О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50014

София, 11.01.2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 1116 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. С. Ш., чрез адв. Р. против решение № 1209/18.11.2021 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 1421/2021 г., с което след частична отмяна на решение от 17.03.2021 г. по гр. д. № 1923/2020 г. по описа на Софийски градски, касаторът е осъден да заплати на В. И. Г. /конституиран на мястото на починалата в хода на процеса ищца С. М. Ч./, на основание чл.284 ЗЗД сумата от 18 137,77 лв. – като отчет по договор за поръчка.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че последното е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се неправилност на изводите на въззивния съд по въпроса за настъпване на дарствения ефект за половината от наследените суми, до който извод съдът е достигнал като се е произнесъл по незаявени от ищцата възражения и твърдения в нарушение на разпоредбата на чл.6, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК и без да обсъди в съвкупност договора за дарение и нотариално завереното пълномощно за разпореждане със сумите от наследството на С. Н., както и реалното превеждане на дарените суми, извършено по волята на дарителката, което осъществява „предаване“ по смисъла на чл.225, ал.2 ЗЗД. Поддържа се, че дарението на половината от наследените от С. Н. суми е валидно – волята на дарителката е ясно изразена чрез писмения договор, допълнена от изрично упълномощаване – дарената да се разпореди с наследствените суми и въз основа на така изразената воля и валидното пълномощно, надарената е превела точно 50 % от наследените суми по свои сметки. Макар и писменият документ, наименуван „дарение“ да не е оформен във формата, която законът изисква за валидността му, обективира и установява действителната воля на страните –да се дари половината от наследството, оставено от С. Н.. Сам по себе си документът не е породил действие на дарение на парични суми, но последван от реалното предаване на сумите, извършено валидно на основание нотариално заверено пълномощно, с което на надарената е предоставена неограничена власт да се разпорежда със средствата на дарителката и конкретно с тези, получени в наследство от С. Н., е осъществен в достатъчна степен, за да настъпи действието на дарението.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК материалноправен въпрос валидно ли е дарението на конкретна парична сума и настъпва ли ефекта на дарствения акт, ако последният е осъществен чрез няколко елемента /факта/, които изпълняват необходимото и достатъчно съдържание на договора за дарение, а именно: договор за дарение без нотариална заверка на подписите, нотариално заверено пълномощно, предоставено от дарителката на надарената за разпореждане с банковите й сметки и изрично – със средствата, получени по банковите й сметки в наследство от С. Н. и действия на надарената съгласно постигнатото съгласие в договора и пълномощното, обективирани в преводи на суми в размер на 50% от наследените от С. Н. от сметки на ищцата в такива на ответницата, които освен „предаване“ по смисъла на чл. 225, ал.2 ЗЗД съставлява и „приемане на дарението“. Поддържа се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като по него няма съдебна практика на ВС и ВКС. Поставя се в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и процесуалноправен въпрос: „Може ли съдът да разглежда твърдения, непосочени от страните в производството по делото и допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от страна в процеса факт или възражение, при което излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да се произнесе на незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението“. Според касатора при постановяване на решението въззивният съд е действал в противоречие със задължителните постановки на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/17.07.2001 г. и на ППВС №1/1985 г., както и на казуалната съдебна практика, обективирана в решение № 145/28.01.2021 г. по т. д. № 2739/2019 г. на I т. о. и цитираните в него решения на ВКС, според кояо произнасянето по незаявени твърдения и оплаквания във въззивната жалба е нарушение на диспозитивното начало и на принципа на състезателност в гражданския процес.

За да отмени частично първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.284 ЗЗД и вместо него да постанови друго, с което да го уважи, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че настоящия случай между страните са възникнали облигационни отношения въз основа на договор за поръчка, сключен с конклудентни действия, доколкото с нарочно упълномощаване ищцата е предоставила представителна власт на ответницата да се разпорежда със средствата по банковата й сметка, а ответницата е започнала да извършва тези действия. Приел е, че ответницата е изтеглила общо от сметките на ищцата сумата от 31 534,08 лв., от които е внесла обратно сумата от 5 000 лв., заплатила е разходи на ищцата в размер на 5 664,31 лв. и е предала на ищцата срещу разписки сумата от 2 732 лв. По отношение на остатъка от сумата – 18 137,77 лв., въззивният съд е приел, че по делото от страна на ответницата не е установено твърдението й, че има право да задържи сумата, тъй като същата й е дарена от ищцата. Изложени са мотиви, че по делото не е доказано наличието на валидно сключен договор за дарение на парични средства, тъй като в упълномощаването не е включено изявление, че ответницата може да сключва сделки със себе си или с трети лица, като представител на ищцата, извън рамките на договор за поръчка, който видно от пълномощното и с оглед извършените конклудентни действия, е свързан само с управление и разпореждане с наследените авоари в полза на наследницата С. Ч., поради което не може да се приеме, че превеждайки паричните средства от сметка на ищцата по своя сметка, е обективирано действие по предаване по смисъла на чл.225, ал.2, предл.2 ЗЗД, което да има за последица сключване на договор за дарение. Подобно възражение срещу действителността на договора за дарение, от страна на ищцата, след получаване на отговора на исковата молба, не е заявено в първата инстанция. Същевременно въззивният съд е намерил за неоснователен довода на ищцата, че договорът за дарение е нищожен поради сделка с неоткрито наследство, доколкото последният е сключен преди смъртта на наследодателката С. Н. през 2015 г. Приел е обаче, че съглашението, с което ищцата е подарила на ответницата половината от наследеното от С. Н., не е постигнало дарствен ефект, тъй като договорът за дарение на наследство е недопустима от закона правна сделка – чл.226, ал.1 ЗЗД, въпреки че твърдение за сключен договор за дарение на наследство, не е наведен от ответницата – твърдението й е за сключен договор за дарение на парични средства, които са предадени по смисъла на чл.225, ал.1, предл.2 ЗЗД чрез банков превод. С оглед изложеното, съдът е достигнал до извода, че между страните не е налице валидно сключен договор за дарение на парични средства, поради което получените такива от ответницата в размер 18 137,77 лв., следва да бъдат предадени на ищцата в изпълнение на задължението й по договора за поръчка.

С оглед изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че касационното обжалване на решението следва да се допусне по повдигнатия в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на посочената от касатора задължителна и казуална съдебна практика на ВС и ВКС за задължението на съда да се произнесе в предметните предели на спора, въз основа на въведените от страните факти и обстоятелства.

По въпроса за приложението на чл.225, ал.2 ЗЗД, съдът ще се произнесе при разглеждане на доводите на касатора за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост, след преценка и анализ на събраните по делото доказателства.

За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на по 362,75 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о. О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1209/18.11.2021 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 1421/2021 г.

УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса от 362,75 лв., като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.

Делото да се докладва на ръководителя на IV г. о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: