О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50109
София, 22.02.2023 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 2344 по описа за 2022г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба от Министерство на външните работи, чрез юрисконсулт М. Я., срещу въззивното решение №394/28.02.2022г. на Софийски градски съд по в. г.д.№10283/2021г.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост.
Насрещната страна Т. М. К. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Е. С., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като поставените въпроси по реда на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК не могат да бъдат отнесени към обжалваното решение. При постановяването му въззивният съд е разгледал и се е произнесъл всички доводи изложени във въззивната жалба. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като поставените въпроси не са от значение за развитие на правото, нито за точното прилагане на закона. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Министерство на външните работи срещу Т. М. К. искове, с правно основание чл. 102 от ЗДСл и чл.86 от ЗЗД, за заплащане на сумата 10 757,07лева, представляваща вреда под формата на разход за заплатени за периода м.08.2016г. до м.03.2017г. командировъчни средства на М. Й. К., както и на сумата от 2 906,87 лева – обезщетение за забава върху ежемесечните плащания, за общ период от 01.09.2016г. до 30.08.2019г. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорни обстоятелствата свързани с наличието на служебно правоотношение между страните, възникнало през 2007г.; дългосрочното командироване на ответника в Посолството на Р. Б. в Х. за периода от 10.04.2012г. до 08.04.2017г., където е изпълнявал длъжността втори секретар и нотифициран консул, както и функциите на материално отговорно лице, на което със Заповед от 2012г. са възложени и отчетнически функции. Приел още, че със заповед от 2013г. съпругата на ответника М. Й. К. също била дългосрочно командирована в Куба до 08.04.2017г., като за периода от м.08.2016г. до м.03.2017г. са били заплатени командировъчни средства за задграничен мандат в общ размер на 10 757,07лева. Считано от 15.10.2016г. на Т. М. К. били заплатени допълнителни командировъчни пари за изпълнение на функциите на временно управляващ посолството, което е преустановено на 22.12.2016г. с назначаването на нов посланик.
Въззивният съд констатирал още, че със Заповед № К- 543/03.8.2016г. на министъра на външните работи командироването на М. К. било прекратено предсрочно, считано от 04.08.2016г. Тази заповед била отменена, като незаконосъобразна, с влязло в сила решение на Върховен административен съд. По отношение на същата съдът посочил, че предвид характера на индивидуален административен акт, на основание чл.177, ал.1 от АПК, решението за нейната отмяна има действие по отношение на всички, а последиците от отменения акт отпадат с обратна сила. Изложеното обосновало извода, че изплатените от ответника командировъчни средства имат своето основание и това е дългосрочното командироване на лицето М. К., обхващащо и процесния период, а ответникът не е извършил незаконосъобразни действия при изпълнение на служебните си задължения.
Съдът намерил за неоснователно въведеното с жалбата възражение, че първоинстанционният съд неправилно се е позовал на мотивите на решение № 3678/ 22.03.2021г. по адм. д. № 11232/ 2020г. по описа на ВАС. Изложил, че съгласно чл. 302 ГПК влязлото в сила решение на административния съд е задължително за гражданския съд относно валидността и законосъобразността на административния акт. В случая, влязлото в сила решение за отмяна на предсрочното прекратяване на командировката на М. К. е задължително за гражданския съд по въпроса за валидността и законосъобразността на заповедта, като първостепенния съд е бил длъжен да приеме нейната незаконосъобразност.
Въззивният съд приел за неотносимо към въпроса за отговорността на ответника Т. К. за наредените командировъчни средства, въведеното в производството възражение за наличие на несъвместимост при изпълняване на служебните му задължения, изразяващо се в йерархична връзка на ръководство и контрол между него и съпругата му – М. К.. Посочил, че наличието на несъвместимост по чл. 7, ал. 2,т. 1 ЗДСл, е основание за прекратяване на служебното правоотношение, на основание чл. 103, ал. 1, т. 4 от ЗДСл на един от двамата служители, но не е основание за прекратяване на дългосрочното командироване. Изложил, че влязлото в сила решение по административното дело има задължително действие за страните по въпроса дали индивидуалният административен акт е валиден и законосъобразен (чл. 177, ал. 1, изр. 1 АПК). Когато този въпрос е преюдициален за решаването на гражданскоправния спор и страните по гражданското дело са идентични със страните по административното дело, влязлото в сила решение по административното дело е задължително за гражданския съд и косвеният съдебен контрол върху индивидуалния административен акт е недопустим. По тези съображения намерил предявените искове за неоснователни.
К. М. на външните работи обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните в тяхната съвкупност? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №554/08.02.2012г. по г. д.№1163/2010г. на ІV г. о.; решение №24/28.01.2010г. по г. д.№4744/2008г. на І г. о.; решение №298/28.04.2010г. по г. д.№3972/2008г. на ІV г. о.; решение №409/28.02.2013г. по г. д.№59/2011г. на І г. о.; 2/ Ако първоинстанционният съд не е обсъдил всички наведени доводи и възражения и във въззивната жалба се съдържа оплакване в този смисъл, въззивният съд длъжен ли е да изложи съображенията си за тяхната релевантност? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №123/28.05.2014г. по г. д.№7750/2013г. на Іг. о.
Въпросите са свързани със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите са принципно значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена съдебна практика, включително и сочената от касатора. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила.
В конкретния случай въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения, както и тези поставени с въззивната жалба относно: несъвместимостта между заеманите длъжности от ответника и неговата съпруга, възникнала в хода на изпълнение на служебните им задължения; предвидените в чл.102 от ЗДСл предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за вреди; значението на решението по адм. д.№11232/2020г. на ВАС за ангажиране отговорността на ответника и наличието на основание за изплащане на процесната сума, представляваща командировъчни средства за задграничен мандат. С оглед на изложеното, съдът намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването.
В изложението са поставени и въпросите: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да приложи императивна материалноправна норма, дори неприложението на същата да не е изрично въведено във въззивната жалба? Твърди се, че решението е постановено в противоречие с т.1 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и въпросът е от значение за развитие на правото и точното приложение на закона. 2/ Законосъобразно ли е бездействието на държавния служител, който при настъпила несъвместимост не уведомява органа по назначаването? 3/ Законосъобразно ли е поведението на държавен служител – материално отговорно лице, и носи ли той имуществена отговорност по реда на чл.101, ал.1 от ЗДСл за изплатени парични средства на своята съпруга, при назначаването на която е налице несъвместима йерархична връзка на ръководство и контрол по смисъла на чл.7, ал.2, т.1 от ЗДСл? Твърди, че по поставените въпроси не е налице формирана съдебна практика и същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
И трите въпроса са свързани с възраженията на ищеца за допуснати от ответника Т. К. нарушения при изпълнение на произтичащите от договора задължения – забрана за извършване на дейност в частен интерес /по което липсва произнасяне на въззивния съд, тъй като не е било въведено в производството/ и неуведомяване за възникнала при изпълнение на задълженията йерархична несъвместимост, които са основание за прекратяване на служебното му правоотношение. Съдът намира, че същите не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в постановеното по делото решение и по отношение на тях не са налице както общите, така и специалните основания за допускане на обжалването, тъй като съдът не може инцидентно да преценява наличието или липсата на основание за прекратяване на съществуващото между страните правоотношение. Съгласно чл.103 от ЗДСл при допуснато нарушение на правилата за несъвместимост и неизпълнение на задължението за уведомяване, органът по назначаването има право на преценка с кого от двамата служители да прекрати служебното правоотношение. Без да е упражнено посоченото право, исковият съд не може да преценява наличието или липсата на вреди от действията на служителя, представляващи основания за това прекратяване.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.
На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът Министерство на външните работи следва да бъде осъден да заплати на Т. М. К. направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 930лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №394/28.02.2022г. на Софийски градски съд по в. г.д.№10283/2021г.
ОСЪЖДА Министерство на външните работи да заплати на Т. М. К., ЕГН [ЕГН] сумата от на 930лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: