О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50132

[населено място], 27.02.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на шести февруари, през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

АННА НЕНОВА

като изслуша докладваното от съдията Божилова т. д. № 652/2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Ж. против решение № 74/04.10.2021 г. по гр. д.№ 301/2021 г. на Апелативен съд – Бургас, в частта му, с която е потвърдено решение № 11/18.02.2021 г. по т. д.№ 564/ 2019 г. на Окръжен съд - Бургас, по предявеният от „Алианц банк България „ АД против касатора иск, с правно основание чл. 79 ал.1 ЗЗД , като същият е осъден да заплати на банката 109 137 лева – дължима главница по договор за универсален ипотечен кредит № 25271/01.08.2007 г. ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 30.09.2019 г. до окончателното й заплащане . Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Оспорва извода на съда, че сключеният договор за кредит, в режим на стандартен ипотечен такъв, след прекратяване на режима овърдрафт, е действителен, въпреки установената неравноправност на оспорените от ответника – касатор клаузи на чл.15, чл.17 и чл.18 от договора, на основание чл. 143 т. 10 ЗЗП . Неправилен страната намира извода на съда, че посочените клаузи касаят „изменението на лихвения процент„ , а не са клаузи “които определят основна, характеризираща договора за кредит престация„ , респ. счита неправилен извода на съда, че страните биха сключили договора за кредит и без тези неравноправни клаузи, тъй като намират приложение чл. 26 ал. 4 ЗЗД и чл. 146 ал. 5 ЗЗП. В евентуалност – ако се приеме частична недействителност на договора за кредит в режим на стандартен ипотечен такъв , независимо от липсата на договорена клауза за възмездност на кредитодателя, касаторът намира че дължи само чистата стойност на предоставения финансов ресурс, респ. че следва да бъдат „реституирани„ заплатените на основание неравноправни договорни клаузи възнаградителни лихви. В тази връзка страната намира, че неправилно не е уважено предявеното възражение за прихващане за сума от 52 331,50 лева, от които 46297,68 лева – заплатени лихви през гратисните периоди и 6033,82 лева – редовни възнаградителни лихви. Неправилен страната намира извода на съда, че договорът в режим на стандартен ипотечен такъв остава действителен, чрез заместване неравноправната клауза на чл. 15 с клаузата на чл. 11, в която е договорен конкретен лихвен процент за възнаградителната лихва – 6,9 % , но приложим само по договора в режим на овърдрафт. Касаторът се позовава на изричното съгласие на страните преминаването в режим на стандартен ипотечен договор за кредит да стане с допълнително споразумение между страните и съгласно клаузите на договора за кредит в режим на стандартен ипотечен такъв, в частност на клаузата за формиране на възнаградителната лихва по същия – чл.15 , която предвижда различен от този в чл.11 начин на формиране – от променлива компонента „базов лихвен процент„ и надбавка / чл.15 / спрямо „базов лихвен процент минус 1,2 % / чл.11 /. С този си извод страната счита, че въззивният съд е постановил акт в противоречие с решения на СЕС. Въпреки че е приел за нищожна клаузата на чл.16.2 от договора за кредит, относно начисляването на наказателна надбавка върху възнаградителна лихва, с характер на неустойка при просрочени суми от възнаградителни лихви, въззивният съд не е уважил възражението за прихващане със заплатени от кредитополучателя на това основание суми, в размер на 4 211,96 лева. Оспорва и паралелното основание за отказ за уважаване възражението за прихващане на заплатени без основание суми, извън тези за възнаградителни лихви, тъй като, макар неправилно отнесени от банката в погасяване на лихви и неустойки, вместо в погасяване на главницата, въззивният съд е отрекъл да са суми платени без основание. Недопустимо съдът е извършил непредявено от банката прихващане вземанията на ответника, от платени на основание неравноправни клаузи на договора суми, с дължими от него по лихви и неустойки такива.

Ответната страна – „ Алианц банк България“ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните въпроси не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния съд, нито е обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, с посочените решения на СЕС .

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност и съдържанието на изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК, настоящият състав съобрази следното :

„Алианц банк България „ЕАД е предявило иск срещу Г. Ж., за осъждането му да заплати сума от 134 966,13 лева – дължима главница по договор за универсален ипотечен кредит № 25 271/01.08.2007 г.. Крайният срок на договора е 25.08.2022 г., като първите 36 месеца е договорено кредитът да е в режим овърдрафт, а след изтичането на този срок и сред подписване на допълнително споразумение между банката и кредитополучателя, кредитът се трансформира в стандартен ипотечен кредит при условията и реда, предвидени в договора . Условията за усвояване и ползване на кредита в режим на овърдрафт и в режим на стандартен ипотечен кредит са различни, уговорени самостоятелно, съответно в пар. 1 / за овърдрафт / и пар.2 / за стандартен ипотечен кредит / . В чл.11 от пар.1 б.В е уговорено заплащане на възнаградителна лихва за ползване кредита в режим на овърдрафт, в размер от 6,9% , както и промяната й в съответствие с измененията на базовия лихвен процент / БЛП/ в лева, определян периодично от УС на банката минус 1,2 % на годишна база от 360 дни. Банката твърди, че така уговорената възнаградителна лихва по договора за кредит е преференциална такава - по-ниска от приложимия БЛП / предвид намаляването му с 1,2 пункта /– и досежно формирането й е налице индивидуално определена договорна клауза. В чл. 15 от пар.2 б.Б страните са договорили, че за преобразувания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва , формирана от сбора на БЛП в лева, определян периодично от УС на банката, плюс надбавка съгласно Тарифата, приложима към датата на трансформация на кредита от режим на овърдрафт в режим на стандартен ипотечен такъв. Фиксиран лихвен процент към момента на трансформацията няма договорен, на което основава тезата си касатора, че същият не би могъл да се замести от уговореното в чл.11 . Ответникът е оспорил като неравноправни, на основание ЗЗП, клаузите на чл.11, чл.11.1 , чл.15 , чл.16.1 / наказателна надбавка към възнаградителна лихва при просрочена главница /, чл.16.2 / наказателна надбавка към възнаградителна лихва при просрочени възнаградителни лихви / , чл. 17 и чл. 18 от договора за кредит. Предявил е възражение за прихващане с недължимо платени, на основание неравноправните клаузи, суми : 48 931,75 лева – възнаградителни лихви, платени след трансформирането на кредита в стандартен ипотечен,6 988,23 лева – платени възнаградителни лихви по кредита в режим овърдрафт, с прилагане на лихвен процент над първоначално уговорения от 6,9 % , 152 ,86 лева. – наказателна надбавка за просрочена главница и 3 186,53 лева – наказателна надбавка за просрочени възнаградителни лихви. В допълнителната искова молба ищецът, обосновавайки преференциално договорена лихва по договора за кредит в режим на овърдрафт, сочи, че и в режим на стандартен такъв кредитополучателят е продължил да се ползва от преференциална възнаградителна лихва, формираща се от БЛП минус 1,2 % , аналогично на договореното за режима овърдрафт, съответно сочи приложим лихвен процент 7,7 % / БЛП 8,9% - 1,2 % /. Счита, че предвид подписаните от ответника погасителни планове, при дължима възнаградителна лихва от 7,7 % , по-ниска от приложимия към сключването на договора, при това несамостоятелно, съгласно чл . 15 от същия, компонент - БЛП, както и от множеството споразумения за разсрочване плащането на главницата, с договорени гратисни периоди, може да се направи обоснования извод, че договорните клаузи са индивидуално уговорени и ответникът е ползвал преференции, които изключват разглеждането на оспорените клаузи като неравноправни. В отговора на допълнителната искова молба ответникът е оспорил доводите на ищеца, вкл. на основание чл.13 от Наредба № 9/ 13.05.2014 г. на БНБ за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск, обосновавайки, че с разсрочването чрез няколко гратисни периода банката не е предоставила на кредитополучателя по-благоприятни условия за обслужване на кредита, доколкото расте абсолютния размер на възнаградителните лихви . На това основание, дори да се приеме, че и към договора, в режим стандартен ипотечен, следва да се приложи договорения в чл.11 лихвен процент за възнаградителната лихва при кредита в режим овърдрафт, то неравноправността на клаузите в допълнителните споразумения досежно гратисните периоди предполага платените за тези периоди възнаградителни лихви да се приемат за погасявали не само възнаградителни лихви, но и главница по кредита. ССЕ, приета по делото, е установила промяната в БЛП, за периода 01.08.2007 – 30.10.2019 г., както следва : към 01.08.2007 г. – 8.1% , от 15.10.2008 г. – 8.6 % , а от 25.02.2009 г. – 8,9 % . Установено е, че за периода 07.03.2012 г. – 17.05.2013 г. банката е прилагала лихвен процент за възнаградителна лихва 8,6 % / под БЛП за същия период /, а за периода 18.05.2013 - 31.12.2016 г. - 7,7 % / кореспондираща на БЛП минус 1,2% , аналогично на формирането на лихвата в чл.11 при режима овърдрафт /. Съгласно допълнително споразумение № 2/26.08.2010г., крайният срок на кредита в режим овърдрафт е договорен до 06.03.2012 г..

Първоинстанционният съд е уважил иска изцяло. Въззвивният е променил частично правния резултат, като е уважил възражението за прихващане на ответника, за сума от заплатени по кредита в режим овърдрафт възнаградителни лихви, формирани с процент над договорения в чл.11 - 6,9 % . Съдът е приел, че лихвата по кредита овърдрафт, от 6,9 % към момента на сключване на договора, е договорена индивидуално, но е отхвърлил, като недоказано, възражението на ищеца, че такива са всички последващи договорни клаузи, касаещи формирането на лихвения процент за договорната лихва. Приел е, че клаузите които предвиждат възможност за едностранна промяна от страна на банката на БЛП и Тарифата, относно приложимата съгласно чл.15 надбавка, са неравноправни, на основание чл. 143 т. 10 и т. 12 ЗЗП. Отхвърлил е възражението за неравноправност на чл. 16.1 от договора, досежно дължима наказателна надбавка при просрочена главница, доколкото е поддържано от ответника само като последица от нищожността на клаузата за формиране на самата възнаградителна лихва. Приел е за нищожна клаузата на чл.16.2 - наказателна надбавка върху % за възнаградителна лихва, за просрочие на възнаградителни лихви. Счел, е че доколкото съставлява неустойка за забава, предвид конкретно договорения размер, характера и вида на правоотношението, дадените на кредитора обезпечения, правото му да обяви кредита за предсрочно изискуем и възможността да се снабди с изпълнителен титул по реда на заповедното производство по ГПК, същата надхвърля присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и като такава е в противоречие с добрите нрави . Съгласно чл. 26 ал. 4 ЗЗД въззивният съд е приел, че договорът може да се изпълнява и без приетите за неравноправни клаузи,„предвиждащи възможност за едностранно изменение на първоначално уговорената лихва и неустойката в чл. 16.2 „. Цената на финансовия ресурс, предоставен от банката, следва да се приеме съобразно първоначално договорената годишна лихва от 6,9 %. Така е прието, че в условията на кредит в режим овърдрафт, кредитополучателят е надплатил възнаградителни лихви от 10 944,12 лева, поради неоснователно завишен и приложен лихвен процент над 6,9 %. При същата годишна лихва от 6,9% , като не се прилагат приетите за недействителни „ всички последващи уговорки в анексите относно размера на лихвата, погасителните вноски, просрочени вноски, срокове за погасяване и пр.“, без допълнително обосноваване, въззивният съд е приел, че остава дължима главница от 119 137 лева, от която приспада сумата от 10 944,12 лева, за да приеме за основателен иска за сумата от 109 137 лева. Видно от заключението на ССЕ, въззивният съд е приложил вариант при размер на лихвения процент за възнаградителна лихва 6,9 % , но и като се приеме, че с погашения на същата по време на гратисните периоди са погасявани главница и лихви, т. е. без зачитане на гратисните периоди, за обосноваване неравноправност на клаузите за които не са изложени мотиви. Приложеният вариант е и „без отчитане на други плащания, описани в отговора на исковата молба като нищожни клаузи „ очевидно изключвайки погашенията на неустойки по чл. 16.1 и чл.16.2. , съответно съобразявайки ги като погашения на редовна лихва и главница. В този смисъл въззивният съд е посочил, че извън надплатени възнаградителни лихви в режим овърдрафт, за останалите суми възражението за прихващане е неоснователно, тъй като плащанията са неправилно отнесени като погашения на възнаградителни лихви и неустойки, вместо на главницата, но не са направени без основание, т. е. съобразени са, при обосноваване на крайния резултат, като плащания на главница и възнаградителни лихви, съгласно приложения вариант на експертното заключение.

В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси :1/ Допустимо ли е, в случай на констатиране на неравноправни клаузи в потребителски договор, разглеждащият делото съд да измени, допълни или замести същите с други уговорки между страните ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, поради противоречие с приетото в решения на СЕС по дела С – 618/10 и С-421/14; 2/ Нищожен ли е договор за кредит, при който уговорката за възнаградителна лихва е призната за нищожна ? и 3 / Може ли да се предположи, че договор за банков кредит би бил сключен и без признатата за нищожна уговорка за дължима на кредитодателя възнаградителна лихва ? – въпросите обосновавани в идентична хипотеза, с решение по дело С – 453/10 . В евентуалност всеки от въпросите се обосновава и в хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата и довод за липса на съдебна практика в отговор на същите.

Първият от въпросите е предпоставен от касационния довод на ответника, че съдът служебно е заместил неравноправната клауза на чл.15 - досежно начина на формиране на възнаградителната лихва, но в режим стандартен ипотечен кредит, с уговорената в конкретен размер от 6,9 % при сключването на договора за кредит, но приложима само към обслужването му в режим овърдрафт, тъй като видно от чл.15 страните са постигнали съгласие за принципно формиране на лихвения процент в режим стандартен ипотечен кредит по различен начин – от променлива компонента БЛП + надбавка, докато в чл.11 се формира от БЛП минус 1,2 % . Включвайки предпоставката „други уговорки между страните„ въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не е удовлетворен допълнителния селективен критерий с посочените решения на СЕС. същите не са постановени в хипотези на заместени неравноправни клаузи с други, но договорени между страните, а се приема, че чл. 6 пар. 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, като тази в конкретния спор, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза по договор между продавач, доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза / С - 618/10 /. Спорът в главното производство по това дело е възникнал във връзка със служебно заместване, счетената за неравноправна клауза за мораторна лихва, с определен от националния съд размер от 19 %, въз основа на законния лихвен процент и процента на мораторните лихви по националните закони за бюджета в периода 1990 – 2008 , за която възможност се е позовал на национална разпоредба, допускаща това. Отговорите в решение по дело С – 421/ 14 са дадени по съвършено различни от тук формулираните въпроси . Въззивният съд се е позовал на индивидуално договорената клауза на чл.11, спрямо каквато клауза Директива 93/13 не намира приложение. При това, въпросът на страната е формулиран в разрив с фактологията по спора, според която по време на целия срок на договора, в режим на стандартен ипотечен кредит, кредитодателят не е прилагал нормата на чл.15 – никога не е начислявана надбавка, лихвата се е формирала само въз основа на БЛП / в кратък период, малко повече от година /,самият той по-нисък от БЛП при сключването на договора за кредит, и преобладаващо - аналогично на приетото в чл.11 – съответния БЛП минус 1,2 %. Следователно, и за спорния период е прилагана индивидуално уговорената клауза на чл. 11, което предпоставя различен от формулирания правен въпрос - за значението на прието и от кредитополучателя изпълнение, в съответствие с очевидно преференциална и по-благоприятна от приетата за неравноправна клауза, за формиране на лихвен процент на възнаградителната лихва в режим на стандартен ипотечен кредит, във връзка с приложението на чл. 26 ал. 4 ЗЗД, респ. чл. 146 ал. 5 ЗЗП.

Следващите два въпроса не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не включват съществени, за приложение към конкретната хипотеза, предпоставки, по изложените по-горе съображения. При това, необоснован би бил и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Не е налице противоречива съдебна практика на касационна инстанция, а еднозначна такава, според която, от установената нищожност на клауза за формиране на възнаградителна лихва не следва автоматично нищожност на целия договор. В решение № 9 / 27.02.2020 г. по т. д.№ 62/2019 г. на І т. о. ВКС е прието, че „липсата на информация за факторите и методологията за изменение на базовия лихвен процент на банката има значение само за евентуалната едностранна промяна на уговореното възнаграждение. Посочването на лихвата, при която се сключва договора, представлява изпълнение на изискванията на чл. 58 ЗКИ и е в съответствие с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. При запазване на тази клауза и премахване на неравноправните клаузи за изменение на лихвата, банката не може да променя едностранно базовия лихвен процент и това е валидният, според определението в договора лихвообразуващ компонент„. В този смисъл е постановено и решение по т. д.№ 2481/2017 г. на ІІ т. о. ВКС.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74/04.10.2021 г. по гр. д.№ 301/2021 г. на Апелативен съд – Бургас.

ОСЪЖДА Г. Д. Ж., на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК, да заплати на „Алианц банк България„ АД понесени в производството разноски, в размер на 2800 лева - заплатено адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: