О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 50476
гр. София, 07.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2235 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 1277/7.02.2022 г., подадена от Н. С. В. и „Славидор“ ЕООД, чрез адвокат Р. К., срещу решение № 148 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 20212000500438/2021 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 43 от 30.07.2021 г. по гр. д. № 469/2020 г. на Окръжен съд – Ямбол.
С потвърденото първоинстанционно решение съдът е: признал за установено, на основание чл. 108 ЗС, по отношение на „Славидор“ ЕООД и Н. С. В., че Д. М. Д. е собственик по наследство от баща си и дарение с нотариален акт № 52, том 1, рег. № 814, дело № 45 от 6.04.2020 г. на нотариус С. С. на 4/6 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ търговски обект с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място], със застроена площ oт 85 кв. м, на един етаж, заедно с прилежащото му мазе с площ от 85 кв. м, с предназначение на самостоятелния обект: постройка на допълващо застрояване, построен в поземлен имот с идентификатор *** с площ от 164 кв. м, при граници на ПИ: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***; осъдил „Славидор“ ЕООД и Н. С. В. да предадат на Д. М. Д. владението и фактическата власт върху описания по-горе търговски обект; отхвърлил предявения от Н. С. В. срещу Д. М. Д. установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост върху 1/3 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място]. [улица], представляващ сграда с идентификатор ****.
Въззивният съд е посочил, че делото е образувано по искова молба на Д. Д. срещу Н. В. и „Славидор“ ЕООД, гр. Ямбол, по предявен ревандикационен иск. Ищецът твърди, че е собственик на 4/6 ид. ч. от визирания по-горе търговски обект, а за собственик на останалите 2/6 ид. ч. сочи сестра си Д. Д.. Д. Д. излага, че родителите му М. Д. М. и М. Е. М. закупили през 1974 г. с нотариален акт № 11/14.09.1974 г. 1/3 ид. ч. от дворно място, представляващо към настоящия момент поземлен имот с идентификатор *** с площ от 164 кв. м, ведно с апартамент, обхващащ целия втори етаж от жилищната сграда, както и югоизточна стая, антре и половината от клозета в южната част на дворното място, а с нотариален акт № 167/9.10.1990 г. закупили самостоятелна стая от 10 кв. м, построена в южната част на дворното място. На база строително разрешение № 49/18.07.1991 г. за ремонт на съществуващите стопански постройки в южната част от парцела, но в отклонение от него, бащата на ищеца извършил строителството на сградата, предмет на настоящото дело. Строителството било извършено на мястото на стопанските постройки, след събарянето им, поради което Д. Д. твърди, че родителите му притежавали право на строеж върху новоизграденото. Последното било обявено за незаконно строителство с издадено наказателно постановление № 184/22.09.1992 г., с което на М. М. било наложено наказание „глоба“ в размер на 800 лв., отменено с решение по а. х.д. № 184/1993 г. на Ямболския районен съд. След отмяната на наказателното постановление, имотът бил деклариран като самостоятелен обект от съпрузите М., които заплащали дължимите за него данъци до смъртта на М. М.. След това данъците продължили да плащат преживялата съпруга и децата им. При условията на евентуалност ищецът се позовава на давностно владение, започнало още от момента на изграждането на процесната постройка през 1992 г., като срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС бил изтекъл в полза на родителите на ищеца, преди бащата М. да почине. По наследство от последния, Д. Д. получил 1/6 ид. ч. от процесния имот, а по дарение от майка си - още 3/6 ид. ч. Съгласно изложеното в исковата молба, Н. В. се самонастанил в процесния имот без знанието и съгласието на собствениците, а после го предоставил с договор за ползване на „Славидор“ ЕООД, което дружество го държи понастоящем без основание, без да заплаща наем и отказва да го предаде на собствениците му.
Апелативен съд – Бургас е съобразил, че ответниците са оспорили исковата претенция. Оспорили са като неверен констативен нотариален акт за собственост № 8/2019 г., вписан с вх. рег. № 6826, акт № 45, том 23/1.11.2019 г. на СВ при АВ гр. Ямбол, за отразените в него 4/6 ид. ч. право на собственост на ищеца върху процесната сграда. Считат, че всъщност той притежава само 1/18 ид. ч. от нея, представляваща 1/6 ид. ч., придобита по наследство от баща му, от общо притежаваната от него 1/3 ид. ч. Не оспорват, че строежът на сградата с идентификатор **** е извършен от родителите на ищеца, но считат, че поради липсата на издадени им строителни разрешения и одобрени инвестиционни проекти към момента на построяването й, двамата били придобили само 1/3 ид. ч. от нея по приращение (чл. 92 ЗС), съответстваща на правата им върху терена. Тъй като Н. В. закупил през 2013 г. 1/3 ид. ч. от същото дворно място, той станал по приращение собственик в същия размер и на процесната сграда в имота. „Славидор“ ЕООД се намирало в сградата въз основа на сключен с В. договор за наем и ползвало само част от нея, съобразно квотата на наемодателя му, а именно - надземната част, с площ от 60 кв. м. Приземната част ползвал ищецът.
Н. В. е предявил насрещен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено по отношение на Д. Д. правото му на собственост в размер на 1/3 ид. ч. от процесния недвижим имот, придобито през 2013 г. с нотариален акт за покупко-продажба на поземления имот с идентификатор ***, включващ в същите идеални части и всички подобрения върху поземления имот, тъй като процесната сграда не била изрично изключена от предмета на сделката.
По отношение на фактическата обстановка по делото, въззивният съд е споделил установеното от първоинстанционния съд. Приел е, че през 1974 г. родителите на Д. Д. закупили с нотариален акт 1/3 ид. ч. от дворно място в [населено място], съставляващо имот пл. № * в кв. 34, за който е отреден парцел *, *, ведно с апартамент, заемащ целия втори жилищен етаж от построената в имота жилищна сграда, заедно с прилежащите му таван и мазе и с правото на надстрояване на сградата в размер на 1/2 част, ведно с югоизточна стая, антре и 1/2 ид. ч. от външен клозет, намиращи се в южната част на двора, а през 1990 г. закупили самостоятелна стая от 10 кв. м, построена в южната част на същото дворно място. Превишавайки издаденото му на основание чл. 148 ППЗТСУ (отм.) строително разрешение за ремонт на притежаваните в този имот стопански постройки (№ 49/18.07.1991 г.), бащата на ищеца - М. М., изградил, според показанията на свидетеля Г., през 1992 г. нова постройка, долепена до жилищната сграда в имота (на гърба й), с размери от около 10 на 20 м, състояща се от един приземен и един надземен етаж, долният - вкопан около 2 м в земята. От наказателно постановление от 22.09.1992 г., отменено впоследствие със съдебно решение от 19.11.1993 г. на ЯРС, се установява, в подкрепа на горните показания, че през 1992 г. предприетите от М. в имота СМР били приключили, но вместо ремонт, той построил нова незаконна масивна постройка за стопанска дейност на два етажа (приземен и надземен), без дадено му разрешение по чл. 56, ал. 3 ЗТСУ (отм.) от останалите съсобственици и без строителни книжа. С акт № 1/30.01.2014 г. тази постройка била узаконена по молба на М. и трети за процеса лица, като „складови помещения“. С нотариален акт № 8, том 3, рег. № 5561, дело № 373 от 1.11.2019 г. М. М., Д. Д. и Д. Д. били признати за собственици на търговски обект в сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място], със застроена площ от 85 кв. м, на един етаж, ведно с прилежащото мазе с площ от 85 кв. м, с предназначение на търговския обект: „постройка на допълващо застрояване“, при квоти: 4/6 ид. ч. за М. М. и по 1/6 ид. ч. за Д. Д. и Д. Д.. Този нотариален акт е оспорен по делото от ответниците като неверен за дяловете от собствеността на ищеца. С нотариален акт № 52, том 1, рег. № 814, дело № 45 от 6.04.2020 г. М. М. дарила на сина си Д. Д. 3/6 ид. ч. от гореописания търговски обект. Апелативен съд – Бургас е посочил, че страните по делото не спорят, че обект „складови помещения“, узаконен през 2014 г., е идентичен с „търговски обект“, с предназначение „постройка на допълващо застрояване“.
Съдът е приел, че никой не оспорвал правата на М. върху новата сграда от 1992 г. до 2019 г., когато по този повод между наследниците на М. и ответниците бил повдигнат съдебен спор пред Ямболския районен съд, във връзка с обезщетение.
Във въззивното решение е визирано, че съгласно нотариален акт № 200/11.06.2013 г. други съсобственици в имота, в който е изграден процесният търговски обект, учредили на С. и Д. В. право на пожизнено и безвъзмездно ползване върху 1/3 ид. ч. от поземления имот и апартамент № 1 в построената там жилищна сграда, ведно с избено помещение от 8.50 кв. м. Със същия нотариален акт синът на двамата - Н. В., придобил същите обекти чрез продажба, като в акта не е отразено прехвърляне на части от процесната по делото сграда-търговски обект.
Съдът е взел предвид събраните по делото гласни доказателства. Според показанията на свидетеля Г., участвал в самото строителство на процесната постройка, след като я изградил, само М. я ползвал - лично или чрез лица, на които я бил предоставил, вкл. на самия Г. (горния етаж), а в приземния етаж тогава имало шивачки и една брокерка. Според същия свидетел, С. (едноличен собственик на капитала на „Славидор“ ЕООД) ползвал горния етаж от процесната сграда още преди смъртта на М. и нямал с него никакви спорове. Свидетелката Д. Е. - майка на Н. В., сочи, че влезли в процесната сграда не веднага след закупуването на имота, а пет-шест години преди разпита й по делото, по устна уговорка с М., за ползването на горния етаж като магазин за дрехи втора употреба, където продължават да се намират. Е. обяснява претенциите на сина си за собственост върху 1/3 ид. ч. от търговската сграда, с покупката на имота през 2013 г. Заявява, че проблемите за собствеността възникнали след смъртта на М. М., когато наследниците му заявили, че постройката е само тяхна.
Съдът е съобразил и представения по делото договор за наем от м. февруари 2017 г., с който Н. В. отдал надземната част от същата сграда, с площ около 60 кв. м, на „Славидор“ ЕООД.
Въз основа на така изложената фактическа обстановка, Апелативен съд – Бургас е намерил за основателна претенцията на Д. Д. за собственост върху 4/6 ид. ч. от процесната търговска сграда, но не поради налично за праводателите му и осъществено от тях право на суперфиция, а поради давност, тъй като фактите в процеса доказват непрекъснатото й, явно, неоспорвано от останалите съсобственици на терена ползване от родителите на ищеца, лично или чрез други лица, на които са я предоставили, вкл. и на ответниците по исковата молба, още от построяването й през 1992 г., до повдигането на правния спор за собствеността пред Ямболския районен съд през 2019 г. Посочил е, че в конкретния случай, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, следва да се приеме, че вещното право е било придобито от родителите на Д. Д. още през 2002 г., преди Н. В. и неговите родители да придобият ползването и собствеността върху 1/3 ид. ч. от терена и самостоятелен апартамент с прилежащо му мазе от жилищната сграда в имота.
Въззивният съд е визирал, че действително чл. 92 ЗС изрично определя собственика на земята за такъв по приращение и на всичко трайно прикрепено към нея и на построеното, но това правило се прилага само в случаите, когато собствеността върху сградите не е отделена от тази върху терена, съобразно чл. 63 ЗС. Посочил е, че щом самостоятелен имот бъде завладян отделно от терена под него, той може да бъде придобит дори от лице без никакви права върху земята. Ако впоследствие притежателите на последната я прехвърлят, приобретателят ще придобие права само върху нея, но не и върху принадлежащата на друг постройка. Следователно, след като праводателите на ответниците не са притежавали процесната постройка-търговски обект, те не биха могли да я прехвърлят с продажба на купувача В., нито последният може да я придобие по приращение, независимо, че не е била изрично изключена от предмета на прехвърлителната сделка.
Съдът е счел за неоснователно възражението на Н. В. и „Славидор“ ЕООД, че процесната сграда няма самостоятелно предназначение, което й пречи да бъде завладяна и придобита по давност. Посочил е, че по делото няма никакви данни сградата да представлява принадлежност към друг имот - нито по архитектурен проект, нито по предназначение. Тя е била узаконена като складови помещения, но не към жилищната сграда, самостоятелните апартаменти в която имат прилежащи складови помещения - тавани и мазета, видно от нотариалните актове по прехвърлителните сделки. Същевременно предназначението й като „постройка на допълващо застрояване“ също не я прави несамостоятелна, а само сочи, че тя не е основният строеж в имота - такъв безспорно е жилищната сграда в него. Според чл. 98 ЗС принадлежността следва главната вещ, освен ако не е уговорено или постановено нещо друго, следователно всеки имот, който не принадлежи към друг и не го обслужва, може да бъде обект на самостоятелни права, включително на вещни такива. Точно в това самостойно положение се намира процесната по делото постройка. Съдът е намерил за неоснователно и възражението, че праводателите на Д. Д. не са афиширали явно пред останалите съсобственици намерението си да своят, като отблъснат правата им със съответни действия, като в тази връзка се е позовал на показанията на свидетеля Г.. Изложил е, че още от построяването на процесната постройка, тя била ползвана и отдавана под наем единствено от праводателите на ищеца, само бащата на ищеца бил административноправно наказан за това, че я е построил незаконно, а свидетелката Е. е заявила, че влезли в постройката през 2015 – 2016 г. по устна договорка с М., който им разрешил това. Н. В. не фигурира дори в процедурата за узаконяването на сградата, ползвана като търговски обект. С оглед на всичко изложено, Апелативен съд – Бургас е приел намерението на М. да своят спорната сграда за явно и последователно афиширано в годините по отношение на всички, включително по отношение на останалите съсобственици в терена.
Съдът е изложил съображения и че обстоятелството, че сградата е била незаконна до м. януари 2014 г., също не я прави негоден за завладяване обект, тъй като тя не била премахната до 31.03.2001 г. (влизането в сила на ЗУТ), а след това придобила статут на „търпим строеж“ в продължение на 13 години, до узаконяването си. Търпимият строеж (нормативно уреден в § 16 ПР на ЗУТ), може да бъде предмет на сделки, респективно и на придобиване по оригинерен способ.
Въззивният съд е направил извод, че след наследяването на 1/6 ид. ч. от сградата, след смъртта на баща му, и извършеното дарение в негова полза от майка му на 3/6 ид. ч., Д. Д. действително притежава заявените по делото 4/6 ид. ч. Останалата част от 2/6 е собственост на сестра му по наследство и дарение от родителите им.
Ето защо съдът е направил извод, че по отношение на процесната сграда Н. В. не е съсобственик, а трето лице. При това и предвид съдебната практика, която неизменно приема воденето на ревандикацията за акт на управление, с който един съсобственик упражнява защита от чуждо посегателство както на личните си, така и на правата на останалите съсобственици върху общата вещ, е приел, че Д. Д. има право да ревандикира от ответниците целия незаконно ползван имот. В тази връзка е намерил за неоснователно възражението на последните, че те следва да бъдат осъдени да предадат на Д. само първия етаж от сградата, която реално заемат като магазин, като е посочил, че данните по делото не сочат към момента в този имот да се намират други лица, а приземието е описано по документи и регистрирано данъчно като прилежащо към единствения етаж на сградата мазе.
Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават, на първо място, на недопустимост на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК.
Твърдят, че и двете съдебни инстанции са разгледали и са се произнесли по непредявена от ищеца претенция – за придобиване на вещното право на собственост върху сградата по давност. В тази връзка визират, че в случая Д. Д., в уточнителната си молба, ясно е посочил, че претендира правото си на собственост на основание изтекла придобивна давност за придобиване на вещното право на строеж за постройката или на основание придобиване на 1/6 ид. ч. по наследство от баща му и 3/6 ид. ч. чрез дарение от майка му. Същевременно Н. В. и „Славидор“ ЕООД се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по въпросите: Как се определя спорното материално право, съответно, какъв е предметът на делото и търсената от ищеца защита; Длъжен ли е съдът с решението си да отговори на иска и може ли да излиза извън спорния предмет на делото.
По тези въпроси се позовават на противоречие на атакуваното решение с приетото в: решение № 249/23.07. 2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 124/24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 131/14. 07. 2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 157/30. 10. 2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, I т. о. и цитираните в него решения на ВКС, решение № 130/23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 163/24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г., II т. о., т. 9 на ППВС № 1/10.11.1985 г.
Жалбоподателите излагат, че основният и единствен въпрос, анализиран в мотивите на решението на Окръжен съд – Ямбол, е: „Придобил ли е ищецът, чрез изтекла в полза на родителите му придобивна давност, правото на собственост върху процесната постройка.”. В диспозитива на решението, в пълно противоречие с мотивите на същото, предявеният иск по чл. 108 ЗС е уважен, като в полза на ищеца и спрямо ответниците е установено, че Д. Д. М. е собственик на 4/6 ид. ч. от процесния имот на основание наследство от баща си и дарение от майка си. Втората инстанция явно е констатирала това несъответствие между мотивите и диспозитива на първоинстанционното решение, като е отбелязала в решението си, че „претенцията за собственост на ищеца, този съд намира за основателна, но не поради налично за праводателите му и осъществено от тях право на суперфиция..., но по давност”, като в пълно противоречие с ППВС № 1/1985 г. е оставила първоинстанционното решение в сила. Жалбоподателите сочат, че в конкретния случай въззивният съд не е направил същия извод, който се съдържа в диспозитива на първоинстанционното решение, защото в последния искът не е уважен на основание давностно владение, а на основание придобиване на правото на собственост от ищеца върху процесния имот по наследство от баща му и дарение от майка му. Считат, че въззивният съд е потвърдил един недопустим диспозитив, тъй като източник на силата на пресъдено нещо е диспозитивът, обективиращ констатацията относно спорното право. С оглед на това искат касационно обжалване да бъде допуснато на основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос: Допустимо ли е при липса на съответствие между мотивите и диспозитива на първоинстанционното решение, въззивната инстанция да потвърди обжалваното решение, като изложи собствени мотиви във въззивното решение, но не се произнесе със собствен различен диспозитив.
Жалбоподателите оспорват изводите на въззивния съд, че процесната постройка представлява самостоятелен обект на собственост, като в тази връзка твърдят и че в двете съдебни инстанции не са събрани достатъчно данни за индивидуализация на сградата от датата на построяването й през 1992 г. до узаконяването й през 2014 г., за това дали е идентична сградата, построена през 1992 г., с узаконената през 2014 г. сграда, както и дали тя представлява точно в този период самостоятелен обект на правото на собственост, за да бъде придобита по давност. Формулират следните въпроси, по които въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Складови помещения с предназначение „постройки на допълващо застрояване“ могат ли да бъдат самостоятелен обект на правото на собственост и на какви изисквания следва да отговарят за това; Собствеността върху складовите помещения може ли да бъде придобита отделно от собствеността върху земята, върху която са построени или отделно от собствеността на сградата, към която са допълващо застрояване.
Предвид спора за идентичността на процесната постройка, Н. В. и „Славидор“ ЕООД се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно експертиза и да определи задачите й при въведено с въззивната жалба възражение, че по делото не е установявана идентичността на незаконно построен строеж с процесната сграда за периода, за който се претендира давностно владение, при придявен иск по чл. 108 ЗС на основание придобивна давност.
От Д. М. Д. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Обжалваното решение е валидно и допустимо. В случая, видно от исковата молба и уточнението й, Д. Д. твърди, че е собственик на 4/6 ид. ч. от процесната сграда на основание наследствено правоприемство от баща си и дарение от майка си, като на това основание е уважена и ревандикационната му претенция от двете съдебни инстанции и то изрично е посочено в диспозитива на първоинстанционното решение. Що се отнася до изтеклата давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, същата е визирана като придобивно основание не на неговото право на собственост, а по отношение това на неговите праводатели – родителите му М. М. и М. М.. Настоящият съд намира и че в уточнителната молба вх. № 48/1.02.2021 г., въпреки не особено удачно формулираното изявление, Д. е имал предвид именно придобиване от родителите му по давност на спорната постройка. В този смисъл са наведените твърдения за осъществявано владение върху сградата от момента на изграждането й. Предвид горното, двете съдебни инстанции са се произнесли именно по предявения иск, съобразно наведеното от Д. Д. основание на правото му на собственост, и не е налице твърдяното от жалбоподателите противоречие между мотивите и диспозитива на постановените съдебни актове. Това обуславя недопускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка вероятната му недопустимост, както и по въпросите: Как се определя спорното материално право, съответно, какъв е предметът на делото и търсената от ищеца защита; Длъжен ли е съдът с решението си да отговори на иска и може ли да излиза извън спорния предмет на делото; Допустимо ли е при липса на съответствие между мотивите и диспозитива на първоинстанционното решение, въззивната инстанция да потвърди обжалваното решение, като изложи собствени мотиви във въззивното решение, но не се произнесе със собствен различен диспозитив, които се явяват ирелевантни и формулирани изцяло според защитната теза на жалбоподателите, която не намира подкрепа от фактите по делото.
По отношение на следващата група въпроси жалбоподателите не са аргументирали приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая никакви доводи във връзка с тези предпоставки не са изложени от Н. В. и „Славидор“ ЕООД. Освен това по тези въпроси е налице съдебна практика на ВКС, отразена, например, в: решение № 45/1.04.2021 г. по гр. д. № 2151/2020 г., І г. о.
Цитираната съдебна практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав, приема, че обект на вещни права може да бъде вещ, обособена като самостоятелен обект. Такива обекти могат да бъдат както незастроени недвижими имоти, така и жилища и стопански постройки, вкл. складове, които не представляват принадлежност към жилищни обекти. Преценката дали една постройка представлява принадлежност към жилищна сграда, към дворното място, в което е построена, или представлява самостоятелен обект на право на собственост, следва да се извърши с оглед нейното предназначение към момента на построяването й и към момента, в който настъпва ефектът на съответния придобивен способ (сделка или придобивна давност), въз основа на който лицето, което не притежава права върху дворното място, респ. върху построената в това дворно място жилищна сграда, поддържа, че е придобило собствеността. Основна характеристика на самостоятелния обект на правото на собственост, освен неговата физическа обособеност, е и възможността да се ползва самостоятелно и в този смисъл да има предназначение, различно от това да обслужва дворното място, в което е построен, респ. да обслужва жилищната сграда, построена в това дворно място. Стопанска постройка, вкл. склад, която поради предназначението си има самостоятелен характер, може да бъде притежавана от лице, което не притежава права върху дворното място, в което е построена, както и върху жилищната сграда в това дворно място.
Предвид горното и тъй като въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС, и по тези въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
И последният въпрос от изложението не обуславя допускане на касационно обжалване. Във връзка с него липсва обосновка за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Същият е неотносим за изхода на спора, тъй като в първоинстанционното производство Н. В. и „Славидор“ ЕООД не са направили възражение относно липсата на идентичност между построената през 1992 г. от М. сграда и процесната, нито по делото са били налице данни в това отношение. В този смисъл, заявеното едва във въззивната жалба твърдение за липса на идентичност се явява преклудирано.
Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.
Ответникът по касационната жалба има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 2 000 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 148 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 20212000500438/2021 г. на Апелативен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Н. С. В. и „Славидор“ ЕООД да заплатят на Д. М. Д. разноски пред ВКС в размер на 2 000 лв. (две хиляди лева).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: