О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50083

гр. София, 07.03.2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 2399/2022 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. И. Б. и И. Б. И., и двамата чрез пълномощника им адв. Н. П., срещу въззивното решение от 20.01.2022 год. по гр. д. № 1024/2021 год. на Софийския апелативен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 11.12.2020 год. по гр. д. № 2361/2018 год. на Софийски градски съд, с което по предявения срещу касаторите от Министерство на отбраната иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено, че спорните две търговски помещения /магазини/ с идентификатори ***** и *****, находящи се в [населено място], район „И.“,[жк], в бл. 519 /стар № 501/, със застроени площи съответно 43 кв. м. и 66 кв. м., подробно описани, са частна държавна собственост, предоставена за управление на министерство на отбраната и касаторите са осъдени да предадат на същото владението върху тези имоти. Отменен е, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативния нотариален акт по давност № 99/2000 год. за собствеността на единия магазин, издаден в полза на Л. Б..

Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това исковите претенции срещу тях бъдат отхвърлени. Претендират присъждане на направените пред всички инстанции разноски.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението при подробно формулирани въпроси относно доказателствената сила на актовете за общинска и държавна собственост при липса на посочени фактически и правни основания, за доказателствената тежест за установяване правото на собственост при позоваване и на двете страни на констативни актове за собственост, за обема на доказване при твърдения за собственост въз основа реализирано право на строеж, задълженията на ищеца при иск по чл. 108 ЗС за доказване на своето право на собственост, в т. ч. и върху земята. Поставен е от касатора и процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да спре производството при допуснатото за разглеждане пред КС искане за обявяване за противоконституционни разпоредбите за спиране на придобивната давност по отношение държавни частни имоти.

Изложени са твърдения за противоречие в произнасянето на въззивния съд с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 191 по гр. д. № 66/2019 год., I г. о.; решение № 303 от 14.12.2011 год. по гр. д. № 1270/2010 год., II г. о.; решение № 81 по гр. д. № 4029/2017 год., II г. о.; решение № 87 по гр. д. № 2714/2018 год., I г. о.; ТР № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС.

Освен това касаторът се позовава на противоречие с решението на КС по к. д. № 16/2021 год. по въпроса: Изтекла ли е 10-годишната придобивна давност в полза на касаторите, в периода от 31.12.2017 год. – 19.01.2018 год., въз основа обявената с решение на КС № 3 от 24.02.2022 год. по к. д. № 16/2021 год. противоконституционност на разпоредбата на параграф 2 ЗР на ЗИЗС /ДВ бр. 7/2018 год./. Касаторите се позовават на придобитите именно в този минал период права, по който въпрос не е налице съдебна практика, което обосновава наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторите се позовават и на очевидната неправилност на въззивното решение като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, по съображение за прието нарушение по закон, който не съществува към настоящия момент, в който спорът е висящ.

Наличието на посочените основания се оспорва в писмен отговор на Министерство на отбраната, чрез процесуалния му представител държавен експерт - юрист В. П.. В него се моли да не се допуска касационното обжалване, като са изложени съответно и доводи за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Министерство на отбраната, като процесуален субституент на държавата, конституирана в производството, претендира да е собственик на процесните имоти – два магазина, построени в държавен имот, предоставен от СНС на МНО за изграждане на жилищен блок, който е построен през 1994 год. и актуван с АДС № 1521 от 18.09.1995 год. /бл. 519/ в[жк], [населено място]. В акта са описани писмото на МНО, с приложена строителна документация към него и акт образец 16 на ДПК за приемане и разрешаване ползването на блока, включващ апартаменти и търговска площ от 6 магазина. Посочено е, че същият е предоставен за оперативно управление на МО.

Представен е и АДС /ч/ № 5494 от 29.08. 2005 год., с който е актуван като частна държавна собственост магазин № 2 във вх. „А“ , с площ 165.55 кв. м. и 2.104 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, като е отбелязан и предходния АДС. Част от този магазин са спорните два такива, за които ответниците по иска за собственост, сега касатори, се легитимират за собственици – за първия на основание давностно владение с нот. акт № 99/2000 год., на втория – на основание покупко-продажба през 2013 год. от И. К., легитимиращ се за собственик също на основание давностно владение с нот. акт № 98/2000 год. /нот. акт № 86/2013 год./.

Въззивният съд приел за процесуално допустим предявеният от Министерството на отбраната иск за собственост на процесните магазини, в качеството му на процесуален субституент на държавата, с оглед предоставеното му право да стопанисва и управлява държавното имущество. Въз основа на събраните писмени доказателства е прието, че държавата е собственик на построения на основание отстъпено право на строеж върху държавна земя жилищен блок за нуждите на МНО, същият е актуван като държавен, в т. ч. и процесните магазини. Съдът се е позовал на разясненията в ТР № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС относно доказателствената сила на констативния нотариален акт, оспорването му и доказателствената тежест, която носи оспорващата го страна, с изключение хипотезата, при която и оспорващата страна се легитимира с документ за собственост, в който случай всяка от спорещите страни следва да докаже правата си. Изхождайки от тези разяснения и с оглед представените и от двете страни легитимиращи ги документи, съдът приел, че ищецът установява правото си на собственост, като оспорването му от страна на ответниците е недоказано в контекста на тезата им, че на тях, като съдружници в колективна фирма, МНО им е отстъпило чрез съответното свое поделение правото на строеж за магазините, на основание сключен договор от 1991 год. за съвместна дейност, респ. собствеността им произтича от реализирането на това право. Този довод е приет за неоснователен от съда поради противоречието му с чл. 15, вр. с чл. 13 ЗС, в действащата тогава редакция на закона, което е обосновало и изводът за липса на твърдяния от ответниците прехвърлителен ефект на договора от 1991 год. с предмет право на стоеж върху спорните магазини. На същото основание е приета за нищожна и заповедта на началника на поделението, издадена на основание чл. 9а от Указа за създаване на жилищен фонд при МНО за отстъпване идеални части от правото на строеж на купувачите на магазини. Този указ регламентира създаване на жилищен фонд за задоволяване нуждите на военнослужещите, като разпорежданията с търговските обекти е извън неговия предмет и се осъществява по общия ред по ЗС, в който смисъл е цитирана практика на ВКС /решения № 40 по гр. д. № 305/2012 год. ІV г. о., № 667 по гр. д. № 9/2010 год., ІІІ г. о. и решение № 312 по гр. д. № 1174/2010 год. ІV г. о./.

По релевирания от ответниците, сега касатори, довод за придобивна давност, въззивният съд е приел, че дори и да са упражнявали владение в периода до 1.06.1996 год., същото е ирелевантно и не води до придобиване на собствеността, тъй като е налице забрана за придобиване по давност вещ, която е държавна и общинска собственост – чл. 86 ЗС /ред. ДВ бр. 31/1990 год., изменен с ДВ бр. 33/1996 год., в сила от 1.06.1996 год. Упражняваното от този момент владение върху имот, частна държавна или общинска собственост също не е довело до придобиване на собствеността по давност, тъй като същата спира да тече съгласно пар. 1 от ЗД на ЗС, в сила от 1.06.2006 год. до 31.12.2022 год., т. е. не е налице необходимия десетгодишен срок, а данни за добросъвестно владение не са налице по делото.

Поради това както ответницата Л. Б., така и нейния праводател по сделката за втория магазин, не са могли да придобият по давностно владение спорните два магазина, а оттук и вторият не е могъл да прехвърли собствеността с разпоредителната сделка от 2013 год.

Въпросът за придобивната давност върху имот, частна държавна собственост, е обуславящ решаващия извод за основателност на ревадикационния иск срещу ответниците, които не могат да обосноват наличие на основание да са в спорните имоти в качеството си на собственици.

Към момента на висящността на въззивното производство по спора пред Конституционния съд вече е било образувано /на 22.07.2021 год./ производството по искането за обявяване на противоконституционността на пар. 1, ал. 1 ЗД на ЗС и на пар. 2 от ЗР на ЗИ на ЗС. При това положение и с оглед приложението на този закон, предмет на искането пред КС, въведен в предмета на настоящето дело с писмения отговор на ответниците по иска, процесуалният закон е предвидил хипотеза за спиране на производството - чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. Вместо това е постановено въззивното решение - на 20.01.2022 год., т. е. преди решение № 3 от 24.02.2022 год. на КС, с което приложеният от въззивният съд закон е обявен за противоконституционен.

Обстоятелството, че съдът е следвало да спре производството поради допуснатото разглеждане на искането, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон, поставя въпроса за допустимостта на обжалваното решение, предмет на задължението на ВКС във всяко положение на делото да следи за този порок. В изпълнение на това си задължение настоящата инстанция служебно следва да селектира подадената жалба в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК /ДВ бр. 86/27.10.2017 год./ - поради вероятна недопустимост на въззивното решение, а преценката за допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Аналогично е разрешението по т. 1 на ТР № 1 от 9.07.2019 год. по т. д. № 1/2017 год. на ОСГТК на ВКС.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е достатъчно да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без излагане на съображения по останалите релевирани в изложението основания за това.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 84 от 20.01.2022 год. по в. гр. д. № 1024/2021 год. на Софийския апелативен съд по подадената срещу него касационна жалба от Л. И. Б. и И. Б. И., чрез адв. Н. П..

Указва на касаторите, чрез пълномощника им адв. П., да внесат в едноседмичен срок от съобщението по сметка на ВКС държавна такса в размер на 550.05 лв. /петстотин и петдесет лева и 5 ст./ и представят в същия срок вносния документ, след което делото се докладва за насрочване.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.