовище, на място, непредназначено за пресичане, и диагонално през него, с висока скорост, като именно неговото поведение е поставило началото на причинния процес, поради което е определил 40 % съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.
Досежно размера на обезщетението въззивният съд е посочил, че съобразява Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС, с които се приема, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение на обективно съществуващи конкретни обстоятелства като: характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и т. н. Посочил е, че въз основа на тези критерии следва да се прецени обезщетението за неимуществени вреди - претърпените болки и страдания. В тази насока съдът е зачел заключението по приетата пред първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза и приел, че се установява, че ищецът вследствие на произшествието е получил контузия в областта на главата, мозъчно сътресение и неразместено счупване на лява ацетабуларна ямка на таза. Прегледан е и насочен за домашно лечение /поради липса на здравно-осигурителни права/, с режим да не натоварва увредения ляв долен крайник и медикаментозно лечение с антикоагуланти и обезболяващи. Съдът е кредитирал заключението и възприел, че срокът за възстановяване от контузията на главата е 2-3 седмици, а досежно счупването на лявата ацетабуларна ямка общият оздравителен период е 4 месеца, като през първите два е необходимо ненатоварване на крайника, а след това раздвижване и рехабилитация. Посочил е, че първите 30 дни след произшествието и по време на рехабилитацията болките в увредения крайник са били интензивни. Приел е, че се установява, че възстановителният период е приключил, като са възможни спорадични болки от ревматоиден характер при промяна на времето, които бързо се повлияват при употреба на аналгетици. Зачел е извода на експерта, че при такъв вид счупвания се наблюдават след 8-10 години различни по вид и големина артрозни изменения, които причиняват прогресиращо нарастващи болки в ставата при продължително натоварване на болния крак. При определяне вида и характера на търпените от ищеца болки и страдания въззивният съд е зачел и събраните гласни доказателства при разпита на св. П. С., познат на ищеца, съобразно които и след около година след произшествието, ищецът се оплаквал от болки в крака и далака и накуцвал. Въззивният съд е обобщил, че при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства, възрастта на пострадалия, както и съдебната практика за подобни случаи, приема, че сумата от 30 000 лева адекватно ще обезщети причинените на ищеца неимуществени вреди. Като е приспаднал приетото съпричиняване в размер на 40 %, е счел исковата претенция за основателна за сумата от 18 000 лева. По тези доводи е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280 ГПК.
Настоящият състав на ВКС приема, че касационно обжалване не следва да бъде допускано по поставените от касатора Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ въпрос 1. и от касатора „К. Ферзихерунгсгезелшафт ауф Гегензайтихкайт“ въпрос II. Двата въпроса се покриват и касаят задълженията на съда да вземе предвид и обсъди всички събрани по делото относими доказателства и да изложи решаващи мотиви към съдебното решение. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, но по тях касаторите не обосноват наличието на допълнителната предпоставки по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор също в решение №27/02.02.2015г. по гр. д. №4265/2014г. на ВКС, IV ГО, решение №24/28.01.2010г. по гр. д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, І ГО, решение №331/19.05.2010г. по гр. д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение №700/28.10.2010г. по гр. д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV ГО и в сочената от касаторите съдебна практика. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираната въззивна жалба и писмени отговори, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно вината на участвалият в пътният инцидент водач на лек автомобил Й. Пост, доколко поведението на участниците в ПТП е довело до настъпване на търпените от ищеца вреди и е обсъдил всички представени по делото относими към изводите му доказателства.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване и по поставените от касатора Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ въпрос 4. и от касатора „К. Ферзихерунгсгезелшефт ауф Гегензатихкайт“ въпрос I.4. и въпрос IV. Въпросите се покриват и касаят задължението на съда да установи приложимото чуждо право, начинът по който правото се тълкува в създалата го държава и съдебна практика на същата държава по приложението му. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, но по тях касаторите не обосноват наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
По приложението на разпоредбите на чл. 43 КМЧП и чл. 44 КМЧП е налице утвърдена съдебна практика, включително тази по сочените от касаторите решение № 156 от 21.02.2020г. по гр. д. 336/2019г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, и решение № 233 от 22.01.2013г. по т. д. 914/2011г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, както и служебно известните на състава на съда решение № 205 от 20.10.2015г. по гр. д. 412/2015г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 426 от 21.11.2011г. по гр. д. 74/2011г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, решение № 180 от 02.02.2018г. по т. д. 340/2017г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 971 от 09.01.2014г. по т. д. 971/2012г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 23 от 10.12.2019г. по гр. д. 3808/2017г. по описа на ВКС, ГК, II ГО. С цитираната практика е прието, че по силата на чл. 43 КМЧП съдът е задължен служебно да установи съдържанието на чуждото право. Регламентирано е, че за целта той може да си послужи със способите, предвидени в международни договори, да изисква информация от Министерството на правосъдието или от друг орган (напр. Министерство на външните работи), както и да приобщи становища на експерти и специализирани институти в областта на международното право. По силата на чл. 43, ал. 2 КМЧП страните също могат да участват в процеса на установяване на приложимото право, като представят документи, установяващи съдържанието на разпоредбите на чуждото право, на които те основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда или на друг правоприлагащ орган. Съгласно чл. 43, ал. 3 КМЧП съдът разполага с правомощие да задължи страните да съдействат при установяване на съдържанието на приложимото чуждо право. Предвид чл. 44, ал. 1 и ал. 2 КМЧП предмет на установяване е не само съответната позитивно-правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение, поради което допустим източник на информация съставляват правноинформационни системи, официални справочници и др.
Въззивният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика. Видно от преписката по делото първоинстанционният съд по искане на ответника- молба от 21.12.2017г., е отправил запитване до Министерство на правосъдието на Ф. Р. Г. чрез Министерство на правосъдието на Р. Б. по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави. В отговор на заявката по делото е постъпила информация за всички правни норми от немското законодателство, касаещи поставените въпроси от запитващата държава. Подробно са отразени всички разпоредби, касаещи относимите за правилното решаване на спра въпроси, като същите са подробно разяснени и разтълкувани от експерт към Министерство на правосъдието на ФР Германия, включително досежно хипотезите на освобождаване от отговорност на застрахован водач, досежно намаляване на застрахователното обезщетение в случай на допринасяне от увреденото лице на настъпилия резултат, както и за критериите за определяне размера на дължимото съобразно немския закон справедливо обезщетение в хипотезата на телесни увреди, каквато е процесната. Страните не са оспорили дадените разяснения с постъпилото по горния ред становище, нито установените позитивни норми или начина, по който следва да бъдат тълкувани според експерта и отразените в становището практики. Не е заявено от тях искане за събиране от съда по друг ред или на друга информация досежно приложимия чужд закон, нито самите страни предвид предоставената им с разпоредбата на чл. 43, ал. 2 КМЧП възможност са сочили или представили относима практика на съдилищата във ФР Германия или други източници по приложението и тълкуването на немския закон – правно информационни системи, правна теория, правни становища и др. В сезиралата съда въззивна жалба и отговорите на същата липсват искания от страните за събиране по гореочертаните допустими начини на информация за приложима позитивно-правна норма, за тълкуването и съдебната практика по нейното приложение, предвид на което и въззивният съд не е дължал сам други процесуални действия, извън вече извършените от първоинстанционния съд, с които са надлежно изпълнени задълженията на съда по чл. 43, ал. 1 КМЧП. С нормата на чл. 43, ал. 3 КМЧП е предвидена само правна възможност съдът да задължи страните да съдействат за установяване съдържанието на приложим чужд закон, неупражняването на която не е процесуално нарушение съобразно горецитираната практика на ВКС.
Касационно обжалване не следва да бъде допускано и по поставения от касатора Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ въпрос 3 а), доколкото не се установява допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката по посочените от касатора решение № 115 от 15.08.2016г. по т. д. 3428/2016г. по описа на ВКС, ТК, II TO и решение № 156 от 21.02.2020г. по гр. д. 336/2019г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, а в унисон с последната е приел за приложим немския закон към поддържаното от ответника възражение за освобождаване на застрахования водач от отговорност.
Поддържаният от касатора Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ въпрос 2, видно от обстоятелствената част на изложението за допускане на касационно обжалване, е поставен във връзка с оплакванията на страната за нарушение от съда на научните, логическите и опитни правила при определяне приноса на пострадалия ищец за настъпилото ПТП и търпени от него вреди при иначе правилно установена по делото фактическа обстановка досежно механизма на ПТП. В този смисъл въпросът при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС следва да бъде уточнен и конкретизиран, както следва: „Длъжен ли е съдът при произнасяне по сезирало го възражение за принос от пострадалия за настъпването на търпените от него вреди да съобрази научните, логическите и опитните правила?“ Въпросът е включен в предмета на делото, обусловил е изводите на въззивния съд и по отношение на същия е налице допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – разрешен е в противоречие с практика на ВКС по соченото от жалбоподателя решение № 554 от 08.02.2012г. по гр. д. № 1163/2010г. по описа на ВКС, IV ГО, а и служебно известното на съда решение № 55/29.07.2022г. по т. д. 2059/2021г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, поради което по същия следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Касационно обжалване следва да бъде допуснато по жалбата на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ и по поставения въпрос 3 б), преформулиран по следния начин: „Длъжен ли е въззивният съд при извод за приложим чужд закон към отношенията по сезиралата го претенция за заплащане на обезщетение за търпени неимуществени вреди в резултат от ПТП да приложи чуждия закон при определяне размера на дължимото обезщетение или следва да приложи нормата на чл. 52 ЗЗД и практиката на ВКС по приложението досежно установения с последната принцип за определяне на справедливо обезщетение?“
С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата на „К. Ферзихерунгсгезелшафт ауф Гегензайтихкайт“ са поставени аналогични по смисъл и съдържание въпроси: I – 1, 2 и 3 и III, гласящи: „III. 1. В хипотезата на приложимост на немското право възможно ли е да намерят приложение разпоредбите на българското право? 2. Адекватно ли е при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение, съгласно немските нормативни уредби и съдебната практика по прилагането и тълкуването им, да намери приложение Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС, респективно критериите за справедливост, приети и наложени в българската съдебна практика? и I. 1. Немското право не следва ли да се тълкува и прилага така, както то се тълкува и прилага във ФР Германия? 2. Не следва ли да се съобрази немската съдебна практика? 3. При определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение не следва ли да бъдат изяснени какви са приложимите критерии за това както съобразно немското материално право, така и съгласно немската съдебна практика и правна доктрина?“
Горепосочените въпроси са включени в предмета на делото, обусловили са изводите на въззивния съд и по отношения на тях е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – съдът се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС по решение № 156 от 21.02.2020г. по гр. д. 336/2019г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, поради което решението следва да бъде допуснато до касация по гореочертаните въпроси по жалбите и на двамата касатори.
Последният извод прави не необходимо обсъждането на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване.
На съда е служебно известно, че е налице производство пред Съда на Европейския съюз по дело С – 86/23, образувано по отправено преюдициално запитване от ВКС със следния поставен въпрос: „Трябва ли член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II“) да се тълкува в смисъл, че разпоредба от националното право като разглежданата в главното производство, която предвижда прилагане на основен принцип на правото на държавата членка, какъвто е принципът на справедливост, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в случаите на смърт на близки лица, настъпила при деликт, може да се разглежда като особена повелителна норма по смисъла на този член?“
Предвид нормата на чл. 633 ГПК решението на Съда на Европейския съюз е задължително за всички съдилища в Р. Б. поради което и доколкото разрешаването на настоящия спор е обусловено от отговора на поставения пред Съда на ЕС въпрос във връзка с тълкуването на разпоредбата на член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II“), респективно приложимостта към настоящия спор на нормата от националното право на чл. 52 ЗЗД при определяне на претендираното обезщетение за търпени неимуществени вреди, настоящият състав на съда е длъжен да спре образуваното пред него дело, за да съобрази решението си по спора с решението на съда на ЕС - чл. 631 ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1395/24.12.2021г. по гр. д. № 1434/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260600 от 28.01.2021г. по гр. д. № 9733/2014г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е осъден ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ да заплати на ищеца Н. Р. Д. на основание чл.284, ал.1, т.1, вр. с ал. 2, т.1 от КЗ /отм./ сумата от 18 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени от ищеца вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 06.05.2013г., и са присъдени разноски по делото, по касационните жалби на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ и на третото лице помагач на страната на ответника „К. Ферзихерунгсгезелшефт ауф Гегензатихкайт“.
СПИРА производството по т. д. 1444/2022г. по описа на ВКС, Търговска колегия, II ТО, до произнасяне на Съда на Европейския съюз по дело С – 86/2023г. по описа на СЕС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.