Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: Т. Р. Членове: А. А. . при секретар А. С. и с участието на прокурора Н. Н. изслуша докладваното от съдията Р. Р. по административно дело № 5510 / 2022 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба от Т. К. от гр. София, представляван от адв. А. Ж., срещу Решение №2381/12.04.2022г. на Административен съд – София град, постановено по адм. дело №1990/2021г. Твърди се неправилност на съдебното решение поради нарушение на процесуални правила и на материалния закон и при непълнота на доказателствата. Твърди, че съдът не се е съобразил с влязло в сила съдебно решение по преюдициален спор, съгласно което процесния обект не е преместваем, а представлява строеж. Претендира се отмяна на съдебното решение, връщане на делото за разглеждане от друг състав и алтернативно отмяна на обжалвания административен акт, както и присъждане на разноски по делото. В съдебно заседание се представлява от адв. Ж., чрез който поддържа касационната жалба.
Ответникът – главен архитект на район „Подуяне“ Столична община /СО/, в писмен отговор взима становище за неоснователност на касационната жалба и неотносимост на посоченото друго съдебно решение към спора. Претендира присъждане на разноски по делото. В съдебно заседание се представлява от юриск.Захариев, чрез който поддържа становище за правилност на обжалваното съдебно решение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно и в срока по чл.211, ал. 1 от АПК.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
Производството пред Административен съд София град е образувано по жалба на Т. К. срещу отказ на Главния архитект на район "Подуяне " СО, обективиран в писмо №РПД20-ГР94-1192/7 от 11.01.2021г., по заявление на жалбоподателя №РПД20-ГР94-1192/07.08.2020г., за продължаване на срока на разрешение №7 от 27.09.2010г. за поставяне на преместваеми обекти – автомивка и работилница за автогуми и кафене в ПИ 430а, кв. 358а, ул. "546" № 10, район "Подуяне " СО.
За да постанови оспореното решение Административен съд – София град е приел, че с разрешение за поставяне №7 от 27.09.2010г. е разрешен на жалбоподателя монтаж на преместваеми обекти – автомивка и работилница за автогуми и кафене в негов собствен ПИ 430а, кв. 358а, ул. "546" № 10, район "Подуяне " СО. Разрешението било за срок от 5 години съгласно чл.20 от Наредбата на Столичен общински съвет за преместваемите обекти, за рекламните, информационните и монументално-декоративните елементи и за рекламната дейност на територията на Столична община /НПОРИМДЕРДТСО/отм.; че, по повод заявление на жалбоподателя от 25.08.2015г. за удължаване срока на цитираното разрешение за поставяне с т. 7 по Протокол №13 РД 09-01-157 от 15.09.2015г. РЕСУТ е взел решение съгласно чл. 30, ал. 5 и 5, ал. 3 от ПЗР на НПОРИМДЕРДТСО /Наредбата/, приета с Решение №717 по Протокол №71 от 6.11.2014г. на СОС, срокът на разрешението за поставяне №7 от 27.09.2010г. да се счита за валиден до 27.09.2020г.; че преди да изтече горния срок /до 27.09.2020 г./ със заявление №РПД20-ГР94-1192/07.08.2020г. жалбоподателят е поискал отново да се удължи срока на разрешението за поставяне, по повод което заявление е издаден оспорения в настоящото производство отказ обективиран в писмо №РПД20-ГР94-1192/7 от 11.01.2021г.
Съдът се произнесъл по всички наведени с жалбата твърдения за незаконосъобразност на оспорения административен акт. Извел правни изводи, че актът е валиден, като издаден в писмена форма от материално и териториално компетентен орган, не са допуснати съществени процесуални нарушения, отказът съдържа правни и фактически съображения и волята на компетентния да го издаде административен орган е ясно изразена; че правилно с Протокол №71 от 6.11.2014г. СОС, на основание 5, ал.2 от ПЗР на Наредбата, на жалбоподателят, който е имал действащо разрешение за поставяне за срок от 5 години на процесните преместваеми обекти, този срок е удължен с 10 години - до 27.09.2020г.; че десетгодишният срок по чл.30 вр. с 5, ал.2 от ПЗР на Наредбата приета с Решение №717 на СОС по Протокол №71 от 06.11.2014г., се изчислява от датата на издаване на разрешението за поставяне 27.09.2010г., а не от датата на подаване на последващото заявление през 2015 г., т. е., че максимално определения десетгодишния срок, до който може да се продължи действието на издаденото на жалбоподателя разрешение за поставяне, преди влизането в сила на новата Наредба, е изтекъл на 27.09.2020г.; че разпоредбата на 5 от ПЗР на Наредбата не се отнася към последващите ѝ изменения и в частност към тези, приети с Решение № 509/26.07.2018г. на СОС и няма за цел да уреди случаите, заварени от изменението на чл. 30, ал. 1 от Наредбата от 2018г., по отношение на които са приети други преходни и заключителни разпоредби, уреждащи висящите случаи, а именно 61 от ПЗР към Наредбата за изменение и допълнение на НПОРИМДЕРДТСО, приета с Решение № 509 на СОС по Протокол № 58/26.07.2018г.; че нормата на чл. 55 от ЗУТ, на която се е позовал жалбоподателя в заявлението си от 07.08.2020г., обвързва възможността за издаване на разрешение за поставяне на преместваеми обекти по чл. 56, ал. 1 от ЗУТ в поземлени имоти до реализирането на ПУП за тези имоти, но при условията, изрично регламентирани в Наредбата, като едно от тези условия безспорно е срокът на действието на разрешението за поставяне; че липсата на реализиран ПУП е предпоставка, условие за поставянето на преместваеми обекти, а не е срок на действие на разрешенията за поставяне, условията и редът за които се определени с Наредбата и в този смисъл максимално допустимия срок на разрешението за поставяне е изтекъл на 27.09.2020г, като не са налице основания за удължаването му. Позовал се и на мотивите за постановяване на решение №1568 от 18.02.2022г. по адм. д. №10904/2021г. на ВАС, Второ отделение, които са напълно относими в настоящия спор.
При тези правни съображения приел, че оспореният акт се явява законосъобразен, а жалбата против него е неоснователна и я отхвърлил.
Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Въз основа на напълно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразен съдебен акт.
Касационната инстанция споделя напълно всички правни изводи направени от административния съд. Правилно съдът е приел, че оспорения отказ съдържа относимите фактически и материалноправни съображения за постановяването му. 5 от ПЗР на Наредбата е преходна разпоредба, уреждаща прилагането ѝ спрямо висящите правоотношения – тези, които са възникнали в резултат на разрешенията за поставяне, издадени преди приемането ѝ, които са били безсрочни или чийто срок не е изтекъл към момента на влизането й в сила. Съгласно ал. 2 на 5 от ПЗР на тази Наредба, срокът на действие на процесното разрешение за поставяне правилно е удължен до размера на максимално определените срокове - десет години, т. е. до 27.09.2020 г., съгласно приложимата към онзи момент редакция на чл. 30, ал. 1 от Наредбата. Касационният състав напълно споделя и изводите, че разпоредбата на 5 от ПЗР на Наредбата не се е отнася към последващите ѝ изменения и в частност към тези, приети с Решение № 509/26.07.2018 г. на СОС и не е имала за цел да уреди случаите, заварени от изменението на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО от 2018г. При така установеното и с оглед преходния характер на тази норма към датата на оспорването й от жалбоподателя същата е изчерпала действието си и не би могла да бъде приложена към този момент, поради оспорения отказ за продължаване срока на поставяне на преместваемите обекти е законосъобразен. По отношение на срока, въведен с изменението на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО през 2018г., са приети други преходни и заключителни разпоредби, уреждащи висящите случаи, а именно 61 от ПЗР към Наредбата за изменение и допълнение на НПОРИМДЕРДТСО, приета с Решение № 509 на СОС по Протокол № 58/26.07.2018 г.
До реализиране на ПУП поземлените имоти могат да се използват за преместваеми обекти по чл. 56, ал. 1 от ЗУТ, въз основа на разрешение за поставяне при условия и по ред, определени с наредба на общинския съвет - чл. 55 от ЗУТ, както и че условията и редът за издаване на разрешение за поставяне на преместваеми обекти върху поземлени имоти се определят с наредба на общинския съвет - чл. 56, ал. 2 от ЗУТ. Установяването на срок на действие на разрешението за поставяне на преместваеми обекти в Наредбата, следва да се разглежда като вид условие при издаването на разрешенията за поставяне на преместваеми обекти и продължителността му е въпрос на преценка от страна на органа с нормотворческа компетентност, предоставена от закона. Възможността в определени поземлени имоти, по отношение на които все още не е реализиран ПУП, да може временно да бъдат поставени преместваеми обекти е само предпоставка, която може да се реализира, но при условията, изрично регламентирани в наредбите на общинските съвети, като едно от тези условия безспорно е срокът на действието на разрешението за поставяне.
Неоснователно е основното касиционно възражение, относно това, че с друго влязло в сила съдебно решение, във връзка с обжалване на заповед за премахването им, преместваемите обекти, по отношение на които е поискано процесното удължаване на срока за поставянето им, са обявени за строежи. Настоящото производство се е развило по заявление на касатора за продължаване срока на разрешение за поставяне на преместваеми обекти в негов собствен имот, подадено до административния орган, компетентен да се произнесе по реда на чл.55 и чл.56, ал.2 във вр. с ал.1 от ЗУТ. Подавайки това заявление, касаторът сам е определил характера на обектите, разположени в собствения му поземлен имот, като преместваеми такива и именно затова административното производство се развива по реда на специалния разрешителен режим за поставянето им и свързаните с него срокове. Така са били определени тези обекти и при издаване на първоначалното разрешение за поставянето им. Цитираното и приложено в първоинстанционното дело съдебно решение, касае съвсем различна по правната си природа административна процедура, която не се развива по искане на собственика на обектите, а служебно, и касае премахването на незаконосъобразно поставени /по преценка на административния орган/ преместваеми обекти, които съвпадат с процесните в настоящото производство. Това, че съдът, в хода на съдебното дирене и в крайния си съдебен акт, е приел, че процесните преместваеми обекти нямат такъв характер, а представляват строеж по смисъла на 5, т.38 от ДР на ЗУТ и на това основание, че заповедта за премахването им е незаконосъобразна, като издадена на неправилно правно основание, по никакъв начин няма връзка с производството, предмет на настоящото дело, по удължаване срока за поставянето им, започнало преди определянето им като „строеж“ с влязло в сила съдебно решение. Не е налице каквато и да било преюдициалност при решаването на споровете в тези две отделни и различни по правната си природа административни производства.
По изложените съображения обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора и с оглед своевременно заявеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски за тази инстанция, касатора ще следва да бъде осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №2381/12.04.2022г. на Административен съд София град, постановено по адм. дело №1990/2021г.
ОСЪЖДА Т. К., [ЕГН], от гр. София, [улица], да заплати на Столична община сумата в размер на 100 /сто/ лева, представляваща разноски пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ТАНЯ РАДКОВА
секретар:
Членове:
/п/ А. А. п/ РАДОСТИН РАДКОВ