О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50092

София, 23.03.2023 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 14 февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр. дело № 3131 /2022 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. С. П. против решение № 515 от 22.04.2022 г. по гр. д.№ 444/2022 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение №262975 от 21.12.2021г. по гр. д. №17122/2019 г. на Районен съд – Варна, с което е допусната делба между нея и А. В. П. при равни права на апартамент № *** с идентификатор ***и два гаража с идентификатор ***и с идентификатор ***, находящи се в [населено място], обл. Варна.

В касационната жалба се навеждат доводи за недопустимост на решението поради това, че собствеността между съпрузите е прекратена със спогодба, сключена пред съд на Руската федерация, който жалбоподателката счита за компетентен, съгласно чл. 23, ал.1,т.4, във вр. с т.2 от Договора между НРБ и СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, за допуснати съществени процесуални нарушения, защото съдът не е установил какво е постоянното местопребиваване на страните, което било различно от постоянното им местожителство, Твърди се съществено процесуално нарушение, защото съдът е лишил страните от възможност да участват в процеса по установяване на приложимото право и поради необсъждане на наведени възражения за недоказаност на твърдените и относими факти. Жалбоподателката, чрез назначения й особен представите се позовава и на противоречие с материалния закон - чл. 43 КМЧП при установяване на приложимото право, приложение едновременно на българското и руското право, необоснованост на изводите, че имотите са придобити при условията на имуществена общност и че дяловете на страните са равни.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Твърди се недопустимост на решението поради това, че спорът е разрешен с одобрена спогодба от съд на Руската федерация и очевидна неправилност поради дерогиране на международен договор и прилагане на КМЧП, нарушение на чл. 43 КМЧП, прилаган едновременно на руското и българското право. Основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК е обосновава с три въпроса, по които се твърди противоречие със съдебната практика: 1.Длъжен ли е съдът да установи съдържанието на чуждестранното право по надлежния ред, предвиден в чл. 43 КМЧП? 2.Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода от спора в тяхната съвкупност, и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения? На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касация по три въпроса: 1.Представлява ли нарушение на чл. 43 КМЧП, ако съдът, сезиран с иск за делба между съпрузи с международен елемент се запознае с международното право единствено по отношение на съпружеските имуществени отношения, но не и по отношение на материално правните правила за делба на съсобственост? 2.Допустимо ли е съдът да се запознае с приложимото чуждестранно право чрез прилагане на съдебна поръчка, направена по друго дело, която не дава конкретни отговори относно приложимото право към разглеждания спор? 3.Необходимо ли е по дело с международен елемент да се установява чрез доказателствата по делото обичайното местопребиваване на страните?

Ответникът по касация оспорва допускането до касационен контрол, тъй като решението не е недопустимо, защото спогодбата, сключена в Руската федерация не може да бъде изпълнена тук, не са налице хипотезите на очевидна неправилност, не е налице противоречие със съдебната практика, защото съдът е дал възможност на страните да участват в издирването и посочването на приложимото право и да вземат становище по това, което той е счел за приложимо, приложени са чл. 33,чл. 34 и чл. 39 от СК на РФ, а не българското право, обсъдени са доводите и възраженията и не са обосновани предпоставките на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

По делото е установено:

Страните са руски граждани, бивши съпрузи, чийто брак е сключен на 17.07.1998 г. /според удостоверение за сключване на гр. брак на л. 239/ и е прекратен със съдебно решение на 09.05.2015 г., според удостоверение за прекратяване на граждански брак, издадено от Руската федерация. През времетраенето на брака, страните купуват на името на двамата процесните апартамент и два гаража в България, [населено място], обл. Варна „при условията на семейна имуществена общност“, според отразеното в нотариалният акт, в който са участвали лично или чрез представител. П. К. съд в Московска област по иск на П. С. П., бившите съпрузи са сключили споразумение, одобрено от съда, с което процесните апартамент и два гаража в България остават в дял на А. В. П., като той се задължава да изплати дела на П. П. в общ размер на 4 584 000 рубли на две вноски – до 05.06.2019 г. и до 01.09.2019 г. Представени са два платежни документа за превод на сумата в срок. Споразумението в превод е представено за вписване в Службата по вписване при РС-Варна, но е постановен отказ, защото споразумението /с характер на спогодба/ е сключено и е одобрено от чуждестранен съд, който не е компетентен и поради това че е нарушена изключителната компетентност на Българския съд, предвидена в чл. 109 ГПК, към който препраща КМЧП не може да се допусне признаване изпълнение на спогодбата.

Първата инстанция е приела иска за допустим и е допусната съдебна делба при равни права между страните.

Въззивната инстанция е приела, че делото е с международен елемент, тъй като се отнася за делба на имоти, находящи се на територията на Р. Б. придобити от руски граждани, живеещи постоянно в Русия. Тъй като няма твърдения или доказателства единия или двамата бивши съпрузи руски граждани да имат постоянно местожителство на територията на България и не е било спорно, че са идвали тук само за почивка през лятото, съдът е приел, че имуществените им отношения не попадат в приложното поле на чл. 23 от Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, ратифициран с Указ № 784 на Държавния съвет от 15.04.1975 г. - ДВ, бр. 33 от 25.04.1975 г., обн., бр. 12 от 10.02.1976 г., в сила от 18.01.1976 г. - попр., бр. 17 от 28.02.2014г. /Договорът/ Затова съдът е приел че са приложими нормите на КМЧП, конкретно чл. 79, ал.1 КМЧП, според който личните и имуществени отношения между съпрузи се уреждат от тяхното общо отечествено право. Компетентността на българския съд е изведена от разпоредбата на чл. 12, ал.1 КМЧП, препраща към чл. 109 ГПК, определяща изключителната компетентност на българския съд към дела за делба на недвижими имоти, намиращи се на територията на Р. Б. а за разрешаване на спора по същество е приложимо руското материално право.

Съдът е приел, че е неоснователно възражението, че иска е недопустим поради това, че спора е разрешен със спогодба, тъй като спогодбата одобрената на 05.04.2019г. от Красногорският съд в Московска област, е сключена пред местно некомпетентен съд.

Настоящата инстанция намира, че не е налице вероятна недопустимост на решението. Относно делба на недвижими имоти, находящи се на територията на Р. Б. българският съд има изключителна компетентност, съгласно чл. 109 ГПК независимо от наличието на чуждестранен елемент според нормата на чл. 12 КМЧП. Договора между НРБ и СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, в чл.1 предвижда гражданите на едната договоряща държава да имат същите права за достъп до органите на другата договоряща държава, вкл. и съд, каквито имат нейните граждани. Договорът не съдържа процесуални клаузи, уреждащи друга подсъдност по делата с предмет вещни права върху недвижими имоти, когато и двамата съпрузи имат постоянно местожителство на територията на държавата, на която са граждани, а имотите се намират в другата държава. Нормата на чл. 23, ал.4 от Договора се отнася само за хипотезите, когато единия или и двамата съпрузи имат постоянно местожителство на територията на другата държава, а не на тази, на която са граждани. Поради това приложими са нормите на чл. 12 КМЧП, препращаща към чл. 109 ГПК. Договора между НРБ и СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела урежда изискванията за признаване и изпълнението на съдебни решения /чл. 46-52/ приложими и за съдебни спогодби, съгласно чл. 53. Признаване и изпълнение на съдебно решение, вкл. и на спогодба може да се откаже ако съгласно договора, спорът попада под изключителната компетентност на органите на правосъдието на държавата, на чиято територия съдебният акт следва да бъде изпълнен / чл. 52, б. „в“ от Договора/ Затова е отказано вписване на спогодбата, а това означава, че тя не може да бъде призната и от нотариалните органи /съгласно чл. 1, ал.2 от договора/ По тези съображения, съдът намира, че не е налице вероятна недопустимост на решението поради недопустимост на предявеният иск, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.2 пр.2 ГПК.

Очевидна неправилност се твърди поради дерогиране на международен договор и прилагане на КМЧП, т. е. твърди се нарушение на чл.3, ал.1 КМЧП. Съдът е приложил КМЧП по отношение подсъдността на българския съд по настоящия спор, като изрично е посочил, че за разрешаване на спора по същество е приложимо руското материално право. Изводът за приложимост на руския материален закон е изведен от факта, че и двамата бивши съпрузи са руски граждани и нито един от тях няма и не е имал постоянно местожителство на територията на Р. Б. В този случай нито една от алинеите на чл. 23 от Договора не намира приложение, поради което е приложен чл. 79, ал.1 и ал.3 КМЧП, т. е. приложим закон е отечественият им. Приложимостта на процесуалните норми за определяне подсъдността на Българския съд е изведена от изложеното по-горе, че чл.1 от Договора предвижда същите правила за достъп до съд на гражданите на другата договоряща държава, каквито са уредени и за собствените й граждани и не е приложима друга специална подсъдност по дела с предмет недвижими имоти, поради което се прилага нормата на чл. 12 КМЧП, респективно чл. 109 ГПК. Следва да се прави разлика между процесуални норми, уреждащи изключителна подсъдност и материално правни норми, уреждащи субективни права и конкретно имуществените отношения между бившите съпрузи. Затова съдът приема, че не е налице неоснователно дерогиране на Договора и неправилно прилагане на КМЧП, т. е. на това основание не е налице очевидна неправилност.

По същество, въззивната инстанция е приела, че приложимият закон е този на Руската федерация, тъй като там е местожителството и на двамата бивши съпрузи – руски граждани, а отношенията им се уреждат от чл. 33 от СК на РФ, т. е. имуществените им отношения са били в режимът на съвместна общност. Позовал се е на това, че ищецът още в исковата молба твърди, че имотите са придобити в съвместна общност и в последствие, в изпълнение на указанията на съда, е посочил, че между страните няма сключен брачен договор. В този смисъл е и посоченото в нот. акт при придобиване на процесните имоти от двамата бивши съпрузи. Ответницата, при нейна доказателствена тежест и дадени указания за това, чрез назначеният й особен представител, не е опровергала това отрицателно твърдение и не е доказала противното. Съдът е приложил и разпоредбата на чл. 39 от СК на РФ, според която при разделяне на общото имущество на съпрузите, и определяне на дяловете в това имущество, дяловете на съпрузите се признават за равни освен ако не е предвидено друго в договор между страните. Доколкото не е установено друго с договор между страните, съдът, прилагайки правото на Руската федерация е приел, че процесните три имота - апартамент и два гаража са съсобствени между бившите съпрузи при равни права.

Жалбоподателката твърди очевидна неправилност и поради нарушение на чл. 43 КМЧП и прилаган едновременно на руското и българското право. Видно от изложеното, не е налице едновременно прилагане на руското и българското материално право. В нот. акт страните са посочили, че придобиват имотите при условията на общност, не е установено наличието на брачен договор и е приложена оборимата презумпция на чл. 39 СК на РФ за равенство на дяловете на бившите съпрузи, ако не е установено друго.

Нормата на чл. 43 КМЧП не е императивна, защото предвижда различни възможности за установяване на приложимото право при дела с чуждестранен елемент, като не е изключено и участието на страните да представят документи, установяващи съдържанието на разпоредби на чуждото право, на които те основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда. В този смисъл не е налице приложение на императивна правна норма в противен смисъл, каквато е една от хипотезите на очевидна неправилност. Поради това, че нормата не е императивна, не е налице основанието по чл. 280 ал.2 пр.3 ГПК.

Наведено е и основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. По въпроса: длъжен ли е съдът да установи съдържанието на чуждестранното право по надлежния ред, предвиден в чл. 43 КМЧП, се твърди противоречие с решение № 426 от 21.11.2011 г. по гр. д.№ 74/2011 г. решение № 233 от 11.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 914/2011 г., II т. о. В първото решение е цитирана нормата на чл. 43 КМЧП, а с второто решение е даден отговор на друг въпрос, по който е допуснато касационно обжалване. Нормата на чл. 43 КМЧП допуска съдът служебно да установи приложимото чуждо право чрез различни способи, като дава възможност и на страните да сторят това. Обстоятелството, че съдът е приложил установена през 2018 г. правна уредба, приложима и към настоящия казус, като е дал възможност на страните да се запознаят с нея, не сочи на нарушение на чл. 43 КПЧП или на договора. Касае се за правни норми, които действат независимо дали и кога са узнати. Информацията за тази уредба е изпратена от Министерство на правосъдието на Руската федерация и в нея е посочен сайт, от който българския съд може да се информира за руското право. Така въззивният съд е установил съдържанието на чл. 39 СК на РФ с официален превод, като също е дал възможност на страните да се запознаят. Според чл. 4 от Договора, установяване на приложимото право не се обхваща от обема правна помощ и не може да е предмет на съдебна поръчка. Предвид изложеното, по първия въпрос, съдът не констатира противоречие със съдебната практика по чл. 43 КМЧП и не допуска касационно обжалване по този въпрос.

Съдебната практика без противоречие приема, че съдът има задължен да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода от спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения. Настоящата инстанция не констатира противоречие на въззивното решение със съдебната практика, изяснила тези задължения на съда. Събраните доказателства са обсъдени. Нормите, уреждащи производството по съдебна делба са процесуални – делбата е уредена като особено исково производство и те са прилогими от компетентния български съд. Способите за извършване на делбата също са уредени в ГПК, като чл. 353 ГПК кореспондира на чл. 69, ал.2 ЗН. Приложението на тези норми обаче е относимо към втората фаза на делбата, а предмет на обжалване е решение по извършване на делбата. Затова неустановяване на нормите на руското право относно извършването на делбата е неотносимо към обжалваното решение, не определя изхода от спора, поради което този въпрос не е основание за допускане до касация.

Изложеното по този въпрос се отнася и за първия въпрос, по който е наведено основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК - представлява ли нарушение на чл. 43 КМЧП, ако съдът, сезиран с иск за делба между съпрузи с международен елемент се запознае с международното право единствено по отношение на съпружеските имуществени отношения, но не и по отношение на материално правните правила за делба на съсобственост.

По въпроса „допустимо ли е съдът да се запознае с приложимото чуждестранно право чрез прилагане на съдебна поръчка, направена по друго дело, която не дава конкретни отговори относно приложимото право към разглеждания спор“, съдът вече изложи съображения. Издирването на приложимото право не е включено в обема на съдебните поръчки, видно от чл. 4 от Договора. Установеното относимо обективно материално право се прилага независимо по какъв повод съдът е узнал за него. Дали правото е относимо към спора, предмет на делото решава съдът, пред който той е висящ, а не органът на другата държава. Отделно от това по приложението на установеното от съда чуждо право е дадена възможност и на двете страни да възразят и те не са заявили възражение, а чл. 43, ал.2 КМЧП допуска и те да проявят инициатива за установяване на приложимото право, от която те не са се възползвали. Затова този въпрос не се отразява на изхода от спора и не е основание за допускане до касационен контрол.

По делото е безспорно, че и двамата бивши съпрузи имат местожителство в Руската федерация. В Договорът е употребено това понятие. Ищецът е подал декларация по чл. 48 ГПК, че не му е известен друг адрес на ответницата. Понятието местопребиваване не е употребено в приложими към настоящия спор норми, поради което този въпрос е неотносим. Отделно от това, при липса на твърдения на страните за местопребиваване различно от адреса на страните, съдът не може със способите в ГПК да установява по дело с международен елемент друго обичайното местопребиваване. Назначеният особен представител на касаторката не твърди и не установява, а не е правил и искания за установяване местопребиваване на ответницата в друга държава, различна от Руската федерация към момента на предявяване на иска за делба. В този смисъл формулираният въпрос е неотносим към крайният изход от спора.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 и ал.2, пр.2, и пр.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1500 лв. Касаторката е заявила чрез назначения й служебно особен представител възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Съдът приема това възражение за неоснователно поради следното: Предмет на спора е иск за делба на три имота в първа фаза. Стойността на квотата на ответника по касация е 26564 лв. Съгласно чл.7, ал.4, във вр. с ал.2, т.4 от НМРАВ в редакция, действаща към момента на сключване на договора за правна помощ (ДВ, бр. 68 от 2020 г.) минималният размер на адвокатското възнаграждение е 1326,92 лв. Размерът от 600 лв. е приложим само когато материалният интерес, изчислен съобразно чл.7, ал.2 от НМРАВ е под този размер. Съдът приема, че уговореният по-голям хонорар от минималният по НМРАВ със 173 лв. не е прекомерен дори да се съобрази нормата на 9, ал.3 от НМРАВ в редакция (ДВ бр. 84/2016 г.) - 3/4 от възнаграждението по чл. 7, ал.2 т.3 НМРАВ, тъй като делото е с международен елемент, което налага запознаване и с чуждото приложимо право и международен договор. В изложението са заявени четири самостоятелни основания за допускане до касация – по чл. 280, ал.2 пр.2 и пр.3 и по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК с формулирани три въпроса, по които се твърди противоречие със съдебната практика и два въпроса по последното основание. По всяко от основанията ответникът по касация чрез пълномощника си е взел конкретно подробно становище в отговора на касационната жалба. Затова съдът приема, че следва да се присъди на ответника по касация целия размер на уговорения и заплатен адвокатски хонорар според договора за правна помощ.

Назначеният особен представител на касаторката П. С. П., адвокат А. И. К. претендира присъждане на възнаграждение за извършената от нея работа като особен представител на основание чл. 48, ал.2 ГПК. С разпореждане, съдът е определил възнаграждение в размер на 600 лв. на основание чл.7, ал.1 ЗПрП и чл. 25, ал.2, във вр. с ал.1 от Наредбата за заплащане на правна помощ. Определеният размер е внесен от ответника по касация – ищец, на чийто разноски е назначен особения представител. Внесеното възнаграждение следва да се изплати.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 515 от 22.04.2022 г. по гр. д.№ 444/2022 г. на Варненски окръжен съд по касационна жалба, подадена от П. С. П..

Осъжда П. С. П. да плати на А. В. П. деловодни разноски за настоящото производство в размер на 1500 лв.

Да се изплати на адвокат А. И. К., назначена за особен представител на основание чл. 48, ал.2 ГПК на П. С. П. внесеното от ищеца възнаграждение в размер на 600 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: