О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50172

гр. София, 10.05.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми март две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 3222/2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. Д. Й. от [населено място] срещу въззивно решение № 261046 от 24.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 22/2021 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 152283 от 16.07.2020 г. по гр. д. № 77818/2015 г. на Софийския районен съд, с което по предявените от Е. Г. Д. /заместен в хода на процеса от наследниците си по закон Р. Е. Д. и Г. Е. Д./, И. Г. В., Р. И. В. и Б. С. Б. против касатора искове с правна квалификация чл. 108 ЗС е признато за установено, че ищците са собственици при посочени в решението права на всеки от тях на реална част от имот с идентификатор ***, представляващ УПИ *, кв. 4, местност в. з. „К. – III част“, по плана на [населено място], с площ от 938,00 кв. м, която реална част е с площ от 318,00 кв. м, затворена между гранични точки 1-2-3-4-5-1 на изготвената комбинирана скица към допълнителна съдебно-техническа експертиза, неразделна част от решението, и ответникът е осъден да им предаде владението върху имота.

От събраните по делото доказателства /писмени, гласни и съдебно-технически експертизи/ е установено, че имот с пл. № *, с площ от 2377 кв. м, находящ се в м. „Г. м.“, със статут на „нива“ по разписната книга от 1950 г., нанесен в к. л. № 616 от кадастралния план (КП) на землищата на селата Б. и Д. от 1950 г., е бил собственост на А. И. М. /наследодател на ищците в първоинстанционното производство/, като преди 1964 г. същият е внесен в ТКЗС „Г. К.“ – Горна баня. Имотът е включен в имот с пл. № *, а в първия регулационен план (РП) на в. з. „К. – III част“ от 1964 г., изработен върху основата на КП от 1950 г., е отразен като част от кв. 4 от в. з. „К. – III част“. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 24/1970 г., ТКЗС „Г. К.“ – Горна баня е продало на наследодателката на ответника О. М. Й. празно дворно място с площ от 900 кв. м, с неуредени сметки по регулация за 190 кв. м, находящо се в [населено място], местност в. з. „К. - III част“, представляващо парцел *, кв. 4. За имота има проведена реституционна процедура, завършила с решение № 6897/16.12.2010 г. на ОСЗ „О. К. , с което е признато правото на собственост на ищците в съществуващи стари реални граници на имот, представляващ нива с площ от 2,377 дка, като е възстановено правото им на собственост в стари реални граници на нива с площ от 1,424 дка, находяща се в строителните граници на [населено място], с пл. № *, както следва: имот № * – 318 кв. м; имот № * – 74 кв. м; имот № *- 426 кв. м; имот № *– 77 кв. м; и имот № *– 529 кв. м, кв. 4, по ЗРП на в. з. „К.-III част“. С решението на ОСЗ е отказано възстановяването в стари реални граници на нива с площ от 0,953 дка, находяща се в строителните граници на [населено място], м. „П. к.“, с пл. № *, к. л. № 616 от КП, изработен през 1960 г., тъй като 953 кв. м от имота попадат в застроени имоти, както следва: имот № *– 179 кв. м; имот № * – 412 кв. м; имот № * – 195 кв. м; имот № * – 160 кв. м; имот № *- 7 кв. м от кв. 4 на в. з. „К. – III част“. Процесният имот, а именно реална част с площ от 318 кв. м от УПИ *, целият с площ от 938 кв. м, кв. 4, местност в. з. „К. – III част“, по действащия регулационен план представлява част от стар имот с пл. № * в м. „Г. м.“ с площ от 2377 кв. м, с предназначение „нива“ по разписната книга от 1950 г., като имотът е нанесен в к. л. № 616 от КП на землищата на селата Б. и Д. от 1950 г. Възстановената с решението на ОСЗ реална част от 318 кв. м, която е предмет на настоящия спор, попада в югоизточната част на имот с идентификатор *** и е без достъп до улица, а останалата част от имота с площ от 620 кв. м запазва изцяло лицето си от 18,7 м към улицата на север, поради което не се налага обособяване на преход за преминаване отвъд нея.

При така установените факти, въззивният съд е приел, че решение № 6897 от 16.12.2010 г. на ОСЗ „О. К. е валидно и е породило правните си последици. Посочено е, че доколкото в отговора на исковата молба ответникът не е оспорил материалната незаконосъобразност на това решение, заявените от него за първи път във въззивната му жалба възражения в тази насока с конкретни доводи относно приложението на ЗКИР и ПВ са преклудирани. Независимо от обстоятелството, че с нот. акт № 24/1970 г. ответникът се легитимира като собственик на имота, чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ предвижда реституция на земи, притежавани от собствениците им преди образуването на ТКЗС, които са били продадени на трети лица от тези организации, т. е. законът дава предпочитание на правата на лицата с реституционни претенции, за сметка на лицата, закупили имотите от ТКЗС. Изложени са съображения, че по отношение на процесната реална част не са налице пречки за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, тъй като същата не е застроена, а изграденият на място кладенец и наличието на дървесна растителност не представляват пречки по смисъла на §1в ППЗСПЗЗ за реституция по реда на ЗСПЗЗ, като обстоятелството, че за друга част от имота са налице такива пречки, е без значение. За правно ирелевантен е приет и фактът, че процесната реална част не може да се обособи като самостоятелен поземлен имот поради липсата на лице, тъй като разпоредбите на чл. 14, ал. 4 и чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ не се отнасят до реституирани имоти и поради това евентуалната невъзможност за застрояване също е без значение. Тъй като представеният по делото предварителен договор за продажба от 03.07.1964 г., сключен между наследодателите на ищците и наследодателите на ответника, е за имот, който не е идентичен с реституирания на ищците, съдът е приел, че по отношение на процесната реална част не намира приложение разпоредбата на чл. 12, ал. 7 ЗСЗПЗЗ. Изложени са и съображения, че ответникът не е придобил правото на собственост върху процесната реална част от имота и на основание давностно владение, тъй като петгодишният давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС в случая е започнал да тече от датата на възстановяването на собствеността на ищците - 16.12.2010 г., доколкото чл. 10, ал. 3 ЗСПЗЗ изключва позоваването на давност за имоти, подлежащи на възстановяване по реда на закона до приключването реституционното производство, и към датата на подаването на исковата молба – 14.12.2015 г., не е изтекъл.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли имотът да бъде придобит по силата на изтекла в полза на ответника придобивна давност; 2.От кога започва да тече придобивната давност - от момента на постановяване на решението на ОСЗ или от момента на предаване на владението по силата на писмен договор по смисъла на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, сключен между наследодателите на ищеца и тези на ответника; 3. Когато придобивната давност е започнала да тече по силата на писмен договор по чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, прекъсва ли я обобществяването на земята в ТКЗС или не; 4. Дерогира ли чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ; 5. От кой момент е започнала да тече придобивна давност за ответника - от момента на предаване на владението с договор по чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ или от момента на постановяване на решение от ОСЗ; 6. Когато владението върху имота е предадено преди обобществяването му в ТКЗС, следва ли то да бъде присъединено към това, изтекло след постановяване на решението на ОСЗ; 7. Изтекла ли е в полза на ответника придобивна давност; 8. Налице ли е правоизключващото основание по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ - имотът да е бил включен в границите на урбанизирана територия и да е бил застроен със сграда при спазване на всички нормативни изисквания; 9. Какъв смисъл придава разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ имотът да е застроен - за целия имот ли се има предвид или само за процесната реална част; 10. Осъществено ли е в имота мероприятие по смисъла на § 1в, ал. 1 и ал. 2 ППЗСПЗЗ, което не позволява възстановяване на имота на ищците; 11. Представлява ли законно изграден кладенец сграда по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ; 12. Представлява ли изграденият кладенец, заедно с построената в друга част от имота къща, едно комплексно мероприятие; 13. Направил ли е ответникът възражение за материална незаконосъобразност на решението на ОСЗ, от което произтичат правата на ищците; 14. Длъжен ли е бил съдът да извърши инцидентен контрол на решението на ОЗС, от което произтичат правата на ищците ; 15. Извършил ли е съдът инцидентен контрол на решението на ОСЗ, от което произтичат правата на ищците; 16. Длъжен ли е ответникът да квалифицира направените от него възражения или това е задължение на съда; 17. Длъжен ли е съдът, разглеждащ иск с правно основание чл. 108 ЗС, да извърши инцидентен контрол за материална законосъобразност на решението на ОСЗ, доколкото ответникът не е бил страна в производството по издаването му и е навел възражения в тази насока. Поддържа, че решението е очевидно неправилно.

Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 131 от 27.01.2022 г., тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първата група свързани въпроси относно придобивната давност са решени от съда в съответствие с практиката на ВКС – решение № 61 от 14.02.2012 г. по гр. д.№ 562/2011 г., ІІ г. о. и др., според която по разпореждане на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, не се зачита до 28.10.1997 г. След тази дата давност тече, ако е завършена процедурата по възстановяване на имота, защото едва с постановяване на решението на ОСЗ имотът е индивидуализиран с реални граници, съставлява годен обект на правото на собственост и може да участва в гражданския оборот. Наред с това едва от този момент правният субект, на когото е възстановен имота, разполага с правната възможност да защитава правото си на собственост върху него. Част от тези въпроси са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на установеното по делото, а именно, че имотът, предмет на предварителния договор за продажба от 03.07.1964 г., и процесният имот не са идентични, поради което тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, нито сочената от касатора практика на ВКС - решение № 260 от 22.03.2010 г. по гр. д. № 10/2009 г., I г. о., решение № 120 от 30.03.2011 г. по гр. д. № 462/2010 г., I г. о., решение № 331 от 22.04.2009 г. по гр. д. № 1046/2008 г., IV г. о., и др., е относима към настоящия случай. В допълнение следва да се отбележи, че според установената практика нормата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ е създадена, за да охрани правата на тези лица, които черпят права от разпоредителна сделка със земеделски имоти, сключена не в предвидената от закона форма и преди земята да е била внесена в ТКЗС. Нормата е насочена към зачитане волята на страните по тези сделки с цел да се възстанови имота на купувача по тях. В противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване за продавача, който е получил уговорената парична престация.

В практиката на ВКС /Р № 51 от 11.03.2011 г. по гр. д. № 4209/2008 г., І г. о., Р № 206 по гр. д № 4209/2008 г., ІІ г. о., Р 120 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 513/2011 г., І г. о. и др./ се приема, че наличието на пречка за реституция по отношение на част от имот не е основание да се откаже възстановяването на другата част, за която такива пречки липсват, респ. че същата подлежи на реституция. Когато земеделският имот е включен в урбанизирана територия, възстановяването на собствеността се извършва по указания в чл.11 ППЗСПЗЗ начин, като се допуска възможността да се възстановят реални части от имоти, без в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ да е налице изискване от тях да може да се образува самостоятелен урегулиран поземлен имот. В случая въззивният съд е приел, че процесната реална част не е застроена, а съществуващият в имота кладенец не попада в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, вр. с § 1в ДР ППЗСПЗЗ, респ. че не са налице пречки за реституцията на процесната реална част от закупения от наследодателката на ответника имот, което не е в противоречие с установената практика, а освен това част от поставените в тази насока въпроси са формулирани по начин, непредполагащ даването на принципни отговори и са по съществото на спора. Сочената от касатора практика на ВКС /Р № 95 от 09.02.2021 г. по гр. д. № 3066/2019 г., І г. о., и Р № 127 от 07.01.2021 г. по гр. д. № 1065/2020 г., І г. о. е неотносима към настоящия случай, тъй като с първото решение е разгледана хипотеза, при която определената по реда на чл. 11 ППЗСПЗЗ спорна площ в действителност не е била свободна поради осъществено върху нея мероприятие от държавата, а по второто решение предметът на спора не бил за такава площ. С оглед на казаното не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване и по втората група въпроси.

По последната група поставени въпроси също не е налице противоречие с т. 4 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая в отговора на исковата молба ответникът не е направил възражения за материална незаконосъобразност на решението на ОСЗ и в съответствие с дадените в тълкувателното решение разяснения въззивният съд е приел, че въведените с въззивната жалба възражения в тази насока са преклудирани и не се е произнесъл по тях. В допълнение следва да се посочи, че съгласно решение № 137 от 16.08.2011 г. по гр. д. № 1036/2010 г. на ВКС, II г. о., насрещната страна по установителен или ревандикационен иск за собственост, предявен от бившия собственик на земеделската земя, респ. от неговите наследници, в чиято полза е издадено от компетентния орган решение по чл. 14 ЗСПЗЗ, не може да оспорва активната материалноправна легитимация на ищеца с възражения, че наследодателят на последния не е бил собственик на възстановения с реституционното решение земеделски имот. След като не заявява собственически права по отношение на спорния имот към момента на колективизацията на земеделските земи, ответникът по предявения иск за собственост не разполага с възражението, че не е доказано основанието, на което е била придобита собствеността от наследодателя на ищците. В тази хипотеза на конкуренция на правата на бившия собственик с правата на ответник, който се позовава на извършена в негова полза, респ. в полза на наследодателя му сделка на разпореждане със земеделския имот от страна на ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация, последният не може да оспорва материалната законосъобразност на решението по чл. 14 ЗСПЗЗ.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация И. Г. В., Р. И. В. и Б. С. Б. сторените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., а на Р. Е. Д. и Г. Е. Д. в размер на 500 лв. /първите трима, както и наследодателят на последните двама ответници са заплатили адвокатско възнаграждение общо в размер на 2000 лв./.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 261046 от 24.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 22/2021 г. на Софийския градски съд.

О с ъ ж д а О. Д. Й. да заплати на И. Г. В., Р. И. В. и Б. С. Б. сумата 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/ разноски.

О с ъ ж д а О. Д. Й. да заплати на Р. Е. Д. и Г. Е. Д. сумата 500 лв. /петстотин лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: