О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50082

София,14.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3117 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 51 от 31.03.2022 г. по в. гр. д. № 5/2022 г. на Бургаския апелативен съд, след отмяна на решение № 229/18.06.21 г. по гр. д. № 1783/2019 г. на Бургаския окръжен съд, поправено с решение 260554 от 16.11.21 г., е признато за установено по отношение на ответниците Н. Д. И., Д. Н. И., Т. Н. И., М. С. Д., Н. Н. Д., Т. Н. С., Т. Н. С., С. С. Т., К. Т. Я., М. Т. Г. и „Анемония транс“ О., че ищцата М. А. С. е собственик на 1/12 ид. част, а П. С. Г., М. С. С. и А. С. Г. са собственици на по 1/36 ид. част от ПИ с идентификатори №№ ...........; ...............и .............по КККР на [населено място], по наследяване от общия на всички гореизброени лица наследодател Т. Т., бивш жител на [населено място], починал 06.06.1976 г., и са отменени на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК следните констативни нотариални актове: К. № ......., т. ....., дело № ..........от 20.10.1997 г. на нотариус К. К. при РС-Бургас; К. № ..., т. ......, дело .......от 20.10.97 г. на нотариус К. К., К. № ...., том ...., дело № ........от 20.10.1997 г. на нотариус К. К. и К. № ..........., том ..., рег. № ......., дело № ...../22.03.99 г. на Нотариус Д. Р..

Въззивният съд е приел от фактическа и правна страна следното:

Съпрузите Т. и К. Трендафилови са имали общо дете Т. Т., [дата на раждане] по време на брака им и починал 31.08.2013 година. Т. Т. е имал две деца от предходен брак – Д. Т. Д., починала на 09.07.1996 г. и син Н. Т. С., починал на 25.07.2018 г. Съпругата К. Т. е починала на 24.04.1985 г. и е оставила като наследници освен сина си Т., още две деца от предходен брак: М. С. (ищца) и С. Г., починала на 17.05.2005 г. и оставила като свои наследници(деца) ищците: П. С. Г., М. С. С. и А. С. Г.. Посочените като ответници физически лица по делото са наследници на покойните вече деца на Т. Т..

С решение № МР17 от 09.10.1996 г. на ПК-Б. е възстановено правото на собственост на наследниците на Т. Т. върху нива с площ от 8,5 дка в местността „К. баир“, представляваща имот № .........по плана за земеразделяне на [населено място] рудник. С решение № 10871 от 09.05.1994 г. и МР17 от 09.10.1996 г. на ПК-Б. на наследниците на Т. Т. е възстановен в стари реални граници свободен терен от 9, 190 дка, находящ се в строителните граници на[жк], в местността „К. баир“, по заявление за реституция, подадено на 04.09.91 г. лично от Н. С., син на Т. Т.. В удостоверението за наследници на Т. Т. не са посочени като такива децата на К. Т..

Прието е за установено, че ответниците са плащали през годините от възстановяването им до сега данъци и такси за реституираните недвижими имоти, като са ги декларирали данъчно на свое име.

Прието е, че процесните три имота съвпадат с възстановените по ЗСПЗЗ на наследниците на Т. Т.. В ПИ ..........има поставени основи на жилищна сграда, останалата част е празен терен, затревен, неограден, с видни частични остатъци от колове по западната част на имота, като вътре в него няма ограда.

При тези данни съдът е приел, че с оглед чл.5 и чл.9 ЗН в редакция от 1949 г., дъщерите на преживялата съпруга К. Т. наследяват чрез майка си част от земеделските земи на Т. Т., т. е. те се явяват негови наследници. Ищците получават от имотите общо 1/6 ид. ч., разпределена така: 1/12 ид. ч. за М. А. С. и по 1/36 ид. част за П. С. Г., М. С. С. и А. С. Г.. Съдът е съобразил и т. 2 от ТР №1/1998 г. на ОСГК на ВКС за естеството на реституираните имоти като новооткрито наследство по смисъла на ЗН, за кръга на лицата, призовани към наследяване, както и за смисъла, вложен в понятието „последващ съпруг“ – гражданският брак е сключен след одържавяването на имотите или включването им в ТКЗС и други селскостопански организации; съпругът е преживял съпруга-собственик; от брака им да няма родени или осиновени деца и последващият съпруг да е починал преди възстановяването на собствеността по реда на ЗСПЗЗ. Прието е, че К. Т. не е „последваща съпруга“ по смисъла на закона, т. е. ограниченията на Закона за наследството не се отнасят до нейните две дъщери и наследниците им.

Съдът не е зачел извършената без участие на ищците /деца на К. Т. от първия брак/ доброволна делба от 20.10.1997 г. и последващите прехвърлителни сделки, накърняващи дела на ищците, извършени от участниците в тази делба, включително и в полза на ответното дружество „Анемония транс“ О.. Не е зачел и констативните нотариални актове по обстоятелствена проверка, като е счел, че титулярите по тях не са придобили по давност идеалните части на ищците. За да постанови този резултат съдът е обсъдил подробно свидетелските показания и другите доказателства по делото.

Съдът е приел, че по делото е спорен въпросът за упражняването на фактическата власт и намерението за своене по отношение на два от поземлените имоти – ПИ .........и ПИ ..........., образувани от възстановените 9, 190 дка в чертите на града. Според свидетеля Г. понастоящем имотът не се обработва, а преди да бъде реституиран той е бил ползван за опитно поле, което било заградено. В горната му страна сега имало няколко колони върху излят бетон, стояли там от преди повече от 20 години. Според свидетеля М. имотът бил възстановен на наследниците на Т. Т., но има предвид само неговите деца. Те го работили малко време. Имотът бил ограден преди да им го възстановят, а после тримата наследници на Т. си го поделили, поставили си вътрешни огради – всеки да си знае неговото. Преди 15-20 години го ползвали да сеят бостан и домати, той им помагал, с коня си орал имота. След смъртта на Н. през 2018 г. пак си го работили, но мястото останало без ограда. Н. му бил казал, че М. и С. са се отказали да търсят земя от дядо Т.. Свидетелката У. сочи, че опитното поле било заградено с ограда отпреди. През 1998 г. децата на Т. вече си направили огради - мрежа с колове; през 2008-2009 г. продали мястото за строеж, там имало бетон и колони; Т. казал, че син на една от доведените му сестри поискал под наем мястото, но той му отказал да го даде. Където имало строителство, било оградено, останалото място - не. Всички в селото знаели, а и самите наследници, че тези имоти са само за децата на Т.. Свидетелят К. сочи, че знае земята за върната на Д., по наследство от баща Т.. Имотът бил ограден, а през 2000 г. приятелят му Д. И., син на Д., го извикал да помага да оградят мястото на три части. Мястото било обработвано всяка година, но други хора много крадяли реколтата и събаряли оградите. Свидетелят помагал на приятеля си и баща му за обработването на мястото, но накрая, през последните две-три години, вече се отказали от това заради постоянните набези.

Съдът се е позовал на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което съсобственикът упражнява правомощието си на титуляр да владее своята идеална част, но се явява държател на идеалните части на останалите съсобственици, следователно от самите вътрешни правоотношения на съсобствениците презумпцията на чл.69 ЗС се счита за оборена. Затова ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, сънаследникът трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т. е. трябва да е извършил такива действия, които да се възприемат без съмнение за отблъскващи правата на другите съсобственици в общата вещ. С оглед данните по делото съдът е приел, че не е доказано отблъскване на владението на ищците. Обстоятелството, че не са пожелали да ползват за каквито и да било цели лично или чрез други лица бившето опитно поле, попадащо в рамките на възстановения имот от 9,190 дка, не може да се тълкува като дезинтересиране или отказ от правото им на собственост в този имот. Обстоятелството, че синовете на Т. Т. и наследниците на неговата покойна дъщеря Д. са сключили през 1997 г. помежду си договор за доброволна делба на горния имот не ангажира ищците, нито по делото се е твърдяло или доказвало това да е стигнало до знанието им, както и осъществяването на останалите сделки, които са били осъществени с трети лица, но за които няма данни да са били известни на ищците. Прието е, че след като едно вещно право е възникнало, то продължава съществуването си до момента, в който бъде прехвърлено от титуляра на друг субект, докато му бъде отнето по силата на предвидена в закона санкция или в случай на дезинтересиране на притежателя, но само ако вследствие това бъде придобито по оригинерния способ от другиго. В случая на съсобственост ползването на имота само от част от съсобствениците изисква при превръщането на държането на чуждите части във владение ясното и категорично противопоставяне на намерението да се свои дела на другия съсобственик. В рамките на настоящото производство не става ясно точно кога явно е възникнало оспорването на правата на ищците в процесните имоти, придобити по наследяване, но при твърдение за давност, в тежест на съсобствениците ответници е било да установят от кой момент са променили държането си в намерение за своене на чуждия дял. Ако изливането на бетон и колони в имот ...., представляващ част от реституираните 9,190 дка, се приеме за явен знак на противопоставяне, както ответниците по делото твърдят, това е действие, осъществено едва след 2008 г. Освен това строителството касае само този самостоятелен поземлен имот, но дружеството - приобретател и строител, явяващо се въззиваем ответник в настоящото производство, не се е позовавало на собственост, придобита по давност, така че съдът не може да изследва наличието служебно. Обстоятелството, че син на една от дъщерите на К. Т. е искал от син на общия наследодател да ползва част от процесния имот под наем, но му било отказано, според този съд също не е индиция, подкрепяща тезата на ответната страна за отблъскване правата на ищците, защото в процеса няма данни за предложените по конкретната сделка условия, а освен това отблъскването би следвало да се изразява не в отказ от договаряне, а в отказ за допускане на съсобственика в имота именно в това му качество, без да се търси някаква насрещна престация. Твърдението на свидетел на ответната страна, че всички знаели имотите за възстановени само на децата на Т. Т., е много общо и съдът не го възприема като доказателство, че ищците са се отказали от правата си в тези имоти, които придобиват по силата на универсално правоприемство. Съдът не е възприел като годно доказателство и казаното от свидетел на ответната страна, че един от синовете на Т. Т. твърдял, че ищците се били отказали да търсят земеделска земя от баща му. Свидетелят не е очевидец на подобна уговорка, нито лично е възприел изявления на ищците, а предава косвена информация, почерпена от ответник, която при това е изцяло в негова полза. Само за пълнота на изложението съдът е отбелязал, че конкретни факти и възражения за изтекла придобивна давност върху нивата от 8,5 дка в землището на [населено място] не са били изнасяни по делото и затова не се обсъждат в решението.

В обобщение съдът е приел, че искът за собственост е основателен и следва да бъде уважен.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби.

Първата жалба е от С. С. Т., К. Т. Я. и М. Т. Г..

Жалбоподателките поддържат, че по въпроса за придобивната давност съдът само е преразказал свидетелските показания, без да извърши комплексна преценка на всички доказателства заедно с всички установени факти: делбата от 1997 г., която действително е нищожна, но и последващите разпоредителни сделки, извършени от ответниците: два нотариални акта от 1997 г., с които Н., син на Т., дарил получения при делбата дял на своите деца Т. Н. С. и Т. Н. С.; два нотариални акта от 1997 г., с които Т. Т. Т. дарил своя дял на децата си М. Т. Г. и К. Т. Я.; два нотариални акта от 2008 г., с които М. Г. и К. Я. продали идеална част от единия имот на „Анемония транс“ О., а върху другата идеална част учредили на дружеството право на строеж; нотариален акт за дарение от 2008 г., извършен от Н. Д. И. в полза на децата му Д. Н. И. и Т. Н. И.; както и четирите констативни нотариални акта от 1997 и 1999 г. Не било обсъдено изявлението на процесуалния представител на ищците кога са узнали за реституцията /на 03.07.2014 г. по повод административно производство/, но също така и другите изявления, че те са знаели, че са наследници на Т. Т., но не били знаели кои точно имоти са му възстановени. Не били обсъдени показанията на свидетеля Г. /свидетел на ищците/, който заявил, че те много добре са знаели къде се намира възстановеният имот, тъй като са го работили преди да се създаде ТКЗС, а и живеят на 200-300 м. от него. Жалбоподателките се позовават и на бездействието на ищците в продължение на 27 години от възстановяване на собствеността – не са упражнили правото на реституция, не са декларирали възстановения имот, не са плащали данъци за него, търпели са всички фактически и правни действия. Считат също, че от доказателствата по делото се установява отблъскването на владението на ищците, като считат, че в тежест на ищците е да докажат, че са отблъснали владението на ответниците.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция по съществото на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискването на чл.236, ал.2 ГПК;

2. При оценка на свидетелските показания следва ли съдът да изложи мотиви защо приема едните за достоверни, а другите-не, както и да ги обсъди с останалите доказателства по делото.

По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 68 от 24.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 78/2012 г., II т. о., решение № 157 от 8.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 823/2010 г., II т. о., решение № 10 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на III г. о.; решение № 114 от 15.05.2010 г. по гр. д. № 4232/2008 г. на IV г. о.; решение № 154 от 31.08.2012 г. по гр. д. № 746/2010 г. на I г. о.; решение № 147 от 11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на II т. о.; решение № 221 от 18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на II т. о.; решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на IV г. о.; решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на IV г. о.; решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на IV г. о.; решение № 14 от 26.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1349/2021 г., II т. о. и решение № 159 от 22.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1871/2014 г., II т. о.,

Втората касационна жалба е подадена от Н. Д. И., Д. Н. И., Т. Н. И., М. С. Д., Н. Н. Д., Т. Н. С. и Т. Н. С.. В жалбата се съдържат аналогични оплаквания срещу въззивното решение.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК /очевидна неправилност/, както и основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Задължен ли е съдът, след като основното доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства, да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания трябва да се извърши в съвкупност с писмените доказателства, експертизи и правилата на логиката;

2.Процесуалният закон задължава ли съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да се приема, че това задължение е спазено, когато в мотивите на съда е намерил отражение процесът на формиране на волята му чрез излагане на изводи относно твърдените по делото факти при обсъждане на всички релевантни за тях доказателства и съобразно доводите на страните и значението на установяването или неустановяването им за изхода на правния спор;

3. Задължен ли е съдът да обсъди детайлно показанията на свидетелите и да вземе предвид заявеното от всички свидетели обстоятелство, а не да се преразказват показанията. Задължен ли е да мотивира защо дава вяра на едни или други свидетели;

4. Длъжен ли е съдът да приеме, че вписванията на извършени разпореждания с имот в Агенцията по вписване имат оповестителен характер и касаят ли външна промяна, чрез това действие, които недвусмислено отричат правата на собственик.

Позовават се на решение № 31 от 9.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 355/2019 г., I т. о., решение № 159 от 22.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1871/2014 г., II т. о., решение № 250 от 21.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3897/2015 г., I г. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4216/2008 г., IV г. о., решение № 297 от 22.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4004/2014 г., I г. о., определение № 251 от 10.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3559/2017 г., II г. о., решение № 92 от 16.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 980/2011 г., II г. о.; решение № 266 от 29.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1058/2010 г., I г. о. и решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о.

Ответниците М. А. С., П. С. Г., М. С. С. и А. С. Г. оспорват жалбите. Считат, че те не следва да се допускат до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска. Не са налице обаче основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускането им до разглеждане по същество от ВКС.

По жалбата на С. С. Т., К. Т. Я. и М. Т. Г.:

Въззивният съд не е действал в противоречие с посочената от жалбоподателите практиката на ВКС по чл.172 ГПК относно преценка на свидетелските показания и чл.236 ГПК за вземане на решение след обсъждане на исканията и възраженията на страните и доказателствата по делото. Обстоятелството, че съдът не е акцентирал на показанията на свидетеля Г. при формирането на становището си по въпроса за придобивната давност, не сочи на нарушаване на процесуални правила, тъй като свидетелят не разкрива факти, които да са съществени по този въпрос. Дали ищците са знаели за настъпилата реституция върху процесните имоти и кога точно са узнали за нея е без значение за придобивната давност. В практиката на ВКС последователно се приема, че правото на собственост не се губи поради неупражняването му, а само ако се придобие от другиго - решение № 87 от 12.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2583/2008 г., IV г. о., решение № 821 от 30.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2451/2008 г., III г. о., решение № 400 от 23.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2433/2008 г., II г. о; решение № 585 от 11.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 273/2009 г., II г. о., решение № 188 от 11.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1192/2011 г., I г. о., решение № 314 от 25.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 237/2009 г., IV г. о. Ето защо, дори веднага след реституцията през 1994 – 1996 г. ищците да са знаели за правата си в процесните имоти и да не са се интересували от тях, това е без значение за изхода на делото, защото правата им съществуват, докато друг не ги придобие по давност. Същото се отнася и за декларирането на имотите. Както се приема в практиката на ВКС, декларирането на имота и заплащането на данъци са задължения, произтичащи от данъчното законодателство, и нямат правно значение в отношенията между съсобствениците по повод на владението на имота от друг съсобственик - решение № 60126 от 21.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4044/2020 г., I г. о. На следващо място – намерението за своене на имотите от жалбоподателите не може да се изведе от предприетите действия по реституирането им, тъй като подаването на заявление за възстановяване на собствеността от един наследник ползва и всички останали, дори те да не са били вписани в удостоверението за наследници. По същия начин извършената между ответниците доброволна делба, снабдяването с нотариални актове за собственост и прехвърлянето на идеални части от имотите на свои деца или на трети лица, не могат да се възприемат като действия, с които се обективира по отношение на ищците завладяването на идеалните им части от процесния имот. Въпреки че нотариалните актове се вписват и по този начин им се дава гласност по отношение на трети лица, не може да се предполага, че те са стигнали до знанието на ищците, тъй като те не са могли да предполагат за извършването на тези сделки и съответно не са имали повод да правят справки в Агенция по вписванията. В съответствие с практиката на ВКС по чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд е изложил мотиви защо счита, че в случая владението на ищците не е било отблъснато от ответниците. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че установената от ответниците фактическа власт върху имотите има характеристиките на държане по отношение на идеалните части на ищците и че липсват доказателства за категорични изявления или действия, с които преобръщат това държане във владение. Съдът е обсъдил значението на факта на изливането на бетон и колони в имот ....., представляващ част от реституираните 9,190 дка, както и обстоятелството, че тези строителни дейности са извършени от дружеството - приобретател, което не се е позовало в процеса на придобивна давност. Обсъдено е и значението на отказа да се предостави част от имота под наем.

По изложените съображения по тази жалба не може да се допусне касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По касационната жалба на Н. Д. И., Д. Н. И., Т. Н. И., М. С. Д., Н. Н. Д., Т. Н. С. и Т. Н. С.:

На първо място – не съществува вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно, тъй като при неговия прочит не се откриват груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставените в изложението към тази жалба въпроси са същите, каквито са и в първата жалба, макар да са малко по-детайлно развити. Затова и по тях следва да се приеме същото – че липсва противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Посочената практика на ВКС също не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Решение № 31 от 9.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 355/2019 г., I т. о., дава отговор на въпроса как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти и в частност показанията на причинителя на увреждането при предявен пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка гражданска отговорност и приетите по делото експертизи. Решение № 159 от 22.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1871/2014 г., II т. о., разисква задължението на решаващия съд при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други. Решение № 250 от 21.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3897/2015 г., I г. о., разглежда значението на вписването на исковата молба по спор за собственост спрямо приобретателите на спорното право – хипотеза, която не възниква в настоящия случай, затова и решението е неотносимо към спора по настоящото дело. Решение № 65 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4216/2008 г., IV г. о., се занимава с въпроса дължи ли съдът преценка на всички доказателства и по-специално на всички събрани гласни доказателства; решение № 297 от 22.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4004/2014 г., I г. о., също дава се занимава със задължението на съда да обсъди противоречивите свидетелски показания на две групи свидетели. Решение № 92 от 16.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 980/2011 г., II г. о., отговаря на въпроса в кои случаи се счита, че съдът е обсъдил доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност съобразно изискванията на чл. 188 ГПК (отм.). В решение № 266 от 29.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1058/2010 г., I г. о., се приема, че основното доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства и съдът трябва да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства. Решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о., отново е за съвкупната преценка на доказателствата по делото.

По изложените по-горе съображения обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с посочената практика на ВКС, която най-общо е по прилагането на чл.236, ал.2 ГПК.

Не са налице и поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателите не сочат практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, нито пък обосновават с какво разглеждането по същество на конкретния спор от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Налице е богата практика на ВКС по материалноправния въпрос за придобиването по давност на идеални части от съсобствен имот, включително и Тълкувателно решение, като обжалваното въззивно решение съответства на тази практика. По изложените по-горе съображения то съответства и на практиката по процесуалноправните въпроси, свързани с прилагането на чл.236, ал.2 ГПК.

При този изход на делото на ответниците в производството М. А. С., П. С. Г., М. С. С. и А. С. Г. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство – 3500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 11.07.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 51 от 31.03.2022 г. по в. гр. д. № 5/2022 г. на Бургаския апелативен съд.

ОСЪЖДА Н. Д. И. и Д. Н. И., двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес]; Т. Н. И. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]; М. С. Д., Н. Н. Д. и Т. Н. С., тримата от [населено място],[жк], [жилищен адрес]; Т. Н. С. от [населено място], [улица]; С. С. Т., К. Т. Я. и М. Т. Г., трите с адрес [населено място],[жк], [улица], да заплатят на М. А. С. от [населено място], [улица], П. С. Г. от [населено място], [улица], М. С. С. от [населено място], [улица], вх.В, ет.9 и А. С. Г. от [населено място], [улица], сумата от 3500 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: