О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5606
гр. София, 03.12.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
Р. Я.
изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 555/2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Г. С. - К. и Н. И. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 953 от 30.08.2024 г. по в. гр. д. № 2712/2023 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260809 от 06.06.2023 г. по гр. д. № 511/2021 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите срещу К. А. Т. и Ф. Ю. Т. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на основание изтекла придобивна давност на недвижим имот, представляващ търговски обект № *, находящ се в [населено място], [улица], ет. 1, намиращ се в жилищна сграда № *, на първи етаж, със застроена площ 80,21 кв. м, състоящ се от търговска площ, коридор, склад и тоалетна, при съседи: търговски обект № 1, улица, търговски обект № 3, вътрешен двор, стълбищна клетка, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, който имот представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, и за осъждане на ответниците да предадат владението му.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „Ю. Б. АД, гр. София, на страната на К. А. Т. и Ф. Ю. Т.
Въззивният съд е приел за установено, че по силата на нот. акт № 181/20.04.2006 г. „А. Б. ООД е прехвърлило на „П. Б. ЕООД правото на строеж на жилищни сгради, включващи апартаменти, гаражи и търговски обекти, един от които е процесният търговски обект № * в УПИ *-*, * и УПИ *-*,*, в квартал № 43а по плана на [населено място], м. „В. С.“ срещу заплащането на определена цена и поето задължение от суперфициара да осъществи строежа съгласно одобрени проекти. След това правото на строеж е апортирано като непарична вноска в капитала на „Адонай“ АД, вписано в Служба по вписванията – София с акт № 78/05.06.2006 г., а на 12.08.2008 г. в търговския регистър по партидата на дружеството. Сградите и обектите в тях са построени. Със сключен на 09.08.2012 г. договор „Юробанк И Еф Д. Б. АД /със сегашно наименование „Ю. Б. АД/ е предоставила на „Адонай“ АД кредит под формата на кредитен лимит от 135 000 евро за финансиране разходи на дейности по строежа, а въз основа на втори договор между тях от 14.06.2013 г. за кредит в размер на 30 000 лв. за финансиране на разходите, необходими за въвеждане в експлоатация. Във връзка с кредитното правоотношение, с нот. акт № 158/14.08.2012 г. кредитополучателят „Адонай“ АД е учредил в полза на банката договорна ипотека за обезпечение на задълженията по кредита от 09.08.2012 г. върху обектите в построените до степен на груб строеж сгради, включително и търговски обект № * в сграда *. Дружеството е учредило в полза на банката и особен залог върху търговското си предприятие за обезпечение на същия кредит, включващо правата върху недвижими имоти, между които и търговски обект № 2. Договорът за особен залог от 14.06.2013 г. е вписан с акт № 42/19.09.2013 г. в ЦРОЗ. В полза на „Ю. Б. АД е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 29.04.2014 г. по ч. гр. д. № 8920/2014 г. на Софийския районен съд против „Адонай“ АД и изпълнителен лист. Въз основа на последния е образувано изп. д. № 670/2014г. по описа на ЧСИ М. М., който е предприел принудително изпълнение върху ипотекираните имоти. С постановление от 12.06.2014 г. съдебният изпълнител е наложил възбрана върху част от ипотекираните имоти, включително и за търговски обект № 2 в сграда 3, вписана в Служба по вписванията – София с акт № 203/17.06.2014 г. На 03.12.2015 г. е извършен опис на същия обект, като в протокола за опис е удостоверено, че се намира във владение на длъжника „Адонай“ АД, а достъпът е осигурен от И. К. /син на ищците/ - ползвател, назначен от ЧСИ за пазач с поето задължение по чл. 486 ГПК. В периода 2016 г. - 2019 г. са предприети действия по насрочване и провеждане на пет публични продани на имота, които са обявени за нестанали. През 2020 г. е извършена публична продан, в резултат на която с постановление от 02.11.2020 г. на ЧСИ имотът възложен на купувача К. А. Т.. Постановлението е влязло в сила на 20.11.2020 г. и е вписано в служба по вписванията – София на 01.12.2020 г. От показанията на свидетеля М. Ф. /служител в „А. Б. АД, което е акционер в Адонай“ АД/ е установено, че ищецът Н. К. е бил нает за подизпълнител на довършителни работи в две от сградите, но поради влошаване на финансово му състояние „А. Б. АД не заплатило на същия възнаграждението по извършените дейности по сграда III. Свидетелката е посочила, че това е причината, поради която в края на 2008 г. изпълнителният директор на дружеството е предложил на Н. К. да ползва безвъзмездно процесния търговски обект № *, вместо да си наема офис. Ключовете за обекта са му предадени в началото на 2009 г., след което ги е сменил, за да има само той достъп до него. Заедно с това, за да може да го ползва, е направил довършителни работи, защото помещението е било на груб строеж. От този момент до пролетта на 2020 г. ищецът е ползвал помещението и е плащал за консумативи, като парите предавал на охраната на сградата. Синът на ищеца е ползвал този имот, когато е помагал на баща си в работата. Тези обстоятелства се потвърждават и от показанията на свидетеля М. М., който също е посочил, че ищецът е ползвал процесния търговски обект от 2008 г. за склад, който му е даден за ползване, тъй като не му е заплатено за свършена от него работа. Свидетелят Г. Н., юрисконсулт в кантората на ЧСИ М. М., който е участвал в производството по принудително изпълнение, е посочил, че за целия период от няколко години по извършване на публичните продани не са се явявали лица с претенции за свои права върху имота. Многократно са осъществявани огледи на помещението по време на проданите, като е осигуряван достъп до него на клиентите.
При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че началото на реализирането на фактическото ползване на процесното търговско помещение в края на 2008 г. – началото на 2009 г. е осъществено чрез предоставянето на същото от законния представител на дружеството - собственик на ответника Н. К.. Постигнатата между изп. директор на „Адонай“ АД и Н. К. договореност има характер на престация, с която дружеството погасява свое парично задължение към ищеца по изпълнен от него неформален договор за изработка – довършителни строителни работи. Ползването на търговското помещение като склад е продължило непрекъснато до 2020 г., когато е реализирана успешно публична продан на същото по изп. д. № 670/2014 г. по описа на ЧСИ М. М.. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че за осъществяване на дейността на фирмата си за довършителни строителни работи ищецът е складирал строителни материали и машини, като такива е имало в обекта и при извършваните огледи във връзка с проведените пет публични продани на имота. Липсват данни в рамките на заявения от ищците период на реализиране на фактическа власт да е била осуетявана последната с фактически действия като изваждане от имота, смяна на бравата на входната врата и др. Този извод не е опроверган и от вписаното в протокола за описа на имота от 03.12.2015 г. по изп. д. №670/2014 г. на ЧСИ М. М., че се намира във владение на длъжника „Адонай“ АД, а достъпът е осигурен от И. К. – ползвател. Въззивният съд е приел, че осъществяваното от Н. К. фактическо ползване на търговското помещение е било спокойно. Установеният обективен елемент на придобивната давност обаче не може да породи правните последици на този институт, ако не е доказано намерението да се държи имота като свой за целия 10-годишен период, което в настоящия случай не е установено. Фактът, че ищецът е правил довършителни строителни работи в обекта, след като му е предоставено ползването, не е своене. Кредитирайки показанията на свидетелката Ф., съдът е посочил, че помещението е било на груб строеж и за да може да се експлоатира, е било необходимо да се извършат съответните подобрения в имота. Това са били нужни действия от страна на ищеца, за да може той да реализира ползването, а не са израз на негово субективно третиране на имота за свой. Изложеното се потвърждава и от неговото последващото поведение - след като е разбрал през 2015 г. за започналото принудително изпълнение върху имота, не е пречил на същото чрез фактически действия (препятстване на достъп, смяна на ключалката на входната врата и др.), или чрез правни действия, като обжалване на актове и действия на ЧСИ от трето лице, за които законът е предвидил възможност, или предявяване на иск по чл. 440 ГПК. По делото не са представени доказателства, от които да се установява, че ищецът е считал имота за свой и го е ползвал като такъв. Според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. притежава качеството на владелец и то от момента на установяване на тази фактическа власт. В случая тази презумпция е неприложима, тъй като ищецът не е установил самостоятелно своята фактическа власт, а тя му е била предоставена от законния представител на дружеството - собственик с уговорка между тях, че помещението ще се ползва безвъзмездно от ищеца, вместо да си наема склад, като така ще си уредят отношенията. В допълнение въззивният съд е посочил, че учредената в закона защитна функция на ипотеката обуславя извода, че същата следва имота, когато е учредена от собственик, дори ако по-късно имотът е придобит от друго лице на оригинерно правно основание – придобивна давност, тъй като няма как да се погасят ипотечните права на ипотекарните кредитори без същите да са удовлетворени. Този извод се извлича от разпоредбата на чл. 173, ал. 1 ЗЗД, а именно, че ипотекарният кредитор има право да се удовлетвори предпочтително от цената на имота, в чиято собственост и да се намира. Според съдебната практика придобивната давност, изтекла в полза на трето за изпълнението лице до влизане в сила на постановлението за възлагане на продадения ипотекиран имот, е непротивопоставима на ипотекарния кредитор. Това означава, че дори преди публичната продан от 2020 г. ищците да са придобили имота по давност, в резултат на тази продан на ипотекирания в полза на банката имот ответниците са станали негови собственици, в качеството им на купувачи по публичната продан. В заключение е прието, че ищците не са собственици на процесния имот, поради което предявеният иск по чл. 108 ЗС е неоснователен.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. С какви действия се изразява промяна в намерението за своене и превръщането на държането във владение като елемент от фактическия състав на придобивната давност; 2. Допустими ли са пред въззивната инстанция доказателства, които не са били събрани от първоинстанционния съд поради процесуално нарушение; 3. Длъжен ли е въззивният съд, при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото, да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила; 4. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба, които са обусловили изхода на делото, както и да мотивира своите самостоятелни фактически и правни изводи; 5. Защитната функция на ипотеката по чл.173, ал.1 ЗЗД води ли до промяна на характера на придобивния способ „публична продан на недвижим имот“ от деривативен в оригинерен, когато имотът, предмет на публичната продан, е ипотекиран; 6. Какъв е характерът на придобивния способ публична продан на недвижим имот; 7. Какви права влизат в обхвата на разпоредбата на чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК.
Ответниците по жалбата К. А. Т. и Ф. Ю. Т. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Съгласно дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
По отношение на първия поставен въпрос въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, а именно решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г., ІІ г. о., решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г., ІІ г. о., решение № 145 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г., І г. о., решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о. и др., с която е прието, че за да промени държането във владение, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. В случая въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че касаторът е започнал да упражнява фактическа власт върху процесния имот като негов държател и че по делото липсват данни той да е извършил действия, с които да е демонстрирал по явен и недвусмислен начин промяната в намерението си да упражнява фактическата власт вместо за другиго, изключително за себе си, поради което изтекла придобивна давност в негова полза не е налице. Липсва противоречие на въззивното решение с ППВС № 6/1974 г., т. І, и решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. №3973/2015 г. на ВКС, І г. о., на които касаторите се позовават.
По отношение на втория поставен въпрос следва да се отбележи, че в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд принципно не би могъл да посочи, че от представените от страната доказателства не се установяват твърдени от нея обстоятелства и да й указва да ангажира други доказателства, тъй като тази преценка се извършва при постановяване на съдебното решение по съществото на спора. В допълнение следва да се посочи, че пред първата инстанция ищците не са твърдели наличие на държане, което впоследствие да са преобърнали във владение, респ. няма как първоинстанционният съд да разпределя в тежест за доказване на ищците преобръщане на държане във владение, каквото те не са твърдели. Такива твърдения са въведени за пръв път във въззивната жалба, което представлява недопустимо изменение на предмета на делото чрез въвеждане на нов юридически факт, обосноваващ иска. Отделно от това представената от касаторите казуална практика на ВКС във връзка с този въпрос – решение № 54 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 3066/2013 г., ІV г. о. и решение № 17 от 05.02.2018 г. по гр. д. № 1578/2017 г., І г. о., е неотносима към настоящия случай и противоречие с нея не е налице, като същите и не сочат в какво конкретно се изразява то.
По следващите два въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, включително на сочените от касаторите решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о.; решение № 34 от 26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г., ІІ г. о., и др. Съгласно приетото в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърждава, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
По отношение на следващите три поставени въпроса на първо място следва да се посочи, че в разглежданата хипотеза съдът е приел за недоказано ищците да са установили явно, непрекъснато и несмущавано владение в изискуемия от закона 10-годишен срок за придобиване на имота по давност. При така изведената фактическа констатация изложените съображения относно противопоставимостта на ипотеката са послужили единствено като допълнителен, съпътстващ довод за обосноваване неоснователността на предявения иск, т. е. същите нямат основополагащо, решаващо значение за крайните изводи на съда по предмета на спора. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да бъде изтъкнато възприетото в установената съдебна практика разрешение по поставените въпроси, което съответства и на произнасянето от въззивната инстанция, а именно – учредената в закона защитна функция на ипотеката обуславя извода, че същата следва имота, когато е учредена от един собственик, а по-късно имотът е придобит от друго лице на оригинерно правно основание – придобивна давност, тъй като няма как да се погасят ипотечните права на ипотекарните кредитори без същите да са удовлетворени. Този извод следва от разпоредбата на чл. 173, ал. 1 ЗЗД, според която ипотекарният кредитор има право да се удовлетвори предпочтително от цената на имота, в чиято собственост и да се намира той /в този смисъл е и практиката на ВКС - решение № 204 от 19.10.2017 г. по гр. д. № 4806/2016 г., IV г. о., определение № 83 от 25.02.2020 г. по гр. д. № 3675/2019 г., II г. о., определение № 4378 от 15.12.2022 г. по ч. гр. д. № 3913/2022 г., I г. о. /.
Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие със задължителната практика на ВКС изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като жалбоподателите не са и аргументирали наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Разноски в полза на ответниците по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 953 от 30.08.2024 г. по в. гр. д. № 2712/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд.
т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: