О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№. 50118

гр. София, 08.03. 2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№637 по описа за 2022 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. М. К. срещу решение №54 от 04.10.2021 г. по в. гр. д.№229/2021 г. на ОС Видин. С обжалваното решение е потвърдено решение №532 от 13.03.2020 г. по гр. д.№2927/2018 г. на РС Видин в частта, с която е признато за установено по предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД искове по чл.422, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че К. М. К. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД изпълнение на парично задължение, възникнало по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит /овърдрафт/ по разплащателна сметка №ЗЗРКО-А-1871, сключен между страните на 30.01.2007 г. и Анекс към договора от 05.11.2007 г., за което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д.№ 1308/2018 г. на РС Видин за заплащане на сумата в размер на 23 826.11 лв., от която: 10 000 лв. - просрочена главница, 13 120.79 лв. - просрочена договорна лихва за периода от 23.05.2015 г. до 22.05.2018 г., вкл. 705.32 лв. - наказателна лихва върху просрочената главница за периода от 23.05.2015 г. до 22.05.2018 г. вкл. и ведно със законната лихва върху главницата, от подаване на заявлението по чл.417 от ГПК - 23.05.2018 г. до изплащане на вземането.

В жалбата се излагат съображения за недопустимост на решението, поради произнасянето по нередовна искова молба, в която не са били уточнени претендираните вземания, евентуално се поддържа, че решението е очевидно неправилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните, уточнени от настоящата инстанция въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Липсата на срок на договора за издаване на кредитна карта и на методика за изчисляване на лихвата по този договор, води ли до нищожност на последния. 2. Идентични ли са договора за издаване на кредитна карта и договора за овърдрафт. 3. Произнасянето по нередовна искова молба води ли до опорочаване на решението. 4. Каква е правната характеристика на допълнителното споразумение към договора за издаване на кредитна карта и нищожно ли е то, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор. 5. Налице ли е неполагане на грижата на добрия търговец в случаите на умишлено бездействие на кредитора, за дълъг период от време, да събере вземането си. 6. Представлява ли неоснователно обогатяване дългото забавяне на събирането на дължимата сума. 7. Относно погасителната давност спрямо процесните вземания.

Ответникът по касация „Първа инвестиционна банка“ АД не заявява становище.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че делото е образувано по редовна искова молба, отговаряща на изискванията на чл.127, ал.1, т.3 от ГПК, като цената на иска е посочена в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, а ищецът в исковата молба е посочил конкретния размер на всеки от обективно съединените искове. Посочил е, че договорената заемна сума в размер на 10 000 лв. е получена и усвоена напълно от ответника К. М. К. по банкова сметка, както и че не е върната на кредитора-ищец „Първа инвестиционна банка“ АД. Установил е, че съгласно договора, банката в качеството на кредитор е открила банкова сметка на ответника, издала му е кредитна карта и му е предоставила в качеството на кредитополучател овърдрафт паричен кредит в размер на 10 000 лв., като срокът на договора, съответно - ползване на овърдрафта е 2 години - до 30.01.2009 г., а картодържателят се е задължил да погасява предоставения овърдрафт в сроковете и по начина, договорени в ОУ за издаване и ползване на международни кредитни карти без депозит Мастеркард, класическа - неразделна част от договора, както и е декларирал, че са му предоставени и е запознат с ОУ по кредита. Посочил е, че сключеният между страните договор предвижда оправомощеният държател на банковата карта за заплаща на банката фиксиран лихвен процент в размер на 1.5% на месец, който се начислява еднократно на датата, следваща датата на падежа, върху дебитните остатъци по картовата разплащателна сметка, формирани до края на предходния отчетен период и непогасени до датата на падежа. Установил е, че с анекс от 05.11.2007 г. към договора, страните са договорили, че срокът на предоставения на титуляра банков кредит овърдрафт остава 2 години от сключването му, като същият се подновява автоматично и при условията и по реда, предвидени в ОУ, съгласно които /т.19.1.1/ срокът се удължава автоматично за нов едногодишен период, при условие, че никоя от страните не е уведомила другата за прекратяване на договора. Счел е, че тази клауза е израз на свободата на договаряне /чл.9 от ЗЗД/ и е съобразена със специфичните международни стандарти за ползване на банкови карти. Установил е, че след изтичане на 45 - дневен гратисен период, титулярът се е задължил да заплаща годишна лихва в размер на 16% за извършените безналични плащания на ПОС терминал и 18% за всички останали трансакции, като едностранна промяна на договорените между страните договорна и наказателна лихви върху главницата не е осъществявана, а лихвите са уговорени изчерпателно и ясно с конкретни лихвени проценти /конкретният месечен размер не може да бъде предварително определен, тъй като зависи от променливи величини/ и се изчислява с математическата формула, посочена в приетото по делото заключение на допълнителната съдебно-икономическа експертиза. В този смисъл е изразил становище за неоснователност на възраженията за липса на посочена лихва, като цена на кредита, което да води до невалидност на договора и за нищожност на договора за банков кредит, тъй като в него липсват съществени елементи на договора - цена /лихви/ и срок. Намерил е за неоснователни и възраженията на ответника, че анексът от 05.11.2007 г. към договора е недействителен, тъй като е сключен за ищеца от лице, без представителна власт /подписалият го служител е бил оправомощен да сключва договори за овърдрафт по картови сметки от името и за сметка на банката, а и банката, в качеството й на търговец не е възразила веднага против действието/ и че не е получил приложимите към договора ОУ /кредитополучателят е декларирал изрично и с подписа си върху писмения документ, че е запознат с ОУ, както и че ги е получил/. По отношение направеното възражение за неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП на ОУ е намерил същото за формално и общо, без конкретика, поради което го е счел за неоснователно - клаузите на общите условия не са неравноправни само поради това, че са изготвени предварително, а не са индивидуално уговорени, както се твърди във въззивната жалба, като сключването на търговска сделка при общи условия е предвидена в закона възможност /чл.298 от ТЗ/ и самото естество на т. н. общи условия предполага тяхното предварително изготвяне. Изложил е съображения за неоснователност и на възражението, че кредиторът е бездействал умишлено за дълъг период от време и така сам е допринесъл за увеличаване на дълга и е постигнал за себе си по - изгодни неравноправни условия. Посочил е, че кредитополучателят като неизправна страна по договора, няма право да се позовава на бездействие от страна на кредитора, тъй като право на кредитора като изправна страна, е дали ще се възползва от възможността си да обяви договора за предсрочно изискуем или не, да го прекрати или не, а същевременно законът защитава длъжниците по парични вземания за лихва с института за погасителна давност, като ограничава правото на кредиторите да претендират заплащане на такава в тригодишен срок. Изразил е становище, че обявяването на едно задължение за предсрочно изискуемо е правна възможност, предвидена в закона и кредиторът може сам да прецени дали да се възползва от тази предсрочна изискуемост и кога да направи това, като значителният размер на начислените лихви се дължи на противоправното поведение на длъжника, който в т.4 от договора се е задължил да погасява предоставения овърдрафт в сроковете и по начина, договорени в Общите условия и не е изпълнил това свое задължение, а не на поведението на банката, която точно е изпълнила облигационното си задължение. Изложил е съображения, че е установен безспорно и размерът на задължението на ответника за главница в размер на 10 000 лв., като считано от датата на изискуемост на задълженията до подаване на заявлението по чл.418 от ГПК на 23.05.2018 г., не изтекъл предвидения в закона петгодишен давностен срок за вземането за главница. Счел е за неоснователни и доводите за наличие на неравноправни клаузи поради уговорен лихвен процент в размер на 105% месечно, като е посочил, че от съдържанието на чл.6 от договора от 30.01.2007 г. е виден договореният лихвен процент - от 1.5 % месечно, а по отношение останалите оплаквания е намерил, че въззивната страна е изложила във въззивната жалба свое собствено свободно виждане за понятията „овърдрафт“ и „кредитна карта“, различно от вложеното в Общите условия за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти, респективно районният съд не е вложил в тези понятия смисъл, различен от посочения в Общите условия, поради което доводите във въззивната жалба се явяват неоснователни.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Решението на въззивния съд е постановено по редовна искова молба, в обстоятелствената част на която ищецът е навел подробни фактически твърдения относно основанието, от което произтичат претендираните вземания и е отправил до съда искане за установяване на дължимостта на тези вземания /главница и лихви – наказателна и договорна/, които са ясно очертани по размер и по периоди /по отношение на лихвите/. В този смисъл не съществува вероятност решението да е недопустимо, респективно на това основание и по третия от формулираните от касатора въпроси, касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Също така при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

С оглед изложените в решението мотиви, първи, втори и четвърти от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси, не са обусловили решаващата воля на въззивния съд и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване по посочените въпроси не може да бъде допуснато. Първи и четвърти въпроси са израз на поддържаните от касатора, но невъзприети от въззивния съд тези /за липса на посочен срок на процесния договор и на методика за изчисляване на лихвата, което води до нищожност на договора и допълнителното споразумение/ и с тях се предпоставя становище, каквото не е изразявано от въззивния съд. Също така в решението не се съдържа извод за идентичност между договор за издаване на кредитна карта и договор за овърдрафт /какъвто се предпоставя с втори въпрос/, а е осъществен анализ на процесния договор и приложимите към него общи условия, като е разкрит вложения от страните смисъл на използваните в същия договор понятия.

Касационно обжалване не следва да се допусне и по останалите въпроси.

Даденото от въззивния съд разрешение относно поведението на кредитора ищец /пети и шести въпроси/ е изцяло в съответствие с константната практиката на ВКС, според която предсрочната изискуемост се отнася до неиздължените вноски с ненастъпил падеж, като обявяването й е потестативно право на кредитора, чието упражняване е изцяло в неговата воля и преценка, без да е ограничено с какъвто и да е срок. Също така злоупотребата с права се определя като противоправно и недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл.57, ал.2 от КРБ и чл.289, ал.2 от ТЗ/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл.8, ал.2 от ЗЗД/, когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Разпоредбата на чл.289 от ТЗ не допуска упражняването на право въз основа на търговска сделка, ако то се извършва само с намерение за увреждане на другата страна, а чл.302 от ТЗ изисква квалифицирана грижа при изпълнение на задълженията по търговската сделка. И двете разпоредби уреждат отношения, които са извън валидното действие на търговската сделка, като нарушението на забраната за злоупотреба с право, следваща от чл.289 от ТЗ, поражда деликтна отговорност, ако са осъществени и другите материалноправни предпоставки за гражданската отговорност на делинквента.

Със седмия от въпросите по същество се оспорва правилността на направените от въззивния съд изводи /относно момента, в който е настъпила изискуемостта на вземането за главница, респективно от който е започнала да тече погасителната давност/, която правилност обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби.

С оглед изложеното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №54 от 04.10.2021 г. по в. гр. д.№229/2021 г. на ОС Видин.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.