О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5573

София, 02.12.2025 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 1145 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. С. Г. чрез пълномощника й адвокат Ч. Д. против решение № 4 от 3.01.2025 г., постановено по гр. д. № 787 по описа за 2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260028 от 16.01.2024 г. по гр. д. № 16663/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Н. С. Г. против „У. Б. АД, гр. София иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане сумата от 25 500 лв., частичен иск от общия размер от 199 651,56 лв., представляваща вреда за ищцата в резултат на продажба на собствения й имот, ипотекиран в полза на ответника, представляващ апартамент № 7-8, вх. А, ет. 3, [населено място], [улица], на занижени цени, по изпълнително дело № 20127880400457 на ЧСИ М. К..

„У. Б. АД е подало чрез пълномощниците си адвокат Р. Й. и адвокат Т. Н. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Искът е основан на твърденията, че ответната банка като взискател по изпълнителното дело е поискала изнасяне на публична продан на ипотекирания имот, като за вземанията е издадена заповед по чл. 417 ГПК, но впоследствие е отхвърлен иска по чл. 422 ГПК; на публичната продан имотът е продаден на цена 225 225 лв., която цена е близка до данъчната оценка, в резултат на което ищцата е претърпяла загуба от продажната цена; поведените на ответника е неправомерно, защото искът му е отхвърлен, като банката, без да има решение в нейна полза е предприела преждевременно изпълнение срещу ипотекираното имущество и е лишила длъжника (ищцата) от възможността към този момент да се възползва от високите пазарни цени; налице са и увреждащи действия от ответника, който се е съгласил ипотекирания имот да бъде продаден на ниска цена, вместо да търси реализация на ипотекирания имот на реална пазарна цена, като поведението на банката противоречи на Директива EU 2014/17/, като търпяната вреда е в размер на разликата между действителната пазарна оценка и продажната цена.

Апелативният съд е констатирал, че във въззивната жалба не е оспорена приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, а именно: Изпълнителното производство е образувано по искане на „У. Б. АД въз основа на заповед за изпълнение от 3.05.2012 г. В изпълнителното производство ипотекираният имот е оценен на 450 000 лв. и публичната продан е обявена с цена в размер на 75% или 337 500 лв. в периода 23.06. - 23.07.2012 г., но без да постъпят наддавателни предложение. Взискателя на 31.07.2012 г. е поискал нова продан при начална цена 80% от първоначалната. Втората публична е проведена в периода 26.08.2012 г. – 26.09.2012 г. при начална цена 270 000 лв. и отново без наддавателни предложения. С молба от 10.10.2012 г. взискателят е поискал нова продан. Същата е проведена в периода 17.11.2012 г. – 17.12.2012 г. при начална цена от 225 000 лв. и е приключила с постановление за възлагане от 19.12.2012 г. за цена от 225 225 лв.

Предявените от банката против настоящата ищца искове по чл. 422 ГПК са отхвърлени с влязло в сила решение на ВКС по т. д. № 60208/2016 г., II гр. о.

При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е посочил, че всички действия на кредитора-взискател по отношение на проведената публична продан са били съобразени с правилата на процесуалния закон в редакцията му към момента на движение на изпълнителното дело. Към момента, когато е била определена цената на имота нито взискателят, нито длъжникът са разполагали с процесуална възможност да влияят върху остойностяването на актива (тази дейност е била законодателно възложена изцяло в правомощията на съдебния изпълнител, косвено и в компетентността на привлечен от органа по изпълнението оценител – вещо лице). Взискателят в случая е следвал точно законовата изпълнителна процедура, която в спорната й част, касаеща цената на актива се е движела изцяло служебно от органа по изпълнението. Именно по този начин банката е защитила своя имуществен интерес (произтичащ от ненадлежно изпълнен договор). В този смисъл (предвид също правната възможност по чл. 441 ГПК; предвид възможността да се търси имуществена отговорност при условията на чл. 45 от ЗЗД и от съответния оценител - привлечен от органа по изпълнението като вещо лице) процесният имуществен негатив в случая не може да бъде възложен в тежест на ответника, заради противоправно бездействие от страна на дружеството.

За неоснователни са приети и доводите на ищцата, обосновани със съдържанието на Директива 93/13/ЕИО. От една страна в случая е била следвана точно изрично регламентирана законова процедура, като Директивата не е била действащо право към релевантния за спора период, когато е текла публичната продан и когато е фиксирана цената на имуществения актив. От друга страна легитимиран ответник в хипотеза за несъобразяване на правото на Общността е друг правен субект.

Отхвърлянето на иска по чл. 422 ГПК също не може да обоснове ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. Искът е бил отхвърлен единствено поради неустановяване на предсрочната изискуемост, но не само липсват твърдения на ищцата, че е била изправна страна по договора, а е установено неизпълнение по кредитното правоотношение, поради което и банката е инициирала следващ общ осъдителен исков процес.

Липсата на противоправност в поведението на служители на банката може да бъде обоснована и с производството по чл. 420 ГПК, което регламентира изричен способ за защита правата на длъжника в хипотеза на висящо принудително изпълнение.

На последно място в полза на ищцата е издаден обратен изпълнителен лист и събраната от банката при процесното принудително изпълнение сума е била върната на ищцата. Следователно имущественото разместване е било възстановено и в крайна сметка при изцяло върната сума, банката вече не разполага с гаранция (обезпечение) да реализира правата си, дори и да получи осъдително решение срещу ищцата по предявения осъдителен иск. Точно заради тази хипотеза и за да бъде избегнат такъв правен ефект е създадена и новата редакция на чл. 422, ал. 4 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Н. С. Г. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1) следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни във връзка с направеното възражение относно потребителската защита, въведена с въззивната жалба;

2) може ли въззивният съд да даде разрешение по правния спор, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от страните в първата съдебна инстанция, нито са приети доказателства, въз основа на които въззивният съд е мотивирал решението си;

3) може ли да се определи като противоправно поведението на ответната банка, която не е изпълнила задълженията си по чл. 60 ЗКИ и въпреки това се е разпоредила с ипотекираното имущество;

4) при съдебно установено неизпълнение на задълженията на ответната банка за уведомяване на ищцата за настъпила предсрочна изискуемост по смисъла на чл. 60 ЗКИ и при липса на предпоставки за настъпила предсрочна изискуемост, представлява ли отклонение от правото на ЕС, обективирано в Директива 93/13/ЕИО, като ответната банка се е разпоредила с ипотекирано жилище на ищцата без да са били налице основанията за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането.

Касационният съдебен състав не констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос е обоснован с липсата на обсъждане от въззивния съд на доводите, че вследствие на предварителното изпълнение са настъпили вредни последици за ищцата, както и на възраженията, свързани с потребителската защита в светлината на Директива 93/13/ЕИО.

При тази обосновка въззивното решение не противоречи на трайната практика на ВКС, включително и посочената от касаторската, по първия поставен въпрос. Съдът не е обсъждал каква евентуална вреда е претърпяла ищцата, защото е приел, че липсва противоправно поведение на ответната банка и на това основание е отхвърлил иска без да разглежда останалите елементи от фактическия състав на деликтната отговорност. По отношение на доводите, свързани с Директива 93/13/ЕИО изрично е посочено, че същата не е била действащо право в периода на изпълнителното производство, а и касаторката не е обосновала защо счита, че защита по тази директива следва да се прилага и за производства, приключили преди приемането й, поради което не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият въпрос е свързан с довода, че въззивният съд е взел предвид доказателства (за издаден обратен изпълнителен лист и получаване сумата по него), които не са представени в срока по чл. 131, ал. 2 ГПК и които първоинстанционния съд не е приобщавал към доказателствения материал, като представени след отговора на исковата молба, с оглед на което е неотносим към данните по делото. В случая, обявявайки проекта за доклад, първоинстанционния съд изрично е дал възможност на ответника да посочи обстоятелствата, които счита за безспорни; ответникът се е позовал на факта на издадения обратен изпълнителен лист и на получаване сумата по него от ищцата; ищцата е заявила, че тези твърдения са преклудирани; с оглед оспорването съдът изрично е дал възможност да се представят доказателства за тези твърдения и с изрично определение от съдебно заседание от 5.06.2023 г. е приел доказателствата за тях. След като тезата, че съдът се е позовал на доказателства, които не са били приобщени към доказателствения материал се опровергава от данните по делото, то и въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос е поставен при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и е свързан с тезата на ищцата, че ответната банка не е изпълнила задълженията си по чл. 60 ЗКИ и преди настъпване на предсрочната изискуемост на вземането е възложила на ЧСИ да се разпореди с ипотекираното единствено жилище на ищцата, вследствие на което са настъпили вредни последици за нея. Липсва обосновка как тази теза се съотнася към изводите на въззивния съд, че липсва пряка причинна връзка между липсата на предсрочна изискуемост, поради липса на редовно връчване на волеизявлението на банката на длъжника и проведената публична продан в защита правата на банката срещу неизправното поведение на длъжника по договора за кредит, като в самото принудително изпълнение не е налице противоправно поведение на банката-взискател, за да отговаря тя за вредите, които ищцата е понесла от публична продан на имот по цена под пазарната. Следователно не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така както приложението на това основание е разяснено в т. 1 и т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС.

И по четвъртия въпрос не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК доколкото, касаторката не е обосновала защо счита, че защитата по Директива 93/13/ЕИО, касаеща неравноправните клаузи в договори в приложното й поле, е относима към правоотношенията между страните по иницииране на изпълнително производство, приключило с публичната продан през 2012 г., като се има предвид, че при приемането й Директива 2008/48/ЕО е оставила извън приложното си поле договорите за кредит, обезпечени с ипотека и е предвидено изменението й, заедно с Директива 2014/17/ЕС едва с Директива (ЕС) 2021/2167, така че държавите членки да изискват от кредиторите да имат подходящи политики и процедури, така че да полагат усилия да прилагат, когато е целесъобразно, мерки за преструктуриране в разумни граници, преди да открият процедура по реализиране на обезпечението, като следва да се вземат предвид насоките на ЕБО относно просрочените задължения и реализирането на обезпечения от 19 август 2015 г., насоките на ЕБО за управлението на необслужваните и преструктурираните експозиции от 31 октомври 2018 г. и насоките на ЕЦБ за банките относно необслужваните кредити от март 2017 г.

При липса на основание за допускане на касационно обжалване Н. С. Г. следва да възстанови на У. Б. АД, гр. София направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1200 лв. с ДДС, представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Т. Н..

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4 от 3.01.2025 г., постановено по гр. д. № 787 по описа за 2024 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА Н. С. Г., ЕГН [ЕГН] да заплати на “У. Б. АД, гр. София, ЕИК[ЕИК] разноски по повод касационната жалба в размер на 1200 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: