2определение по гр. д.№ 3317 от 2022 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

№ 50063

София, 28.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори февруари две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. П. ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.

М. Д.

като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 3317 по описа за 2022 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Д. Д. срещу решение № 448 от 13.05.2022 г. по в. гр. д.№ 2186 от 2021 г. на Бургаския окръжен съд, IV въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 260860 от 14.06.2021 г. по гр. д.№ 7955 от 2017 г. на Бургаския районен съд в частта му за допускане на делба между А. Д. Д. и Д. Б. Б. при равни квоти на следните обекти:

1. сграда с идентификатор ....., разположена в имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], със застроена площ от 203 кв. м., брой етажи: 4, предназначение: смесено и

2. сграда с идентификатор ....., разположена в имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], представляваща обект бистро с площ от 343 кв. м., брой нива на обекта: 2, предназначение: за обществено хранене.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д.№ 1413 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д.№ 823 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 10 от 04.07.2011 г. по гр. д.№ 533 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 202 от 25.01.2018 г. по т. д.№ 1826 от 2016 г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да разпределя доказателствената тежест съобразно твърденията и възраженията на страните, касаещи спорните права, след като първоинстанционният съд е съставил неправилен/непълен доклад ? Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл.266, ал.3 ГПК доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения, изразяващи се в неправилен/непълен доклад на първата инстанция - свидетелски показания и допълнително заключение на вещо лице ? По тази група въпроси се сочи противоречие на обжалваното решение с т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3. Какви са предпоставките за възлагане на допълнително и повторно заключение по чл.201 ГПК ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр. д.№ 1083 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

4. При наличие на доказателства за основателност на възражението за трансформация на лично имущество следва ли съдът да приложи нормата на чл.162 ГПК по отношение на неговия размер ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 133 от 18.06.2014 г. по гр. д.№ 5247 от 2013 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 253 от 02.07.2012 г. по гр. д.№ 652 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

5. Каква е материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, ангажирани като писмени доказателства по делото, без същата да е била оспорена и съответно оборена от насрещната страна по реда на чл.193 ГПК в хода на процеса ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д.№ 4880 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр. д.№ 270 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 46 от 12.02.2010 г. по гр. д.№ 725 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г. о. и решение № 37 от 16.07.2015 г. по гр. д.№ 6418 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г. о.

6. Съставляват ли съпружеска общност сграда и самостоятелен обект в нея, които са построени върху личен имот на единия съпруг и грубият строеж е завършен по време на фактическата раздяла, но преди развода ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 35 от 14.06.1971 г. на ОСГК на ВС.

В писмен отговор от 05.09.2022 г. ответникът Д. Б. Б. оспорва жалбата и моли същата да не бъде допускана до касационно обжалване. Претендира и за направените по делото разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /страна по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за допускане на делбата на двата обекта при равни квоти между бившите съпрузи А. Д. Д. и Д. Б. Б., въззивният съд е приел за безспорно установено, че дворното място, върху което са построени тези обекти е индивидуална собственост на А. Д., на основание договор за дарение от майка й Ф. Д. /договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 22 от 29.09.2011 г., който с влязло в сила между страните А. Д. и Д. Б. от една страна и Ф. Д. от друга решение по гр. д.№ 4037 от 2017 г. на Бургаския районен съд е прогласен за нищожен като прикриващ дарение/.

Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е приел за установено, че процесните два обекта са били изградени по време на брака на Д. и Б. /брак, сключен на 06.04.2006 г. и прекратен с влязло в сила решение на 04.01.2017 г./, като са завършени в груб строеж през лятото на 2014 г.- преди фактическата раздяла помежду им от м.04.2015 г. Един от делбените обекти дори е функционирал като бистро още в края на юли 2014 г. До този извод съдът е достигнал предвид показанията на свидетелите А. Ц. и М. С., които са работили в заведението като сервитьорка и барман през лятото на 2014 г., показанията на свидетелката Т. Н. и представените справки от НАП за актуално състояние на трудовите договори на свидетелите А. Ц. и М. С., които потвърждават показанията на тези свидетели, че пред лятото на 2014 г. са работели при работодател „Л. Е. - Аси“ Е., чийто едноличен собственик на капитала е съделителката Д. . Относно завършването на грубия строеж на останалата част от сградата /извън бистрото/ съдът е взел предвид представения констативен протокол от 03.09.2015 г., в който е прието, че към датата на съставяне на този протокол сградата е в завършен груб строеж- 63 %, но въз основа на показанията на свидетелите е приел, че грубият строеж и на тази част е завършил много по-рано: през 2014 г., преди фактическата раздяла на страните през м.04.2015 г.

Предвид на това, доколкото двата обекта са били построени по време на брака на страните, макар и върху имот - индивидуална собственост на един от съпрузите, съгласно приетото в т.4 от ППВС № 5 от 1972 г. въззивният съд е приел, че тези обекти са станали съпружеска имуществена общност и принадлежат общо на двамата съпрузи. Това било така, тъй като построяването през време на брака на сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява „друго“ по смисъла на чл.92 ЗС.

По възражението на А. Д. за наличието на трансформация на лични средства при придобиването на двата обекта въззивният съд е посочил, че споделя изводите на първоинстанционния съд. От доказателствата безспорно било установено, че обектите са били завършени до степен в груб строеж още преди фактическата раздяла на страните през м.04.2015 г. Освен това, по делото не било доказано родителите на Джигарова и в частност - нейната майка да са й предоставили някакви средства, които да са вложени в строежа на сградата. Поради липсата на каквато и да е конкретика, показанията на свидетелката Н., че част от средствата за строежа са дарени от майката на А. Д. , според съда, също не допринасят за доказване на това твърдение. Не било доказано и за построяване на сградата да са били вложени заемни средства, които впоследствие да са били върнати с лични средства на Джигарова.

В решението е посочено и че съдът препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, поради следното:

1. Първият поставен въпрос /длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях ?/ жалбоподателката поставя във връзка с твърдението й, че въззивният съд не е обсъдил съдържащите се във въззивната жалба доводи за неправилност на решението поради непълнота на доклада. Видно от съдържанието на въззивната жалба, обаче в нея не се съдържа довод за непълнота на изготвения от първоинстанционния съд доклад. Единственият довод за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение е за неправилното разпределение на доказателствената тежест по делото относно две обстоятелства: оборването на презумпцията за принос на съделителя Б. в придобиването на делбените обекти и доказването на частичната трансформация на лични средства на Д. в придобиването на обектите. Във връзка с този довод жалбоподателката е поискала събиране на нови доказателства /свидетелски показания и ново заключение на експертиза/- доказателствени искания, по които въззивният съд се е произнесъл с нарочно определение от 16.02.2022 г.

2. По втората група поставени въпроси /Длъжен ли е въззивният съд да разпределя доказателствената тежест съобразно твърденията и възраженията на страните, касаещи спорните права, след като първоинстанционният съд е съставил неправилен/непълен доклад ? Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл.266, ал.3 ГПК доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения, изразяващи се в неправилен/непълен доклад на първата инстанция - свидетелски показания и допълнително заключение на вещо лице ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС - т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика, с нарочно определение от 16.02.2022 г. въззивният съд се е произнесъл по искането за допускане на нови доказателства пред въззивния съд: отказал е да допусне посочените във въззивната жалба нови доказателства /свидетелски показания и ново заключение на експертиза/ като е счел, че в случая не е налице хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК - тъй като тези доказателства не са били събрани от първоинстанционния съд не защото не са били допуснати от него поради допуснати от този съд процесуални нарушения, а защото въобще не са били поискани от страните. Същевременно напълно в съответствие с т.3 от горепосоченото тълкувателно решение е преценено от въззивния съд, че не се налага служебното събиране на тези доказателства /свидетелски показания за това, че след фактическата раздяла на съпрузите през м.04.2015 г. грижи за детето и домакинството са полагани само от Д. и заключение на експертиза за стойността на вложените от Д. разходи за довършване на строежа след фактическата раздяла на съпрузите/, тъй като не се касае за доказателства, събирането на които е необходимо за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. А и тези доказателства са били напълно неотносими към спора по конкретното дело, доколкото не са свързани с установяване на приноса на Джигарова и на вложените от нея средства в строежа на сградата до датата на завършването й в груб строеж през лятото на 2014 г., а касаят последващ период от време - след фактическата раздяла на бившите съпрузи през м.04.2015 г.

3. По третия поставен въпрос /Какви са предпоставките за възлагане на допълнително и повторно заключение по чл.201 ГПК ?/ в посоченото от касаторката решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр. д.№ 1083 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. е прието, че при действието на новия ГПК от 2008 г., за да назначи друго или повече вещи лица, съдът следва да вземе становище по претендираните от страната или констатираните служебно от съда недостатъци на представеното заключение. В зависимост от това дали съдът счете заключението за непълно, неясно, дадено от некомпетентно вещо лице, необосновано или ако е възникнало съмнение за неговата правилност, съдът поставя допълнителна задача, разширява експертизата в тройна или назначава повторна експертиза от нови вещи лица. Приетото по настоящото дело не противоречи на горепосоченото решение на ВКС. По него въззивният съд е отказал да допусне нова оценителна експертиза, като е взел предвид, че със същите задачи по делото са били назначени и приети комплексна съдебно-техническа експертиза, съдебно-икономическа експертиза, допълнително заключение на тази експертиза и повторно допълнително заключение, последното от които е било прието от страните, без никоя от тях да е заявила някакви искания по доказателствата, включително не е заявила, че експертизата не е отговорила на някои от поставените задачи.

4. Четвъртият поставен въпрос /При наличие на доказателства за основателност на възражението за трансформация на лично имущество следва ли съдът да приложи нормата на чл.162 ГПК по отношение на неговия размер ?/ не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, тъй като е напълно неотносим към конкретното дело, по което съдът е приел, че по делото не са събрани каквито и да е доказателства за основателност на направеното от ответницата възражение за трансформация на лично имущество.

5. Петият въпрос /Каква е материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, ангажирани като писмени доказателства по делото, без същата да е била оспорена и съответно оборена от насрещната страна по реда на чл.193 ГПК в хода на процеса ?/ се поставя във връзка с твърдение на касаторката, че съдът не е зачел доказателствената сила на констативния протокол от 03.09.2015 г. по чл.181, ал.2 ЗУТ /сега чл.181, ал.3 ЗУТ/. Видно от мотивите на съдебното решение, съдът е зачел доказателствената сила на този акт, като е приел, че към 03.09.2015 г., когато този акт е бил съставен, сградата е била завършена в груб строеж, но същевременно е приел, че има други събрани по делото доказателства /свидетелски показания и писмени доказателства/, които сочат, че този груб строеж е бил завършен много преди датата на съставяне на констативния протокол - още през лятото на предходната година. В този смисъл няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС /решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д.№ 4880 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о./ по въпроса за обвързващата доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи. Няма противоречие и с решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр. д.№ 270 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г. о., доколкото съдът е приел, че по делото има други доказателства, от които се установява по-ранен момент на завършване на грубия строеж на сградата, от датата на констативния протокол по чл.181, ал.2 ЗУТ /сега чл.181, ал.3 ЗУТ/.

Не е налице противоречие между приетото в обжалваното решение и посочените от касаторката решение № 46 от 12.02.2010 г. по гр. д.№ 725 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г. о. и решение № 37 от 16.07.2015 г. по гр. д.№ 6418 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г. о. Необосновано е твърдението на касаторката, че в тези решения е прието, че констативният протокол по чл.181, ал.2 ЗУТ /сега чл.181, ал.3 ЗУТ/ е официален документ не само относно факта за завършване на сградата в груб строеж, но и относно момента на завършване на грубия строеж. В посочените решения съдът е приел, че актът на общинската администрация по чл.181, ал.2 ЗУТ, с който се дава преценка за степента на завършеност на сградата, е меродавният, който ще даде отговор на въпроса доколко правото на строеж се е реализирало в обекти, но не и че завършването на грубия строеж на сградата в по-ранен момент от датата на констативния протокол по чл.181, ал.2 ЗУТ /сега чл.181, ал.3 ЗУТ/ не може да се доказва с други доказателства. По този въпрос, напротив има практика на ВКС /например решение № 22 от 04.06.2020 г. по гр. д.№ 3048 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 50148 от 24.01.2023 г. по гр. д.№ 407 от 2022 г. на ВКС, ГК, I г. о. и др./ в смисъл, че моментът на завършването на грубия строеж на сграда може да се установява не само с констативния протокол по чл.181, ал.2 ЗУТ /сега чл.181, ал.3 ЗУТ/, но и с други доказателствени средства, включително свидетелски показания.

6. Шестият поставен въпрос /Съставляват ли съпружеска общност сграда и самостоятелен обект в нея, които са построени върху личен имот на единия съпруг и грубият строеж е завършен по време на фактическата раздяла, но преди развода ?/ не може да обуслови допускането на касационното обжалване, тъй като е неотносим към конкретното дело, по което не е установено грубият строеж на сградата да е бил завършен по време на фактическата раздяла на съпрузите. Напротив, прието е от съда за доказано, че и двата обекта /бистрото и останалата част от сградата с предназначение за семеен хотел/ са били завършени в груб строеж още през лятото на 2014 г.- преди фактическата раздяла на съпрузите през м.04.2015 г.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на СК, ЗС, ЗУТ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК ответникът по жалбата има право на разноски. Тъй като обаче не е представил доказателства за действително направени разноски за делото пред ВКС, такива разноски не следва да му се присъждат.

По изложените съображение настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 448 от 13.05.2022 г. по в. гр. д.№ 2186 от 2021 г. на Бургаския окръжен съд, IV въззивен граждански състав.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.