1ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 50155

София, 23.03.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, 4 състав в закрито съдебно заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като взе предвид докладваното от съдия Г. И. т. д. 900 по описа за 2022 г. , за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Дженерали застраховане“ АД чрез юрисконсулт Р. обжалва решение № 143 от 16.12.2021 г. по в. гр. д. 455/21 г. на АС – Бургас, частта, с която е потвърдено решение № 260042 от 13.08.2021 г. по т. д. 89/19 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, за осъждането му като застраховател, на основание чл. 432, ал. 1от КЗ да заплати на Т. И. А., разликата над 22 000 лв до 24 000 лв, застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, от пътно-транспортно произшествие, състояло се на 16.01.2019 г., със законната лихва от 10.05.2019 г. до окончателното й изплащане.

Излага съображения, че решението е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Въззивният съд не бил обсъдил всички доводи и възражения по делото, не бил обсъдил всички доказателства и бил постановил неправилно решение в обжалваната част.

Подробно мотивира, че твърденият от него факт за осъществено плащане на пострадалото лице, на сумата в размер от 2 000 лв от извършителя на деянието, водач на лекия автомобил, за чийто действия отговоря, не бил отчетен от въззивния съд. Следвало с тази сума да се намали определеното застрахователно обезщетение, доколкото отговорността на застрахователя е функционална и следва да се вземе предвид осъщественото плащане. Подробно сочи доказателствата, установяващи твърдения от него факт.

Моли да се отмени решението в обжалваната част. Моли да му се присъдят разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е формулирал следния правен въпрос: Длъжен ли е съдът в мотивите на постановения съдебен акт да обсъди всички доказателства, събрани по делото, както и всички доводи и възражения, релевирани от страните и относими към предмета спора?

Счита, че отношение на този правен въпрос въззивният съд се е отклонил от трайната практика на ВКС, изразена в решение № 30 от 18.03.2021 г. по гр. д. 1555/20 г., решение № 60 272 от 15.12.2021 г. по гр. д. 874/21 ВКС, решение № 86 от 06.07.2020 г. по т. д. 761/19 г, ВКС, по гр. д. 196/14 г. и много други, с което мотивира допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Излага обстоятелства за необсъждане на релевантен факт, въведен от него в качеството му на ответник.

Ответникът по касационната жалба Т. И. А. оспорва същата. Счита, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Изложил е съображения, че съдът е приел в доклада си релевантните факти, включително е възприел, че застрахователят е навел съображения за това, че е изплатено обезщетение от 2000 лв и е посочил, че във въззивната жалба е налице такова оплакване, но е възприел това оплакване като относимо към размера на обезщетението за неимуществени вреди, определен в съответствие с чл. 52 от ЗЗД.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, над 22 000 лв до 24 000 лв, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на Т. И. А. посочената сума от 24 000 лв, въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от Т. И. А., ищец, както и с въззивна жалба от „Дженерали застраховане“ АД срещу решение № 26 0042 от 13.08.2021 г. по т. д. 89/19 г. на ОС – Ямбол, ГО, 4 състав, в частта, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъден да заплати на Т. И. А. сумата от 28 800 лв, обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от ПТП на 16.01.2019 г., причинени виновно от водача на застраховано при ЗК „Дженерали застраховане“ АД, лек автомобил „Ф. П. по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 10.05.2019 г. до окончателното й изплащане и е отхвърлил иска за разликата до напълно предявения размер от 50 000 лв, както и претендираните лихви.

Въззивният съд е приел, че е установено извършването на противоправно деяние, както и причинените вреди и наличието на причинна връзка между тях. Спорни между страните, с оглед предмета на обжалване са определеното обезщетение, на основание чл. 52 от ЗЗД, приложимо и в случаите на чл. 432, ал. 1 от КЗ, както и наличието на възражение за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

Прието е, че с оглед установения механизъм на пътно-транспортно произшествие, състояло се на 16.01.2019 г., след като водачът на лекия автомобил, застрахован при ответника, е осъществил удар с движещата се попътно пред него каруца, ищецът, който се е возел в каруцата е изпаднал от нея и е получил тъпи травми по тялото/ контузия на главата и мозъка, контузии на шията, гърба и двете подбедрици, охлузавния и рани по челото и двете подбедрици. Контузията на мозъка се характеризирала като краткотрайна загуба на съзнанието – комоцио и посткомоционно главоболие. При контузията на шията не било се стигнало до фрактури/фисури на шийните прешлени, а било настъпило сътресение на лигаментарно-укрепващия механизъм на шийния гръбнак. Понесена била мекотъканна травма, която била довела до последващо пукане, хрускане при движението на врата и двигателна ограниченост. При спазване на двигателно пасивен режим и носене на имобилизационна яка до третия месец, както и на назначената противовъзпалителна и аналгетична терапия, страданията и болките от травмите били се овладели до 2-3 месеца, с намаляващ интезитет. Прието е, че след като към момента на провеждане на процеса, с оглед прегледа от вещото лице от медицинската експертиза, ищецът бил в добро общо състояние, оплакванията му от стегнатост, втвърденост на вратната мускулатура и болки в коленните стави при натоварване, не се дължали на получените травми, а са физиологична изява на артрозно-дегенеративни хронични изменения на скелета и укрепваща скелета, мускулатура.

Преценени са свидетелските показания на П. С., живееща на съпружески начала с ищеца, съгласно които ищецът бил отказал да остане в болницата, защото искал да издири извършителя, причинил пътно-транспортното произшествие, но впоследствие бил за лечение в болницата, три дни. Изпитвал силни болки във врата, краката и гърдите. Не можел да стане от леглото, имал нужда от помощ в продължение на три месеца.

При определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд е взел предвид конкретните икономически условия в страната, индиция, за които са лимитите на застрахователните покрия. Взел е предвид конкретните болки и страдания, характера, вида и тежестта на насените телесни увреждания, проведеното лечение, болките и неудобствата от лечението и възстановяването, психическата и емоционална травма, шокиращото и болезнено преживяване. От друга страна, сравнително лекото възстановяване и липсата на трайни и необратими последици от травмата. Съобразявайки тези обстоятелства, ведно с лимита на застрахователно покритие, индициращ икономическите условия към 2019 г. съдът е приел, че размерът на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Т. А., е 36 000 лв.

По отношение направеното възражение за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че е налице такова, като е променил неговия размер, приемайки, че е 1/3. С оглед възприетото заключение на вещото лице от авто-техническата експертиза, въззивният съд е приел, че управляваният от деликвента л. а. „Фолксваген“ се движел в условията на нощна тъмнина, с осветеност на фарове на къси светлини, по суха асфалтова настилка, със скорост 91 км/ч, в попътната си дясна лента за движение. При същите условия, попътно пред автомобила била се движела каруца с впрегнат кон, управляван от Т. А.. Настигайки каруцата, автомобилът бил се блъснал в задната й част, в резултат, на което тя била отхвърлена, напред и надясно. Сблъсъкът бил станал поради комбинираното въздействие на няколко фактора. От една страна, водачът на автомобила бил нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДвП, като се бил движил със скорост, която не била съобразена с пътните условия и не бил в състояние да спре. При движение през нощта на къси светлини, той е можел да види каруцата на разстояние 70 м, което било недостатъчно, за да спре и да избегне удара, тъй като при скорост от около 91 км/ч, опасната зона за спиране била 122 м. От друга страна, управляващият каруцата А., не бил носил светлоотразителна жилетка, както го задължавала нормата на чл. 106, ал. ЗДвП. Каруцата, представляваща пътно превозно средство, с животинска тяга, по смисъла на ЗДвП, не била оборудвана с два бели или жълти светлоотразителя отпред, с два червени светло-отразителя отзад и със светещо тяло, излъчващо бяла или жълта, добре различима светлина, отзад в ляво, съобразно изискването на чл. 71, ал. 1 ЗДвП. В същото време, водачът на каруцата се намирал в алкохолно опиянение, с концентрация на алкохол в кръвта 1,63 промила.

Въззивният съд е изключил като настъпило, твърдяното от пострадалото лице, ищец, обстоятелството, че свидетелката С. била осветявала с прожектор каруцата „като задна светлина“. Прието е, че нейните свидетелски показания не кореспондират с други установени факти по делото. Съпоставени са тези показания, с показанията на свидетелите З. и А., водач и пътник в лекия автомобил, съгласно които нямало светлини на каруцата и данни за прожектор.

Въззивният съд е приел, че водачът на автомобила късно е възприел каруцата, предприел е аварийно спиране, но е било закъсняло. При наличието на светлина в лявата задна част на каруцата, водачът би могъл да забележи каруцата много по-рано, още докато би била на разстояние 200 – 300 м, в зависимост от неравности на пътя, скоростта на автомобила и да предприеме намаляване на скоростта или спиране. В този смисъл е възприето заключението на вещото лице.

С оглед възприетите факти, въззивният съд е приел, че при нарушение на чл. 71, ал. 1 и чл. 106, ал. 2 от ЗДвП и поради обстоятелството, че е управлявал превозното средство след употреба на алкохол, съпричиняването следва да се определи на 1/3 и толкова е преценено, че следва да се намали определеното обезщетение за неимуществени вреди.

При определеното обезщетение от 36 000 лв, намалено с 1/3, въззивният съд е определил, че дължимото обезщетение е 24 000 лв. Това е мотивирало съда да отмени решението на първоинстанционния съд за разликата над 24 000 лв до 28 800 лв.

Въззивният съд не е обсъдил твърдението на застрахователя, изложеното във въззивната му жалба оплакване, че водачът на лекия автомобил като пряк причинител на увреждането, е извършил плащане на сумата от 2 000 лв на пострадалия, която според застрахователя представлява заплащане на част от обезщетението за неимуществени вреди. В решението на въззивния съд липсва обсъждане на това оплакване. В случай, че бъде обсъдено, е възможно да повлияе на крайния извод на спора по отношение на дължимата сума на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. Съгласно трайната практика на ВС и ВКС, както и посоченото в т. 1 от Тълкувателно решение 1/23.12.2015 г. по тълк. д. 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, отговорността на застрахователя е функционална. По прекия иск на увреденото лице срещу застрахователя, обезщетяването обхваща същите вреди, които и деликвентът е длъжен да обезщети, до размера на застрахователната сума. Следователно твърдението за извършено плащане от деликвента подлежи на обсъждане. Въззивният съд е бил длъжен да извърши анализ на сочените от застрахователя доказателства за установяване на този факт, за да приеме за установен този факт, респ. да приеме, че не подлежи на установяване. Съответно е бил длъжен да изложи мотиви дали така изложените твърдения и посочените за тях доказателства, установяват този факт, както и какво е правното му значение. Изложените твърдения, са включени в предмета на делото, чрез направеното възражение от застрахователя като ответник. Те биха могли да обусловят изхода на спора. Поради това правният въпрос за това бил ли е длъжен въззизвният съд да даде отговор на всички доводи ивъзражения на страните, като изложи мотиви, в които анализира доказателствата и посочи кои факти приема за установени, е обуславящ изхода на спора. Налице са предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното съдебно решение.

В случая, въззивният съд се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС ППВС 1/53 и ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав: решение № 163/06.02.2020 г. по т. д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т. д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. 2579/18 г., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. 1245/13 г., както и сочените от касатора решения на ВКС. Поради изложеното е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Предвид твърдението на застрахователя, че е извършено частично плащане, то следва да се разглежда във връзка с частично влязлото в сила съдебно решение за разликата до 22 000 лв, като се прецени дължимостта на сумата над 22 000 лв. Твърдението е за осъществено плащане от деликвента, което рефлектира върху дължимата от застрахователя сума.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение счита, че следва да се допусне касационно обжалване на решението в частта над 22 000 лв до 24 000 лв.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 143 от 16.12.2021 г. по т. д. 455/21 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която е потвърдено решение № 260042 от 13.08.2021 г. по т. д. 89/19 по описа на ОС – Ямбол за осъждане на „Дженерали застраховане“ АД да заплати на Т. И. А. сумата за разликата над 22 000 лв до 24 000 лв, представляваща застрахователно обезщетение, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, както и следващите се разноски.

ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на касатора в 1 седмичен срок от връчване на настоящето определение да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 40 лв по сметка на Върховния касационен съд на Р България.

При неизпълнение в срок на посочените указания, касационната жалба ще бъде върната, а производството по делото, прекратено.

След представяне на доказателства за внесена държавна такса в указания размер, делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: