О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50137 [населено място], 15.03.2023

Върховен касационен съд на Р. Б. Т. колегия Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Л. Ц. т. д. №831/22г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Обзор бийч клуб“ЕООД/н/, представлявано от управителя К. П., чрез адв.К. Л., срещу решение №95/01.09.2021г. по т. д. №181/21г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260343/13.11.2020г. по т. д. №1820/19г. на Варненски окръжен съд в частта, с която, на основание чл.694 ал.2 т.1 ТЗ, е признато за установено съществуването на неприето в производството по несъстоятелност на дружеството вземане на Национална агенция за приходите на публични вземания в общ размер 55 180,46 лв., от които 48 393,30 лв., представляващи задължения за данък върху два недвижими имота и такса за битови отпадъци за периода 2014г. – 2019г., установени с декларации, подадени по реда на Закона за местните данъци и такси и 6 787,16 лв., представляващи лихва за забава върху главницата за период от 05.06.2016г. до 18.04.2019г., ведно със законната лихва, считано от 19.04.2019г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост, нищожност и неправилност на въззивното решение. Касаторът поддържа твърденията си за недопустимост на исковата молба, поради неспазен срок за предявяването, който, според него, тече от датата на вписването в книгата по чл.634в ТЗ на определението на съда по несъстоятелността, с което възражението на кредитора е оставено без уважение, като сочи, че въззивният съд изобщо не се е произнесъл по изложените от него аргументи в този смисъл, а се е задоволил да се позове на неотносимо към случая определение на апелативния съд. По същество оспорва правилността на изводите на въззивната инстанция за основателност на иска, поддържайки, че те са направени при липса на доказателства за установяването на публичното вземане. По тези съображения касаторът претендира отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения от него установителен иск.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа искането си за допускане на касационното обжалване с хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която намира за осъществена с дадени от въззивния съд разрешения на значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото материално-правни въпроси „Започва ли да тече срокът по чл.694 ал.6 ТЗ от обявяването на съдебен акт в книгата по чл.634в ТЗ?“ и „Могат ли публични задължения за данък сгради и такса смет да се предявяват, респективно да се приемат или не, в производство по несъстоятелност, ако не са установени по надлежния ред от местната администрация?“.Отделно от това касаторът навежда твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение, като се позовава и на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК в искането си за селектиране на жалбата му.

О. Н. агенция за приходите не се е ангажирал със становище по касационната жалба.

Синдикът на „Обзор бийч клуб“ЕООД/н/ - С. М. също не се е възползвал от правото си на отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд Търговска колегия състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните във връзка с данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва въззивното решение страна в предвидения в чл.283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение Варненски апелативен съд е приел за установени процесуалните предпоставки за предявяване на установителния иск по чл.694 ал.2 т.1 ТЗ – наличие на открито производство по несъстоятелност на длъжника „Обзор бийч клуб“ЕООД/н/ ; предявени от НАП в това производство и в предвидените процесуални срокове публични вземания за данъци и такси за битови отпадъци за два недвижими имота, собственост на дружеството, находящи се в [населено място] м.“Южен плаж“ с площ съответно 3222 кв. м. и 1027 кв. м., придобити от него с нотариален акт от 2006г.; включване от синдика на тези вземания, възлизащи в общ размер 68 117,22 лв., заедно с лихви за забава, в списъка на неприетите вземания; подадено от НАП възражение срещу неприемането им и постановяване на определение от съда по несъстоятелността от 29.07.2019г., с което възражението е оставено без уважение.Въпросът за допустимостта на иска, с оглед спазването на преклузивния срок за предявяването му, съдът е намерил за разрешен с определение №424/04.08.2020г. по ч. т.д.№327/20г., произнесено по частна жалба на НАП срещу постановено от окръжния съд, сезиран с иска, определение за прекратяване на делото, с което определението е отменено и делото върнато за продължаване на процесуалните действия. По същество съдът е констатирал, че на 30.11.2018г. синдикът на дружеството е подал коригиращи декларации по чл.14 ЗМДТ, касаещи двата имота, придобити от дружеството още през 2006г. Установил е, че начислените като данъци и такси за битови отпадъци суми за периода 2012г. – 2019г., посочени в представената с исковата молба справка за размера на публичните задължения, съответства на посочените от вещото лице по назначената от съда експертиза задължения. За да намери иска за основателен в уважения от първата инстанция размер /получен след приспадане на погасените по давност публични вземания/ съставът на въззивния съд се е позовал на чл.4 ал.1 ЗМДТ, според който установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци и такси се извършва от служители на общинската администрация, които имат правата и задълженията на орган по приходите, по реда на ДОПК. Посочил е, че, според разпоредбата на чл.107 ал.1 ДОПК, когато дължимият данък се установява въз основа на подадена от задълженото лице декларация, той подлежи на внасяне в срока, предвиден в съответния закон, а съгласно чл.28 ЗМДТ и чл.60 ЗМДТ, в случаите на задължения за местни данъци върху недвижими имоти и такси за битови отпадъци, те се внасят на две равни вноски – до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която са дължими. Съобразявайки изричното предвиждане в нормите на чл.23 и чл.54 ЗМДТ, че тези задължения само се съобщават на данъчно задълженото лице с оглед уведомяването му за определения по предвидения в закона ред размер, съдът е приел, че нито за възникването им, нито за дължимостта им е необходим нарочен акт за установяването им. Предвиденият в чл.107 ал.3 ДОПК акт за установяване на задължения, според съда, има само декларативно действие, с което се признава едно вече съществуващо право на държавата да получи своето публично вземане.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, приложима при съобразяване с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на формулирани в изложението един или повече правни въпроси, които са били разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т. т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. В същата задължителна съдебна практика е посочено, че когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост.

Въз основа на данните по делото, настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като вероятно нищожно /доколкото е постановено от законен съдебен състав, произнесено е в пределите на правораздавателната власт на съда, обективирано е в изискуемата писмена форма и е подписано, а волята на съда се извежда от разбираеми мотиви/, нито като вероятно недопустимо. Налице са както общите предпоставки за допустимост на иска, който въззивният съд е разгледал, така и специалните такива, предвидени в Търговския закон. Съдът се е произнесъл при наличие на признато от закона право на иск, което е надлежно упражнено от надлежна страна, срещу надлежен ответник и при участието на синдика, разглеждайки иска така, както е бил предявен. В хода на делото касаторът е поддържал теза за ненадлежно упражнено право на иск, поради изтекъл преклузивен срок за предявяването му. Съгласно нормата на чл.694 ал.6 ТЗ искът по ал.1 – ал.3 от същия член се предявява пред съда по несъстоятелността в 14-дневен срок от датата на обявяване в търговския регистър на определението на съда по чл.692 ал.4 ТЗ. С тази норма в императивен порядък е въведен срок за предявяване на иск за установяване съществуването на неприето в производството по несъстоятелност вземане, когато възражението за неприемането му е оставено без уважение от съда по несъстоятелността. Тъй като с изтичането на този срок се погасява субективното право на иск, тълкуване чрез прилагане на други норми по аналогия за определяне началото на теченето на срока е недопустимо. Липсата на обявено в търговския регистър определение по чл.692 ал.4 ТЗ /което в случая е безспорно/ е основание да се приеме, че преклузивният срок по чл.694 ал.6 ТЗ не е започнал да тече, поради което подаденият от кредитора иск не може да се счете за депозиран извън него.

Формулираният в изложението към касационната жалба първи въпрос е основан на поддържаната от касатора в производството теза, че срокът за предявяване на иска започва да тече от обявяването на определението на съда за оставяне без уважение на възражението на кредитора срещу неприетото от синдика негово вземане в книгата по чл.634в ТЗ. С него не може да бъде обоснована общата предпоставка на чл.280 ал.1 ТЗ, доколкото в решението си въззивният съд не е излагал мотиви по този въпрос, а се е позовал на факта, че същият вече е бил разрешен с окончателното задължително за него определение на апелативния съд, постановено в производството по обжалване на определението на окръжния съд за прекратяване на производството по делото. Отговор на въпроса се съдържа и в изложеното по-горе, свързано с преценката на настоящия състав за липса на вероятност решението на въззивния съд да е недопустимо.

Обуславящ изхода на спора по смисъла на чл.280 ал.1 вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС е вторият формулиран от касатора въпрос, предвид връзката му с основния спор, касаещ необходимостта или не от установяването на публичните вземания за данък недвижими имоти и такса за битови отпадъци с нарочен акт на органа по приходите. Не може да бъде направен извод обаче за наличие на сочената във връзка с него допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване на конкретна правна норма съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай касаторът се позовава на разпоредбата на чл.4 ал.1 ЗМТА, препращаща към ДОПК относно реда за установяването на местните данъци, но не твърди тя да е непълна или неясна и да е налице погрешна или остаряла във връзка с приложението съдебна практика, налагаща нейното тълкуване. Препращането определя като приложима нормата на чл.107 ДОПК, според чието ясно и категорично съдържание, отнесено към разпоредбите на специалния Закон за местните данъци и такси, в случаите, в които размерът на дължимия данък се установява въз основа на подадена от задълженото лице декларация /за придобиването на имота - върху данъчната му оценка и според определени от Общинския съвет граници от 0,1 до 4,5 на хиляда/, той подлежи на внасяне в определения в съответния закон /в случая ЗМДТ/ срок /ал.1/, след като лицето бъде уведомено за размера му. Императивно се сочи в чл.107 ал.3 изр.2 ДОПК, че нарочен акт за установяване на задължението се издава само при подадено искане на задълженото лице, с оглед гарантиране правото му на обжалване по административен ред, в случай, че то не е съгласно с определения размер /ал.4 на същия член/. При наличие на други хипотези – при констатация за несъответствие между декларираните данни и служебно известни такива на органа по приходите или когато не е подадена декларация, или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия /последната хипотеза е неотносима към случаите на задължения за местни данъци и такси, поради тяхното естество/ законодателят е предвидил възможност, но не и задължение на органа по приходите да състави отделен акт за установяване на публичното задължение /чл.107 ал.3 изр.3 ДОПК/. Доколкото при мотивиране на решението си въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.4 ал.1 ЗМДТ според буквалния смисъл, в съответствие с останалите специални разпоредби на този закон и относимите, според препращането, норми на ДОПК, без да са налице предпоставките, посочени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

Не се констатира и основанието за осъществяване на селекцията поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Не всяка форма на неправилност е основание за прилагането на критерия по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол.

Касаторът се е позовал на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК бланкетно, излагайки за наличието на хипотезата доводи, относими към предпоставките по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК, което фактически води до липса на изложени в смисъла на наведеното основание аргументи. Поради това тази част от изложението също не може да обуслови положителен за касатора изход от настоящата фаза на производството пред касационната инстанция.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице условия за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна.

Така мотивиран, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №95/01.09.2021г. по т. д. №181/21г. на Варненски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: