8определение по гр. д.№ 2572 от 2022 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

№ 50061

София, 28.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. П. ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

М. Д.

като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 2572 по описа за 2022 г. приема следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. П. К. и М. К. Ц. срещу решение № 766 от 02.07.2021 г. по в. гр. д.№ 3059 от 2020 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2 състав, с което е потвърдено решение № 3280 от 28.05.2020 г. по гр. д.№ 15739 от 2016 г. на Софийски градски съд, I гражданско отделение, 9 състав за отхвърляне на предявения от М. К. Ц. и Г. П. К. срещу Д. П. Г., Е. Д. Г.-Ел Х., В. Д. Т., Г. М. И., М. А. И., И. М. И., М. В. М., Й. П. К., М. И. К., Е. П. К., Л. П. К. (Ш.), Л. К. С., В. П. С., О. Д. Т., М. Г. Д., В. В. Р., В. И. И., Л. Ц. И., С. К. И., П. И. Ч., Н. К. Ч., И. Б. А. и Р. С. К. иск с право основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗС за установяване право на собственост на ищците по силата на придобивна давност за периода от края на м.11.1999 г. до края на м.11.2009 г. върху следния недвижим имот: апартамент с площ от 94,73 кв. м., разположен на първи жилищен етаж, вх. „В“, в сграда в „груб строеж“, находяща се в [населено място], [улица](бивша [улица]), заедно с прилежащото мазе № 8 с площ от 5,58 кв. м. и съответните идеални части от общите части на сградата и идеалните части от правото на строеж върху мястото, съставляващо имоти пл. № ....., № ...., № ...., № .... от кв.15 по плана на [населено място], м. „К. село - С.“.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Какви са критериите за придобивна давност, уредени в Закона за собствеността ?

2. Необходимо ли е владелецът да направи изрично изявление или да извърши някакви други фактически и/или правни действия, за да демонстрира пред трети лица, включително и евентуални собственици на имота, че след установяване на фактическата власт върху имота владее имота за себе си ?

3. Кой и с какви действия може да прекъсне придобивната давност ?

4. Необходимо ли е жилището да бъде захранено със собствени партиди и собствени източници на ток и вода, за да се приеме, че след установяване на фактическата власт жилището се владее от едно или повече лица като свое ?

5. След като е прието от съда, че ищците са установили фактическата власт върху процесния имот, допустимо ли е съдът да приеме, че не е установено тази власт да е осъществявана в продължение на повече от 10 години, след като по делото липсват доказателства тази фактическа власт да е прекъсната чрез извършване на фактически и/или правни действия от страна на трети лица ?

6. Може ли предварителният договор за продажба на недвижим имот да е основание за бъдещия купувач, който е установил фактическата власт върху продавания имот, да владее имота като свой, за себе си ?

7. Какви са правомощията на въззивния съд при решаване на спора по същество, има ли въззивният съд задължение да обсъди всички доказателства, твърдения, доводи, възражения и становища на страните, надлежно въведени в процеса, както и да формира свои непротиворечиви правни изводи въз основа на доказателствата в тяхната съвкупност ?

8. Допустимо ли е въззивният съд да не кредитира показанията на свидетели без наличието на каквито и да било данни и/или документи, от които би могло да се направи извод за тяхната недостоверност или незаинтересованост ?

По първите шест въпроса се твърди, че въззивното решение противоречи на следната практика на ВКС: решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр. д.№ 1519 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г. о., Тълкуватгелно решение № 4 от 07.12.2012 г. по тълк. д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 262 от 09.10.2012 г. по гр. д.№ 439 от 2012 г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр. д.№ 895 от 2010 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр. д.№ 681 от 2010 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 78 от 16.04.2014 г. по гр..д.№ 5479 от 2013 г. на ВКС, ГК, І г. о, решение № 17 от 02.02.2016 г. по гр. д.№ 4335 от 2015 г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д.№ 661 от 2016 г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 216 от 28.10.2016 г. по гр. д.№ 2182 от 2016 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 66 от 26.06.2020 г. по гр. д.№ 1985 от 2019 г. на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр. д.№ 2978 от 2019 г. на ВКС, ГК, ІІ г. о.

По седмия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 7 от 1965 г., т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 28 от 18.04.2019 г. по гр. д.№ 2014 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 193 от 18.12.2019 г. по гр. д.№ 1090 от 2019 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 180 от 19.12.2019 г. по гр. д.№ 4801 от 2018 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 239 от 07.01.2020 г. по гр. д.№ 4910 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр. д.№ 4193 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 246 от 20.01.2020 г. по гр. д.№ 3881 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 280 от 22.01.2020 г. по гр. д.№ 1509 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.

По осмия въпрос се твърди противоречие с решение № 69 от 07.07.2021 г. по гр. д.№ 3418 от 2020 г. на ВКС, І г. о.

Не на последно място касаторите твърдят, че решението е очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

В писмени отговори от 08.11.2021 г. и от 30.11.2021 г. ответниците по жалбата И. Б. А., Р. С. К., Д. П. Г., Е. Д. Г.- Ел Х., В. Д. Г., Г. М. И., М. А. И., Л. П. Ш., Л. К. С., В. П. С., М. Г. Д., Й. П. К., М. И. К., О. Д. Т., В. В. Р., С. К. И., Л. Ц. И., П. И. Ч. и Н. К. Ч. оспорват касационната жалба. Молят решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано до касационно обжалване. Претендират за направените разноски по делото пред ВКС.

Ответниците Е. П. К. и В. И. И. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че на 29.03.1993 г. между собствениците на имоти с пл.№ ...., № ....., № ...., № .... от кв.15 по плана на [населено място], м.„К. село - С.“, от една страна, и „С.“ Е., от друга, е бил сключен предварителен договор, по силата на който собствениците на земята са се задължили да учредят на дружеството право на строеж за построяване на жилищна сграда с магазини и гаражи, а дружеството се е задължило да изгради постройката със свои сили и средства, в срок до 31.05.2000 г. (съгласно анекса от 1999 г.). В предварителния договор било уговорено, че строителят може да се разпорежда свободно с обектите в бъдещата сграда извън онези от тях, които са били запазени за учредителите. На 14.07.2011 г. собствениците на земята едностранно развалили предварителния договор поради неизпълнение от страна на строителя. Междувременно, със споразумение от 15.11.1999 г. „С.“ Е. се е задължило да построи и предаде на ищците процесния апартамент № 23 на първи жилищен етаж от вх.В, заедно с мазе № 8, както и гаражи № 7 и № 9, всички находящи се в новостроящата се сграда на [улица] [населено място], вместо обещаните им апартаменти № 9, № 12 и гараж № 4 в сградата на [улица].

С нотариален акт № ...., том ІV, рег.№ 22675 по нот. д.№ .... от 27.07.2004 г., за продажба на недвижим имот собствениците на земята са прехвърлили в полза на „Три мен консулт“ О. правото на строеж върху 16 самостоятелни обекта в сградата срещу заплащане на парична сума и поето от дружеството купувач солидарно задължение със „С.“ Е. да довършат сградата. Процесният апартамент не е сред прехвърлените.

С нотариален акт № ...., том ІІ, рег.№ 19126 по нот. д.№ .... от 28.12.2011 г., собствениците на земята са прехвърлили на ответниците И. Б. А. и Р. С. К. 97,315% ид. ч. от подробно описаните обекти в изградената в груб строеж жилищна сграда, между които и процесният апартамент № 23 заедно с принадлежащото му мазе № 8.

С писмо от 03.06.2016 г., получено на 08.07.2016 г., няколко приобретатели по предварителни договори за продажба на самостоятелни обекти в сградата, сред които и ищецът Ц., са поканили „С.“ О. да изпълни задължението си по прехвърлянето и да им осигури възможност да ползват обектите.

Относно владението на ищците върху процесния апартамент от показанията на свидетелката Н. П. е прието за установено, че към края на 1999 г. сградата била построена в „груб строеж“, имало ток и вода и ищецът Ц. получил разрешение от управителя на дружеството - строител да влезе в обещания му за прехвърляне апартамент, за да го довършва. Претенции към апартамента се предявили едва през 2011 г., когато собствениците на земята развалили договора със строителя и прехвърлили свободните имоти на трети лица. До 2007 г. сградата се охранявала денонощно от строителя. През 2017 г. строежът бил ограден, а към момента на разпита на свидетелката сградата била подложена на контролирано разрушаване от страна на новите собственици и не била годна за обитаване. Според свидетеля С. Г. покривът на сградата бил поставен още през 1997 г., през 1998 г. сградата била почти готова, а през зимата на 1999 г. ищците се нанесли по уговорка със собственика. Имало ток и вода, а ищецът довършил всичко след „грубия строеж“. От 2004 г. в сградата нямало ток, а отскоро нямало и вода, затова свидетелят ги подавал към процесния апартамент. Според свидетеля Р. В., който през 2005 г. бил нает за извършване на довършителни работи по сградата, към този момент тя била изградена до „груб строеж“, но не била годна за обитаване- нямало врати и дограми на отделните обекти в сградата и те не били захранени с ток и вода.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни извод: Приел е, че за да придобият процесния имот по давност, ищците следва да установят не само, че са установили фактическа власт върху имота за период от 10 години; не само че владението им е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно, но и че са демонстрирали пред невладеещите собственици на вещта поведение на пълноправен собственик /анимус/, тоест поведение, което безсъмнено сочи, че упражняват собственическите правомощия в пълен обем, единствено за себе си. Това свое намерение ищците следва да са манифестирали спрямо собствениците, за да отблъснат тяхното владение и това да им стане известно. Иначе всяко скрито или неопределено поведение, което може да се тълкува и по други начини, не сочи на такова намерение.

В конкретния случай съдът е приел, че ищците са установили фактическа власт върху процесния апартамент от края на 1999 г. /към който момент сградата е била завършен в „груб строеж“/, когато са получили достъп до него с разрешение на строителя на сградата. Така получената фактическа власт била от значение за намерението на ищците за своене, изразено чрез нея. По делото нямало данни то да е манифестирано на собствениците, да е демонстрирано еднозначно и по начин, че те да узнаят за него. Ищците са получили имота от строителя за осъществяване на довършителни дейности в апартамента /действия, които са били задължение на строителя/. Тъй като са получили имота от лице, за което са знаели, че не е собственик на този имот, те не са могли да владеят с убеждението, че са собственици. Освен това, техните действия не показвали, че са имали намерение да владеят имота за себе си. Тоест, те нито са владели със съзнанието, че са действителни собственици, нито с намерение да станат такива. Съдът е приел, че обитаването на обекта, до който са допуснати, не е достатъчно, за да разкрие евентуалните им владелчески намерения. Имотът е бил ограден и охраняем и ищците са имали достъп до имота само дотолкова, доколкото строителят им е давал съгласието си. Това означавало, че те са били само държатели - фактическата власт са получили от държател и то само, за да държат имота, а не да го владеят. Поради това съдът е приел, че презумпцията на чл.69 ЗС, че се предполага, че владелецът дължи вещта като своя, в случая е оборена.

В допълнение съдът е посочил, че по делото не били събрани доказателства ищците да са извършили конкретни подобрения в имота, да са изразили намерението си за своене чрез откриване на партиди за ток и вода, плащане на данъци или снабдяване с констативен нотариален акт или да са участвали в събирането на средства за довършване на сградата. Тези обстоятелства сами по себе си нямали решаващо значение, но взети предвид в съвкупност и заедно с безспорно установените факти, че ищците не са имали свободен достъп до имота, а е трябвало да бъдат допускани в него от охраната на строителя /в периода до 2002 г. според свидетелката П. и до 2007 г. според свидетеля Г./, както и че през 2005 г. сградата изобщо не е била обитаема и обитавана /включително и от ищците, според свидетеля В./, съпоставени с оспорването на правата им от новите собственици през 2011 г., налагат извод, че елементите от състава на давността в случая не са се осъществили. Поради изложеното предявеният иск за собственост на основание давностно владение е приет за неоснователен.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение касационното обжалване на решението следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по втория поставен въпрос: Необходимо ли е владелецът да направи изрично изявление или да извърши някакви други фактически и/или правни действия, за да демонстрира пред трети лица, включително и евентуални собственици на имота, че след установяване на фактическата власт върху имота владее имота за себе си ?

По този въпрос обжалваното решение противоречи на решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д. № 661 от 2016 г. на ВКС, ГК, IІ г. о. В това решение на ВКС е прието, че изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца съществува само в хипотезата на съсобственост. Когато обаче се касае за владение върху чужд имот, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва да се възприема като действия по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. В противоречие с тази практика на ВКС в обжалваното решение е прието, че обитаването от ищците на обекта в сградата, до който са допуснати от несобственик, не е достатъчно да разкрие евентуалните им владелчески намерения, а е необходимо намерението им за своене да е манифестирано на собствениците по начин, че те да узнаят за него.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 766 от 02.07.2021 г. по в. гр. д.№ 3059 от 2020 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2 състав.

ДАВА едноседмичен срок на касатора да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на жалбата му в размер на 571,40 лв. /петстотин седемдесет и един лева и четиридесет стотинки/.

УКАЗВА на същия, че в случай на невнасяне на таксата в срок касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея дело на ВКС - прекратено.

След изтичане на горепосочения срок делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или евентуално на докладчика - за прекратяване.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.