О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50109

гр. София, 17.03.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 2692/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от В. И. Б.-Т. чрез адвокат С. Г. от САК, срещу въззивното решение № 260329 от 25.01.2022 г. по гр. д. № 7515/ 2019 г. на СГС, ГО, ІІ- Д въззивен състав.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване. Претендира разноски за въззивното и касационното производство.

Касационната жалба е допустима и редовна.

Ответникът по касационната жалба А. Л. Д., чрез адвокат И. С. от САК, с писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане касационно обжалване, и по същество оспорва касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното :

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение в частта, в която на основание чл.23, ал.2 СК е било признато за установено по отношение на А. Л. Д., че В. И. Б.-Т. притежава 50629/57553 идеални части от правото на собственост върху магазин с площ от 14 кв. м. с идентификатор ***** по КК и КР и предназначение за търговска дейност, находящ се в жилищна сграда в [населено място], [улица], при посочени съседи по нот. акт и по КК, заедно с принадлежащото му мазе от 5 кв. м., находящо се под част от магазина, последният находящ се в партерния етаж на сградата, заедно с 1000/37150 идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от дворното място, върху което е построена, при посочени съсeди по КК, и в частта, в която са отхвърлени иска с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС за горницата над 1607,51 лева до 7158,19 лева и иска за мораторна лихва за периода 01.03.2016г. до 12.01.2018г. за сумата над 181,70 лева до 809,10 лева, ВМЕСТО КОЕТО Е ОТХВЪРЛЕН предявения от В. И. Б.-Т. срещу А. Л. Д. иск за признаване за установено, че В. И. Б.-Т. притежава 50629/57553 идеални части от правото на собственост върху гореописания магазин, заедно с принадлежащото му мазе от 5 кв. м. и заедно с 1000/37150 идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от дворното място, върху което е построена, И Е ОСЪДЕНА В. И. Б.-Т. да заплати на А. Л. Д. на основание чл.30, ал.3 от ЗС сумата от още 5550,68 лева - припадаща се на ищеца част от получени от ответника граждански плодове от процесния недвижим имот за периода от 11.12.2014 г. до 12.01.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 12.01.2018 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.86 от ЗЗД и сумата от още 627,40 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 01.03.2016 г. до 12.01.2018 г.

Първоинстанционното решение № 56250/05.03.2019г. по гр. дело № 3007/2018г. на СРС, ГО, 85 с-в, в частта, в която е бил отхвърлен насрещният иск за пълна трансформация на лични средства на ищеца в придобиването на 6924/57553 идеални части от правото на собственост върху процесния магазин, и в частите, в които В. Б. е осъдена да заплати на А. Д. сумата от 1607,51 лева - обезщетение за лишаване от ползване на същия магазин за периода от 11.12.2014 г. до 12.01.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.01.2018г. до окончателното изплащане, също да му заплати и сумата от 181,70 лева - мораторна лихва за периода 01.03.2016г. до 12.01.2018г., не е предмет на въззивното решение.

По предявеният с исковата молба на А. Д. срещу В. Б. осъдителен паричен иск, квалифициран от първоинстанционния съд като такъв по чл.31, ал.2 от ЗС, въззивният съд е приел, че съобразно изрично заявеното с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, е бил предявен иск с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС, с който се претендира полагаща се на ищеца като съсобственик съответна част от гражданските плодове от вещта, а именно получените от ответницата през процесния период от 11.12.2014 г. до 12.01.2018 г. наемни цени за имота, ведно с мораторна лихва за периода от 01.03.2016 г. до 12.01.2018 г., както и законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване на исковата молба 12.01.2018г. до окончателното изплащане. Приел е още въззивният съд, че доколкото първоинстанционният съд е разгледал заявените с исковата молба обстоятелства, на които се основава заявеното искане и е обсъдил правнорелевантните факти, поради което е налице само неправилна правна квалификация на иска и въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по този иск, но при правилната правна квалификация по чл.30, ал.3 от ЗС.

С оглед обусловеността на иска по чл.30, ал.3 ЗС от спора по предявеният от ответницата В. Б. срещу началния ищец А. Д. насрещен иск с основание чл.23 СК за установяване, че процесният имот е изцяло нейна собственост като придобит по време на брака между страните, но чрез пълна трансформация на лично имущество, въззивният съд се е произнесъл първо по правилността на решението в обжалваната от А. Д. част по насрещния иск. По отношение на насрещния иск по чл.23 СК, въззивният съд, изхождайки от изложеното в мотивите си относно предмета на доказване по този иск и доказателствената тежест, е приел, че в случая ответницата не е провела пълно и главно доказване наличието на всички предпоставки за оборване установената в чл.21, ал.3 СК презумпция за съвместен принос на съпрузите в придобиването на имущество по време на брака, а именно : личен характер на имуществото или средствата, чрез които е придобита вещта; влагане именно на това лично имущество или парични средства за придобиване на вещните права. Първо, относно произхода на средствата, за които се твърди трансформация, е приел въззивния съд, че от събраните писмени и гласни доказателства в процеса не се установява категорично, че ответницата е получила дарение на парична сума в размер на 45000 лева от дядо си, а е приел за установено, че ответницата е получила само сумите в размер на 2200 лева от продадени части от лек автомобил и 3429 лева без да е налице съвместен принос на съпрузите. Второ, приел е въззивният съд, че не се установява да е налице и втората необходима предпоставка за уважаване на насрещния иск, а именно не е установено влагането на именно твърдените парични средства в придобиване на процесния недвижим имот, доколкото единственото доказателство за такова влагане е само показанията на свидетелката на ответницата, от които показания обаче не се установявалодали е дадена действително от дядото на ответницата на ответницата парична сума, нито нейния размер нито дали е вложена тази парична сума в покупката. Така е формиран краен извод, че предявеният от ответницата насрещен иск е неоснователен и недоказан, поради което обжалваното решение следва да се отмени в уважената част и искът да се отхвърли изцяло.

По иска с основание чл.30, ал.3 ЗС въззивният съд е приел, че страните са съсобственици на процесния магазин при равни квоти - по 1/2 ид. част за всеки от двамата, и че се установява от събраните доказателства, че през процесния период ответницата е отдавала същия магазин под наем на трето лице и е получавал гражданските плодове от ползването му за периода от 01.08.2015 г. до 31.03.2018 г. Доколкото за част от исковия период от 11.12.2014 г. до 01.08.2015 г. ищецът не е доказал в процеса наличието на договор за наем и съответно получаване на наемни цени от ответницата, то за останалата част от 30,5 месеца в рамките на процесния период, през които е установено получаването на наемни цени, ответницата е получила общо 14316,39 лева наем, от които припадащата се на ищеца част е в размер на 7158,19 лева, за който размер искът е основателен и на ищеца се следва още допълнително сумата от 5550,68 лева над присъдената от първата инстанция сума от 1607,51 лева, и за тази разлика / над 1607,51лв. до 7158,19 лв./ ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Съответно е прието, че първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, с която е отхвърлен искът за мораторна лихва за сумата над 181,70 лева до 809,10 лева (изчислени по реда на чл.162 от ГПК), и на ищеца бъде присъдена сумата от още 627,40 лева.

Искането на касатора за допускане касационно обжалване на възивното решение се основава на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси като такива от значение за изхода на спора и обуславящи за изводите на съда, и които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така:

1.Налице ли е произнасяне по непредявен иск и основание за обезсилване на постановеното решение, когато съдът се е произнесъл относно съществуването на право, което не е било въведено като предмет на делото, т. е. по предмет, за който не е бил сезиран ?- противоречие с решение №142/14.01.2021 г. по гр. д. № 3067/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 226/03.08.2011 г. по гр. д. № 1470/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 60144/08.07.2021 г. по гр. д. № 3059/2020 г. на ВКС, III г. о.

По отношение на този първи правен въпрос се твърди наличие и на предпоставката за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради нарушаване на принципа на диспозитивното начало в процеса.

2.1.Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички доказателства по делото, които са от значение за спора, както и доводите на страните ?

2.2.Следва ли въззивният съд да основава изводите си само на база на свидетелски показания без съвкупна преценка на целия доказателствен материал по делото и следва ли при преценка на свидетелските показания да вземе предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установените от свидетеля факти ? – противоречие по двата подвъпроса с решение № 60112/18.10.2021 г. по гр. д. №576/2021 г. на ВКС, II г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по гр. д. №1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. дело № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 210/08.10.2018 г. по гр. дело № 4971/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 80/02.06.2020 г. по гр. дело № 4031/2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

По отношение на тези два подвърпоса се твърди и наличие и предпоставката за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК, поради пълното разминаване на приетото от въззивния съд като фактическа обстановка по делото и възприетите от него правни изводи.

3. При липса на изрично заявена претенция по чл. 23, ал. 2 СК от страна на ишеца по установителен иск за пълна трансформация на лично имущество и при установяване по делото от ишеца на частична трансформация на лично имущество, следва ли съдът да отхвърли изцяло иска по чл. 23 СК като неоснователен и недоказан, или дължи произнасяне по чл. 23, ал. 2 СК? – противоречие с решение № 140/23.11.2020 г. по гр. д. № 617/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 32/02.07.2020 г. по гр. д. № 2562/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 242/04.04.1989 г. по гр. д. № 144/1989 г. на ВС, II г. о.

По отношение на този трети първи правен въпрос се твърди наличие и на допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на изрична правна норма, която да го регламентира, и не намиране на ръководна съдебна практика по него, и значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото би могъл да бъде отнесен за множество случаи на спорове за преобразуването на лично имущество и принадлежността на правото на собственост.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

По формулирания въпрос по т.1 не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Въззивният съд, в изпълнение на служебното си задължение по чл.269, изр. първо ГПК да направи преценка за допустимостта на решението в обжалваната от ищеца А. Д. част, в която е бил отхвърлен частично предявеният главен иск, е подложил на самостоятелна преценка дадената от първата инстанция правна квалификация на предявеният с исковата молба главен иск за заплащане на парична сума, и е приел, че в случая е налице само грешна правна квалификация на иска като такава по чл.31, ал.2 ЗС, вместо правилната по чл.30, ал.3 ЗС, доколкото с първоинстанционното решение съдът е разгледал заявените с исковата молба обстоятелства, на които се основава заявеното искане и е обсъдил правнорелевантните факти, поради което няма основание за обезсилването му, а въззивният съд следва да даде правилната квалификация на иска и да разгледа по същество правилността му в тази част. Така въззивният съд е процедирал в съответствие и с даденият отговор по соченото като противоречива практика по този въпрос решение № 226/03.08.2011 г. по гр. д. № 1470/2010 г. на ВКС, III г. о. С последното е отговорено, в съответствие и с ТР № 2 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. по описа на ОСГТК на ВКС, че основанието за прилагане на чл.270, ал.3, изр. последно ГПК - обезсилване на първоинстанционно решение поради разгледан непредявен иск и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново произнасяне по предявения иск, е налице само при разгледан непредявен иск. В случая, направената от въззивния съд преценка е, че е разгледан предявеният с исковата молба иск с правно основание по чл.30, ал.3 ЗС, макар и при погрешно дадена от първата инстанция правна квалификация по чл.31, ал.2 ЗС, при което първоинстанционното решение не е недопустимо. Въззивният съд не е процедирал в противоречие и с другите две сочени от касатора решения на ВКС по този въпрос, защото преценката му, че е бил предявен именно иск с правна квалификация по чл.30, ал.3 ЗС (каквото е и твърдението на касатора относно иска), е основана на изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, и изводът, че е бил разгледан предявеният иск, е основан на мотивите на първоинстанционното решение, с които е налице произнасяне и по правно релевантни факти от състава на този иск - наличие на съсобственост (макар и в различно съотношение с оглед изхода на спора по насрещния иск по чл.23 СК пред първата инстанция), отдаване под наем на имота от ответницата, установена наемна цена, период, в който имотът е отдаван под наем, получена от ответницата наемна цена. Според трайната практика на ВКС, когато съдът се е произнесъл по правопораждащите фактически твърдения, въведени от ищеца по надлежния процесуален ред, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно, а този порок относно правната квалификация рефлектира върху правилността на постановения съдебен акт (решение № 347/24.11.2015 г. по гр. д. № 1530/2015 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 65/13.06.2019 г. по гр. д. № 3460/2018 г., на II г. о. ГО на ВКС). Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право, и когато въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с дадената от него квалификация, като изложи собствени мотиви по спора. Ако в такава хипотеза въззивният съд обезсили първоинстанционното решение, актът му се явява постановен в съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обуславя отмяната му (решение № 217/11.06.2014 г. по гр. д. № 599/2014 г. на ІV г. о. на ВКС). В случая дадената от въззивния съд правната квалификация на иска е законосъобразно определена според изложените от ищеца обстоятелства и петитума на иска, първостепенният, а и въззивният съд са разгледали изложените в исковата молба обстоятелства, поради което обжалваното въззивно решение (а и първоинстнационното решение в обжалваната от ищеца с въззивната жалба част) е допустим и валидно постановен съдебен акт, и не се констатира нарушение на чл.6 ГПК - произнасяне по непредявен иск. Ето защо не е налице нито соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито се констатира при извършената от касационната инстанция служебна проверка за допустимост по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, на такъв порок, който да прави решението в тази част недопустимо по вече изложените по-горе съображения. Поради това не е налице и соченото от касатора основание за допускане касационно обжалване по този въпрос по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, доколкото не се констатира от мотивите на въззивното решение порок, който да се определи като грубо нарушение на основен принцип на гражданския процес, и в частност на чл.6 ГПК или на чл.269, изр. първо ГПК според изложеното по-горе.

Поставените от касатора два подвъпроса по т.2.1 и т.2.2 като процесуалноправни въпроси по своята същност, са израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения относно обсъждане на доводи и оплаквания на страните и на доказателства, което освен, че е извън предмета на настоящето производство по селектиране на жалбата, не отговаря и на данните по делото. Въззивният съд е процедирал в съответствие с посочените от касатора актове на ВКС относно задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора, като е изложил подробни мотиви, в които е взел отношение по наведените с въззивната жалба на А. Д. като ответника по насрещния иск по чл.23 СК, оплаквания по спорните факти в предмета на доказване относно установяване произхода на сочените от В. Б. три суми пари от извънсемеен произход и относно установяване факта на влагането на тези парични суми в закупуването на процесния магазин, обсъдени са в мотивите на въззивното решение събраните по делото писмени доказателства и показанията на свидетел. Обосноваността на изводите на въззивния съд, че преценката на всички събрани доказателства не установява дарение на сумата от 45 000 лв. на В. Б. от неин дядо, нито влагане на твърдените от В. Б. суми в придобиването на процесния магазин, не подлежи на преценка в настоящето производство по чл.288 ГПК, доколкото би изисквал преценка за наличие на основания за неправилност по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК, а извършването на такава преценка в производството по чл.288 ГПК е недопустимо. Ето защо не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГТПК за допускане касационно обжалване по тези два подвъпроса 2.2 и 2.2. По тях въпрос не се констатира и сочената от касатора очевидна неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради пълното разминаване на приетото от въззивния съд като фактическа обстановка и възприетите от него правни изводи. Очевидната неправилност съгласно съдържанието на това понятие, изяснено в практиката на ВКС, предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика при формиране на фактическите изводи. В случая такива пороци не се констатират. Насрещният иск на В. Б. е отхвърлен поради неустановяване освен на извънбрачния произход на сумата от 45 000 лв. като дарени от дядото, така и поради неустановяване и на втората предпоставка за уважаването на иска - недоказване твърдените от насрещната ищца В. Б. парични средства / посочени от нея като от три различни произхода: дарение от дядо, от продажба на наследствено МПС и от застрахователно обезщетение/ да са били вложени в закупуването на магазина, предмет на иска. Този извод за неустановяване влагането на твърдените парични средства в закупуването на процесния магазин не сочи на логически противоречия между отразеното в мотивите на въззивното решение съдържание на показания на свид. К. Д. и установените факти от другите писмени доказателства, и направеният извод, че тези показания са единственото събрано доказателство на установяват такова влагане - и то само на дарената сума от дядото, но не го установяват.

Не е налице основание за допускане касационно обжалване и по въпроса по т.3. Въззивният съд не е отрекъл възможността да се установява частична трансформация на лични средства в придобито по време на брака имущество, ако има данни за това, дори и да няма предявен иск за частична трансформация по чл.23, ал.2 СК - такъв извод няма изведен, поради което този въпрос няма характер на правен такъв от значение за решаващ извод на въззивния съд по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Дори и да се приеме, че такъв въпрос е от значение за изхода на делото, доколкото въззивният съд е приел, че за две от паричните суми, сочени от насрещната ищца като вложени в закупуването, а именно 2200 лв. и 3429 лв. е установено да са получени от нея без наличие на съвместен принос, то не е налице противоречие на въззивното решение по този въпрос със сочените от касатора две решения на ВКС като относима съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК (каузално решение на ВС от 1989 г. не е такава съдебна практика).

В случая отхвърлянето на иска в обжалваната пред въззивния съд част – въззивна жалба е подадена само от ответника по насрещния иск и предмет на въззивно обжалване е била само частта от насрещния иск която е била уважена от първоинстанционния съд по чл.23, ал.2 от СК, а именно за установявате правото на собственост на насрещната ищца върху 50629/57553 идеални части от правото на собственост върху магазина с принадлежности, е поради недоказване от страна на насрещната ищца и на втората предпоставка за уважаване на насрещния иск, а именно че твърдените от нея парични средства (сред които и двете суми, за които е прието да не са придобити в резултата на съвместен принос на съпрузите), са били вложени в закупуването на процесния магазин. Доколкото първоинстанционното решение в частта, в която насрещният иск по чл.23, ал.1 СК е бил частично отхвърлен за 6924/57553 ид. ч. от правото на собственост, не е било обжалвано от насрещната ищца, то се счита влязло в сила, при което предмет на въззивно разглеждане може да е само останалата част от иска, сочещ на частична трансформация на лично имущество по смисъла на чл.23, ал.2 СК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, вкл. и посоченото от касатора решение № 32/02.07.2020 г. по гр. д. № 2562/2019 г. на ВКС, II г. о., също и напр. решение № 62 от 08.05.2018 г. по гр. д. № 1840/2017 г., на ВКС, І г. о., основателността на иск както за пълна трансформация /по чл.23, ал.1 СК/, така и за частична трансформация /по чл.23, ал.2 СК/ на лично имущество, е обусловена от установяване наличието на две предпоставки : притежаването на лични средства от твърдящия трансформация съпруг, и влагането на тези лични средства в придобиване по време на брака на имущество. Ако с оглед твърденията на страните и събраните доказателства е установено, че твърдящият трансформация съпруг е притежавал лични средства, от съществено значение е обстоятелството за каква част от тях е установено, че са вложени при придобиване на собствеността, като този извод не може да се основава на предположение, тъй като целта на производството е установената в чл. 21, ал. 1 СК презумпция да бъде оборена. Ако по делото се съберат данни, че имуществото по време на брака не е придобито изцяло с лични средства на единия съпруг, а само част от вложените средства са с извънбрачен произход, то съдът следва да признае в полза на този съпруг частична трансформация по чл.23, ал.2 СК, дори и изрично съпругът да не е направил такова искане, твърдейки, че имуществото е изцяло придобито с негови лични, несемейни, средства. Въззивното решение не показва отклонение от тази практика на ВКС, доколкото изводът на неоснователността на иска за трансформация за 50629/57553 ид. ч. от правото на собственост на процесния магазин, е обоснован не само с недоказване наличие на лично имущество на насрещната ищца в размер на 45000 лв., а и с извод за недоказване влагането именно на такова лично имущество, в рамките на спора, пренесен пред въззивния съд, сочено от насрещната ищца като сбор от сумите 45 000 лв., 2200 лв. и 3429 лв., като дори само недоказване влагането на лично имущество в придобиването на вещта е достатъчно за отхвърляне на иска, независимо от извода, че за част от сумите е установен извънбрачен произход. Сам по себе си фактът, че единият съпруг е получил от свои близки определена сума не би могъл да обоснове извод за доказаност на твърдяна трансформация на лично имущество при придобиване на недвижим имот по време на брака, при липса на пълно и главно доказване, че именно тази сума е била вложена при заплащане стойността на този имот, каквито решаващи изводи се съдържат в обжалваното решение. Правилността на преценката дали правнорелевантните факти за наличие на трансформация на лично имущество са доказани, винаги е конкретна, и не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК. Изложеното сочи, че не е налице нито общото, нито допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този въпрос по т.3. Наличието на трайна съдебна практика на ВКС по него, противно на довода на касатора за липса на такава, изключва наличието и на соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не е обоснова необходимост от промяна на установената съдебна практика, а и такава не е налице, доколкото няма изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми или промяна на вече установената съдебна практика по приложението на чл.23 от СК.

Не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност, нито такива, обуславящи недопустимост или очевидна неправилност на същото извън вече обсъденото по-горе.

При този изход на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски в касационното производство. С отговорът на касационната жалба ответната страна е поискала присъждане на 650 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в настоящето производство, но доказателство за сторени такива не са представени, няма описани приложения към отговора, нито приложения към отговора са посочени като изпратени в разпечатката от системата за сигурно електронно връчване, чрез която е подаден отговора.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 260329 от 25.01.2022 г. по гр. д. № 7515/ 2019 г. на СГС, ГО, ІІ- Д въззивен състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за разноски в касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: