О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50888
гр. София, 01.12.2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 2627 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца И. С. К. и по касационна жалба на ответницата Т. А. Д. срещу решение № 6/10.01.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 425/2021 г. на Шуменския окръжен съд (ШОС). И двамата жалбоподатели обжалват въззивното решение в частта, с която, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 31/20.05.2021 г. по гр. дело № 870/2020 г. на Новопазарския районен съд (НпРС), въззивният съд е определил режим на лични отношения (контакти) на бащата (касатора-ищец) с малолетното дете на страните (родено на 09.11.2016 г.) Е. И. К., както следва: за период от 3 месеца, считано от влизане на решението в сила – всеки първи и трети петък от месеца от 14 ч. до 16 ч., в присъствието на майката (жалбоподателката-ответница), в подходящо помещение на ДСП-Шумен и в присъствието на социален работник на ОЗД към ДСП-Шумен; след това – за период от 4 месеца – всеки първи и трети петък от месеца от 10 ч. до 18 ч., като детето се предава от майката на бащата в ДСП-Шумен и после се връща от бащата в дома на майката в [населено място], общ. Каолиново; след това – всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10 ч. в събота до 18 ч. в неделя – с преспиване, 15 дни през лятната ваканция, когато майката не е в платен годишен отпуск, пет дни през пролетната ваканция, на рождения ден на детето – девети ноември от 10 ч. до 12 ч., през първия ден на мюсюлманските религиозни празници Р. Б. и К. Б. от 10 ч. до 18 ч. – на всяка четна година, през втория ден на същите празници от 10 ч. до 18 ч. – на всяка нечетна година, на Нова година – през четните години – от 10 ч. на 31 декември до 12 ч. на първи януари, като бащата следва да взема детето от дома на майката и да го връща там.
Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В подадения от ответницата отговор на касационната жалба на ищеца, се излагат съображения и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по тази жалба, евентуално – за неоснователност на същата. Ищецът не е подал отговор на касационната жалба на ответницата.
В касационата жалба на ответницата Т. Д. се сочи, че въззивното решение се обжалва и в частта за разноските. Тъй като с въззивното решение окръжният съд се е произнесъл относно разноските както за първоинстанционното производство (включително като е разгледал и частна жалба на жалбоподателката срещу първоинстанционно определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК), така и за въззивното производство, като същевременно частично е променил крайния резултат по делото (относно режима на лични контакти и относно размера на дължимата издръжка) в сравнение с постановения такъв от първата инстанция, то предвид разпоредбата на чл. 81 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че в тази част жалбата на ответницата няма характера нито на частна касационна жалба, нито на частна жалба относно разноските (каквато е изначално недопустима), а има характера на молба по чл. 248 от ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските за производството пред двете съдебни инстанции (първата и въззивната). Компетентен да се произнесе по тази молба по чл. 248 от ГПК (включително относно нейната процесуална допустимост) е въззивният съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ищец И. К., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: длъжен ли е въззивният съд при определяне на режима на лични отношения на родителя, който не упражнява родителските права, служебно да съблюдава критериите, намерели израз в ППВС № 1/12.11.1974 г., и следва ли да извърши цялостна преценка на интереса на детето, въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, за да се определи подходящ по време и начин режим на лични отношения. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд дал отговор на този въпрос в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като доколкото не се сочат изрично други съдебни актове, съдът приема, че се поддържа противоречие с посоченото в текста на самия въпрос ППВС № 1/12.11.1974 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ответница Т. Д., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при извършваната от съда задължителна преценка на интересите на детето по чл. 59, ал. 4 от СК и по § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, той трябва ли да вземе предвид всички конкретни обстоятелства, установени по делото, имащи значение за тази преценка в тяхната съвкупност; 2) дължи ли съдът обсъждането на всички установени по делото обстоятелства, свързани с интересите на детето, и излагане на мотиви в решението си, по кои от тях дава предпочитание на някой от родителите; 3) длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 236, ал. 2 от ГПК, да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба и да изложи свои решаващи мотиви по предмета на спора; и 4) приложима ли е нормата на чл. 78 от ГПК и към производствата по спорна съдебна администрация. Жалбоподателката също навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: първите два въпроса – в противоречие с ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 152/18.06.2012 г. по гр. дело № 1066/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 58/22.02.2013 г. по гр. дело № 1064/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 67/06.03.2015 г. по гр. дело № 4648/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 54/16.02.2015 г. по гр. дело № 5475/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 158/28.06.2016 г. по гр. дело № 3316/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 214/15.10.2013 г. по гр. дело № 1665/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; третият въпрос – в противоречие с решение № 187/07.07.2016 г. по гр. дело № 1332/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 169/02.10.2017 г. по търг. дело № 1672/2016 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 503/16.01.2013 г. по гр. дело № 168/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и четвъртият въпрос – в противоречие с определение № 252/25.09.2015 г. по ч. гр. дело № 3895/2015 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и определение № 306/04.09.2017 г. по ч. гр. дело № 2722/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. При условията на евентуалност жалбоподателката навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че обжалвната част на въззивното решение е очевидно неправилна. В тази връзка сочи, че окръжният съд допуснал нарушение на императивни правни норми, свързани с охраняване интереса на дете; не обсъдил доводи, изложени във въззивната жалба, като липсвали мотиви в решението в тази насока; налице била явна необоснованост, грубо нарушение на правилата на формалната логика и игнориране на релевантни относно интереса на детето доказателства. Също при условията на евентуалност, жалбоподателката моли съда да упражни правомощието си служебно да следи за интереса на малолетното дете и да допусне касационното обжалване.
За да постанови цитирания по-горе режим на лични отношения между детето и бащата, въззивният съд е приел следното:
Съобразил е факта, че с влязлата в сила част на първоинстанционното решение по делото, упражняването на родителските права е предоставено на майката и при нея е постановено местоживеенето на детето, предвид което е приел, че следва да определи подходящ режим на лични контакти на бащата с детето, като съдът е изтъкнал, че при определянето му е длъжен да съобрази всички обстоятелства по делото и най-вече интереса на детето.
Приел е за безспорно обстоятелството, че до 27.04.2020 г. страните са живели заедно в дома на ищеца в [населено място], след което са се разделили и ответницата заедно с детето е заживяла в дома на родителите си в [населено място], общ. Каолиново. От социалния доклад, изготвен от ДСП-Каолиново, въззивният съд е установил, че детето се отглежда в семейството на майката, потребностите му са задоволени; майката има необходимия родителски капацитет, възможност и желание да се грижи за детето си в своето семейство, подпомагана е от своите родители; хигиенно-битовите условия в дома в [населено място] са на добро ниво; няма данни детето да е неглижирано и да не са задоволени базисните му потребности. По данни на майката, при вземане и връщане на детето от бащата, двамата много се карали и това влияе зле на детето. Родителите са се нуждаели от предоставяне на социална услуга; майката била консултирана за ползване на такава, но тя не е съдействала на ОЗД при съгласуване на плана за действие. Детето е било записано в детска градина в [населено място] и я посещавало почасово. От показанията на началника на ОЗД при ДСП-Каолиново, въззивният съд е установил също, че детето посещава детската градина. Пак според тези показания, за времето, когато бащата е осъществял контакти с Е. при тях (в ОЗД), детето си играело с него и видимо било щастливо. При последното посещение на дома на ответницата от социалните работници, детето излязло с баба си и когато ги видяло пищяло, взело една пръчка, не искало да му се говори. Ответницата заявила, че това му поведение било последица от срещата с бащата, след като три дни стояло при него в [населено място].
Въззивният съд е обсъдил и двата социални доклада, изготвени от ДСП-Варна, съгласно които бащата е силно привързан към сина си; иска да общува пълноценно с детето; желае регулярни и чести контакти с него, с възможност то да пребивава в дома му. Налице са нормални жилищни условия в дома на бащата – за детето има самостоятелна стая, обзаведена с необходимото според възрастта му. Становището на ДСП-Варна е, че в интерес на детето, предвид пола и възрастта му, е да общува редовно със своя баща, като родителят има възможност да му осигури нормална среда, внимание и бащина любов, когато детето е с него. Към момента на извършване на второто социално проучване, бащата живее в дом, находящ се в централната част на [населено място], с много добри жилищни условия – за детето има самостоятелна стая, обзаведена луксозно с необходимото според възрастта и потребностите му; жилището се състои от три просторни стаи, едната от които е обособена като детска стая.
Въззивният съд е обсъдил и останалите приети по делото, множество социални доклади, изготвени от различни служители към неправителствени организации, които са работили със страните и детето по повод различни предоставени социални услуги и направления, от които е установил обтегнати отношения и непрекъснати конфликти между страните, които са довели до стресиране на детето и до невъзможност режимът на лични контакти между бащата и детето да се осъществява в нормална и спокойна среда. По отношение показанията на разпитаните по делото свидетели относно грижите, полагани от родителите за детето, както и също относно отношенията между родителите, и родителите и детето въззивният съд е препратил към подробните мотиви на първата инстанция, които е споделил напълно.
От приетото по делото заключение вещите лица от комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза (КСППЕ), окръжният съд е установил следното: Експресивната реч на детето е добре развита в говорим турски език; разбира български думи отскоро, употребява отделни такива, но говоримо не ползва български език. Притежава достатъчно интелектуален капацитет, който е необходимо да бъде развиван по посока на очакваното за възрастта му. Концентрацията е според неговите интереси, разпределяемост на вниманието липсва. Детето общува с близките си, но с готовност да отхвърли всеки, когото не предпочита за момента. Има изградено доверително отношение към семейството на майката, където в момента живеят; привързано е, търси ежедневно присъствието им. Дава заявка всички да живеят заедно, включително баща му. Въпреки продължилата няколко месеца раздяла, при възобновяване на контактите с бащата детето е показало спонтанно положителни емоции към него и желание да бъдат заедно. Не са открити маркери за отхвърляне на бащата от страна на детето, за страхова готовност да се срещне и за страх под каквато и да е форма, когато е с него. При обсъждане на родителския профил на майката е отчетено, че тя приема детето такова каквото е, без да бъде максимално удовлетворена от някои особености в поведението му. Приема себе си като майка, която търси и дава обич, задоволява почти безпрекословно желанията на детето си. Държи да бъде по-успешно гледащ родител за момента и в бъдеще. При обсъждане на родителския профил на бащата експертизата сочи, че спорът за детето, липсата на достъп до него, обвиненията за сексуално посегателство кумулират в ескалиране на невротичен и агресивен афект при търсене на родителското си право. Преживява страх от загуба на ценност – детето и семейството си. От анамнезата и при психичното изследване на двамата родители не е открита симптоматика на психично разстройство. Между бащата и детето има изградена емоционална и доверителна връзка. Той приема детето си такова, какво е, общува с него на игрово и емоционално ниво. Отношенията между детето и бащата все още са незатвърдени и това е поради фактическата им отдалеченост един от друг. Бащата притежава желание за отговорност; успешно се идентифицира с детето в игровите занимания с него и приема интересите му, без да се противопоставя. В този смисъл, според вещите лица, родителстването не може да бъде пълноценно осъществявано в процеса на израстване. Въпреки ниската си възраст, детето разбира раздялата на родителите си в смисъла на липса на съвместно съжителство. Значима в момента за него е неговата майка като гледащият го родител, то не е изгубило емоционалния контакт с баща си и потребността от него. Също според експертите, ако за в бъдеще родителите показват явно затруднените си и конфликтни отношения пред детето, това все повече би се отразило върху неговата психика с нарастване на възрастта му. В съдебно заседание вещите лица допълват, че родителите следва да се стараят да възпитават детето си в синхрон, а не да си противодействат. Експертизата не е установила данни и признаци на психическо, емоционално и физическо насилие върху детето от страна на родителите му. Емоционалното му отношение към тях също не сочи такива данни. Не е установен и синдром на родителско отчуждение.
По-натам, обсъждайки писмените доказателства по делото, въззивният съд е установил, че с влязло в сила решение от 18.08.2020 г. НпРС е оставил без уважение молба на майката срещу бащата по ЗЗДН и е отказал издаване на заповед за защита от домашно насилие, като е обезсилил издадената заповед за незабавна защита от 11.05.2020 г. Съдът е установил, че майката е подала в съда и друга молба срещу бащата за налагане на мерки за защита по ЗЗДН – за домашно насилие, упражнено спрямо нея и детето в периода 5-8 септември 2020 г. С решение от 30.03.2021 г. първоинстанционният съд е уважил тази молбата в частта за упражнено от бащата домашно насилие спрямо майката, изразяващо се в отправяне на обиди и унизителни за нея думи и изрази в периода от раздялата им до началото на м. октомври 2020 г., като бащата е задължен да се въздържа от домашно насилие спрямо майката, както и да посещава специализирани програми за справяне с гнева и с последиците от раздялата при ЦОП-Варна. Без уважение е оставена молбата на майката в частта за защита от домашно насилие, извършено от бащата по отношение на детето, като в тази част първоинстанционното решение е потвърдено с влязло в сила решение от 30.07.2021 г. на ШОС. Въззивният съд е установил още, че с постановление от 03.11.2021 г. на Районна прокуратура-Варна, което не е влязло в сила, е прекратено наказателното производство, образувано срещу бащата за извършено от него престъпление по чл. 149 ал. 1 от НК по отношение на детето Е., като прокурорът е приел, че не са били събрани достатъчно доказателства за извършено блудствено действие. Прокурорът е установил също, че отношенията между родителите са силно обтегнати. Твърденията на майката за извършени блудствени действия от страна на бащата по отношение на Е. се основават на казаното от детето, което е на твърде ниска възраст, съответно нервно-психологичното му развитие не позволява ясно да разкаже и да предаде обективно случки, в които е било или не участник, поради което и са процесуално недостатъчни да аргументират такъв извод. В тази връзка въззивният съд отново е обсъдил заключението на КСППЕ, като е посочил, че също така и вещите лица по делото не са установили данни и признаци на психическо, емоционално и физическо насилие върху детето от страна на родителите му; емоционалното му отношение към тях също не сочи такива данни. Въпреки продължилата няколко месеца раздяла, при възобновяване на контактите с бащата, то е показало спонтанно положителни емоции към него и желание да бъдат заедно. Не се откриват и маркери за отхвърляне на бащата от страна на детето, за страхова готовност да се срещне и за страх под каквато и да е форма, когато е с него. То не е изгубило емоционалния контакт с баща си и потребността от него.
В заключение въззивният съд е приел, че в интерес на детето е да общува максимално и с двамата си родители, като общуването е пряко свързано с процеса по неговото израстване и формирането му като пълноценна личност. Окръжният съд е обобщил, че по делото е установено, че страните са разделени от месец април 2020 г., като оттогава режимът на лични контакти на бащата с детето, определен с определението за привременни мерки на първата инстанция, не е бил изпълняван пълноценно по различни причини и бащата е контактувал с детето много рядко. По време на техните срещи, поради обтегнатите отношения и непрекъснатите скандали и пререкания между родителите, детето се е стресирало и травмирало от създалата се ситуация. То е свидетел на техните скандали още от съвместното им съжителство и цялата тази ситуация му се отразява изключително негативно, като майката съобщава, че то е получило и тикове. Съдът е изтъкнал и че детето е в ниска възраст, несамостоятелно и привикнало към почти постоянното присъствие на майка си.
С оглед така приетото за установено, въззивният съд е намерил, че при определяне на режима на лични отношения между бащата и детето следва да се съобрази твърде ниската възраст на детето и редките му срещи с бащата, психическото и емоционално състояние на детето, както и конфликта между родителите, поради което е съобразил, че е налице необходимост от плавен преходен период, в който да се даде възможност на детето да се адаптира към ситуацията в една спокойна и защитена среда. Поради това и с цел да се обезпечи пълноценен контакт между двамата и съобразно най-добрия интерес на детето, съдът е приел, че първоначално режимът на лични контакти следва да се провежда в присъствието на социален работник, осигурен от ДСП-Шумен, която не е била въвлечена и не е участвала в конфликта между родителите, и в подходящо помещение в ДСП-Шумен. Съдът е намерил и че едва след един период на адаптация на детето и успокояване на отношенията между родителите, бащата ще може да взема детето при себе си с преспиване. В тази връзка окръжният съд отново е изтъкнал, че при определянето на режима на лични контакти, водещ е интересът на детето, пред правото на бащата на лични контакти с детето, както и че при реализирането на това право не може да се стига до травмиране на детето. Изложил е и съображения, че предвид характера на производството – спорна съдебна администрация, в което не се разрешава правен спор със сила на пресъдено нещо, а се осъществява съдебна намеса при уреждане на граждански правоотношения, предпоставена от невъзможността за постигане на съгласие между страните, съдът не е обвързан от исканията на страните за определяне на конкретен режим на лични отношения, а само и единствено от интереса на детето.
За да се произнесе по наведените от страните основания за допускане на касационното обжалване, настоящият съдебен състав съдът съобрази следното:
Правният въпрос, формулиран от страна на касатора-ищец и първите два правни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателката-ответница (с изключение на втората част от втория въпрос – длъжен ли съдът да изложи мотиви относно това въз основа на кои обстоятелства (критерии) дава предпочитание на някой от родителите, която е напълно неотносима към предмета на настоящото дело) се припокриват по смисъл и съдържание и се свеждат до следния правен въпрос: задължен ли е съдът да обсъди и извърши съвкупна преценка на всички доказателства и обстоятелства по делото, които имат значение за интересите на детето при определянето на режима на личните му отношения с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права. Трайно установената практика на ВС и ВКС, включително посочената такава от страните по делото, несъмнено дава положителен отговор, като в нея се приема следното: При решаването на споровете между родителите относно въпросите по чл. 59, ал. 2 (респ. по чл. 127, ал. 2) от СК, включително – при определянето на режима на лични отношения между детето и родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права (чл. 59, ал. 3 от СК), съдът следва да обсъди и съобрази в тяхната съвкупност множество обстоятелства от най-разнообразно естество, които са от значение за защитата във възможно най-голяма степен на интересите на децата, за което съдът следи служебно. Най-съществените от тези обстоятелства, именно като критерии за извършването на служебната преценка от съда с оглед защитата интересите на децата, са примерно посочени в ППВС № 1/12.11.1974 г., чл. 59, ал. 4 от СК, § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, но без те да са изброени изчерпателно, нито са степенувани в строго определен ред. Предвид служебните си правомощия да осигури максимална защита на интересите на децата, съдът може и е длъжен, и служебно да установява тези обстоятелства и да събира доказателства за тях; страните (родителите) не са ограничени от процесуалните преклузии при установяването им пред първата и въззивната инстанция, които са такива по съществото на спора. В решението си съдът следва да обсъди и да вземе предвид желанията и интересите на родителите, но не е обвързан и не е длъжен да се съобразява с тях, а изхождайки именно и изключително от интересите на детето, той е длъжен да разреши спора между родителите единствено на базата на задълбочена и комплексна преценка на всички събрани по делото доказателства и на цялата съвкупност от всички конкретно установени от тях обстоятелства, които са от значение в конкретния случай за максималната защита на интересите на детето. Изследвайки цялата съвкупност от тези релевантни обстоятелства, съдът същевременно следва да отчете спецификите на всеки конкретен случай, като обсъди и конкретните специфични обстоятелства, които са от най-съществено значение за интереса на конкретното дете. В случая въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС, напротив – обжалваната част от въззивното решение е съобразена с нея, поради което не е налице наведеното и от двамата жалбоподатели основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По аналогични съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска и по третия правен въпрос в изложението на жалбоподателката – по приложението на чл. 236, ал. 2 от ГПК, а именно – длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба и да изложи свои решаващи мотиви по предмета на спора. Съгласно трайно установената практика на ВКС (включително посочената от жалбоподателката), основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Поради това, във въззивното производство съдът следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страната, направени с въззивната жалба, а не като изследва пряко, дали са налице или не сочените в жалбата нарушения на първата инстанция, което е характерно за контролно-отменителната съдебна инстанция, каквато въззивната не е. В настоящия случай въззивното решение е напълно съобразено и с тази константна (включително задължителна) практика на ВКС. В тази връзка следва да се отбележи и че съобразно разясненията в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касационния жалбоподател с приетото от въззивния съд, както и оплакванията за допуснати процесуални нарушения, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.
Доколкото в доводите си за очевидна неправилност на обжалваната част от въззивно решение жалбоподателката-ответница не се сочи нещо различно в сравнение с обсъдените по-горе правни въпроси, които въззивният съд е разрешил в пълно съответствие с практиката ВКС, то не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тези свои доводи жалбоподателката не сочи конкретно нарушение – на конкретна императивна правна норма, свързана с охраняване интереса на детето, нито пък има данни въззивният съд да е допуснал такова очевидно нарушение; не е налице и сочената от жалбоподателката явна необоснованост на обжалваната част от въззивното решение, нито – грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито пък въззивният съд е игнорирал релевантни доказателства или доводи на страните по делото, които да са от съществено значение за интереса на детето.
Както стана ясно, четвъртият правен въпрос, формулиран от страна на жалбоподателката – по приложението на чл. 78 от ГПК, е относим единствено към тази част от касационната жалба, в която имплицитно се съдържа молба по чл. 248 от ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, компетентен да се произнесе по която е окръжният съд. Поради това, и този правен въпрос не съставлява основание за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска и по двете касационни жалби, тъй като не са налице наведените и от двамата жалбоподатели основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от двамата жалбоподатели.
Двете страни претендират присъждане на разноски за касационното производство по делото, като те са направили такива единствено за заплащането на държавни такси от по 30 лв. – всяка от страните. Предвид това, предвид изхода на делото пред настоящата инстанция – недопускането на касационното обжалване по жалбите и на двете страни, както и предвид характера на производството – такова по спорна съдебна администрация на граждански правоотношения, съдът намира, че двете насрещни страни следва да понесат разноските за внесените от тях държавни такси за касационното производство – така, както са ги направили, поради което няма основание разноски да им се присъждат с настоящото определение.
Предвид приетото по-горе, че в касационната жалба на ответницата имплицитно се съдържа молба за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне по реда на чл. 248 от ГПК по тази молба.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 6/10.01.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 425/2021 г. на Шуменския окръжен съд, – в частта, с която е определен режим на лични отношения (контакти) на бащата И. С. К. с малолетното дете на страните Е. И. К..
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Разноски за касационното производство по делото не се присъждат.
Връща делото на Шуменския окръжен съд за произнасяне по реда на чл. 248 от ГПК, по съдържащата се имплицитно в касационната жалба на майката Т. А. Д., молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските за производството пред първата и пред въззивната съдебни инстанции.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдия Б. Ц. изразено при
постановяване на определението по чл. 288 от ГПК
по гр. дело № 2627/2022 г. на ВКС, IV-то гр. отд.
Подписвам посоченото определение с особено мнение, тъй като не съм съгласен с крайния извод на мнозинството от съдебния състав и намирам, че касационното обжалване по делото следваше да бъде допуснато по следните съображения:
С обжалваната част на въззивното решение № 6/10.01.2022 г. и с постановеното от въззивния съд на същата дата определение № 11/10.01.2022 г., което не подлежи на обжалване и с което са установени привременни мерки до влизане в сила на въззивното решение, са определени два идентични по съдържание режима на лични отношения (контакти) на бащата с малолетното дете на страните, като и двата режима включват преходен (адаптивен) период от общо 7 (3+4) месеца. Разликата между тях е в това, че изпълнението на режима, постановен с въззивното решение, следва да започне от влизане в сила на същото, а изпълнението на режима, постановен с с влязлото в сила определение за привременните мерки, е конкретно визиран във времето, като първите 3 месеца от преходния (адаптивен) период са месеците януари, февруари и март на 2022 г., а следващите 4 месеца от него са месеците април, май, юни и юли на 2022 г. При това положение във всички случаи (дори и ако страните не бяха обжалвали въззивното решение, а те са го направили) се стига до „разминаване“ във времето (най-малкото с повече от един месец ако въззивното решение не беше обжалвано, но реално – изцяло) и започване отначало – след влизането в сила на въззивното решение – на изпълнението на 7-месечния преходен (адаптивен) период. Считам, че това повторно изпълнение (частично или изцяло) на този 7-месечен преходен (адаптивен) период по никакъв начин не е в интерес на детето, а напротив – съществено го накърнява, за което съдът (включително касационната инстанция) следи служебно, и само по себе си е основание за служебно допускане на касационното обжалване в случая. Считам също така, че двата съдебни акта на въззивния съд – влязлото в сила определение № 11/10.01.2022 г. и обжалваната част на въззивното решение № 6/10.01.2022 г. са в очевидно противоречие помежду си, което от своя страна води и до очевидна неправилност, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, на обжалваната част от решението.
Съдия:
/Б. Ц.