О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5557

София, 02.12.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като изслуша докладваното от съдия Първанов гр. д. № 1619/2025 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Г. В., със съдебен адрес - [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Л. Д., против въззивно решение № 37 от 24.01.2025 г. по в. гр. д. № 795/2024 г. на Софийския окръжен съд, с което е отменено решение №145 от 10.06.2024 г. по гр. д. №1474/2022 г. на Районен съд – Ботевград, и вместо това е уважен предявеният от Национална агенция за приходите срещу „Ню Клийн“ ЕООД и Т. Г. В. иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК като е призната за относително недействителна спрямо държавата сключената между ответниците прехвърлителна сделка, обективирана в нотариален акт № ..., том I, рег. № 997, дело № 66 от 2017 г. на нотариус с рег. № 408 Т. Ф., за продажба на поземлен имот с идентификатор....., находящ се в Б., п. к. 2140, [улица], с площ 672 кв. м., и построената в него сграда с идентификатор ..... В касационната жалба решението се обжалва като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необосновано.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Национална агенция за приходите, ТД – София, чрез процесуалния представител Р. Я. - Г., с който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество касационната жалба е неоснователна. Претендира присъждане на разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.

„Ню Клийн“ ЕООД, [населено място], не е заявил становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта , Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване недействителна по отношение на държавата сделка, сключена с намерение да се увредят публичните взискатели. Посочил е, че съгласно редакцията на тази разпоредба, действала към момента на сключване на процесната сделка, предпоставка за обявяване на недействителност е сделката да е сключена след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. Определил е, че основният спорен между страните въпрос касае именно наличието на установено публично задължение. От фактическа страна е установено, че през 2015 г. и 2016 г. „Ню Клийн“ ЕООД е подавало справки-декларации за данък върху добавената стойност и декларации обр. № 6 за дължими вноски и данък по чл. 42 от ЗДДФЛ, с които са декларирани възникнали и непогасени публични задължения, като не се спори, че тези задължения не са установени по друг ред – административен, съдебен или в рамките на производство по ревизия. Съдът се е позовал на актуалната практика на ВКС, според която задълженията се смятат за установени включително и при декларирането им от задълженото лице. Като допълнителен аргумент е разгледал и последващата законодателна промяна на разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, с която изведеното в съдебната практика разбиране, че задължението е установено и въз основа на декларация, подадена от задълженото лице, е изрично закрепено и законово. Според съда систематичното тълкуване на тази разпоредба във връзка с други разпоредби на ДОПК сочи, че вложеният в нея смисъл е бил винаги един и същ, доколкото и преди и след промяната, публичното задължение се счита за предварително установено с подаване на декларация (чл. 105 и сл. ДОПК), която е годно изпълнително основание (арг. от чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК). Предвид посоченото съдът е направил извод, че атакуваната сделка е сключена след установяване чрез деклариране на публични задължения на „Ню Клийн“ ЕООД, с което е изпълнена общата предпоставка по чл. 216, ал. 1 ДОПК за уважаване на предявения иск. Разгледал е и наличието на специфичната предпоставка, предвидена в т. 4 на същия член, изискваща намерение за увреждане на публичния взискател чрез сключването на сделката. Съдът е приел, че това намерение за доказано въз основа на самото деклариране от страна на дружеството на публичните му задължения, получаването на съобщение за доброволното им изпълнение по чл. 221 ДОПК, както и сключването на процесната сделка непосредствено след това, при невярно деклариране, че дружеството няма непогасени задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски. Съдът е приел, че косвено доказателство за наличието на намерение за увреждане е и обстоятелството, че в деня на изповядване на сделката дружеството е открило нова банкова сметка, по която е преведена продажната цена. По тези съображения въззивната инстанция е уважила предявения иск като основателен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Налице ли е увреждане на кредитора, когато останалото имущество на дружеството е достатъчно за удовлетворяване на кредитора? Налице ли е увреждане на кредитора, в случай че към момента на осъществяване на отчуждителното действие публичният изпълнител не би могъл да наложи обезпечителни мерки върху отчужденото имущество поради принципа на съразмерност и забрана за свръхобезпечение? Следва ли при преценката на съда дали сделка е сключена с намерение да се увреди публичният взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК да бъдат съобразени всички релевантни по делото факти?“.

2. „Разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК преди допълнението (обн. ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г.) включва ли във фактическия си състав публични задължения, установени с декларация, подадена от задълженото лице?“.

3. „Съществува ли разлика между хипотезите, предвидени в правната норма на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК след допълнението (обн. ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г.)?“.

4. „Допустимо ли е правната сигурност на субектите на правото да бъде предпоставена от промени в съдебната практика?“.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена.

В конкретния случай касаторът не твърди наличието на противоречива или остаряла съдебна практика, на която въззивният съд се е позовал, нито пък поддържа непълнота или неяснота на конкретна правна норма. Искането му за допускане на касационното обжалване е аргументирано с неточно тълкуване и прилагане от въззивния съд на разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Посоченото обаче е относимо към касационното основание по чл. 281, т. 3, предл. първо ГПК, касаещо правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Допълнително, първият въпрос е неотносим към решаващите изводи на съда, тъй като въпросите за наличното след прехвърлителната сделка имущество на дружеството и възможността на съдебния изпълнител да наложи обезпечителни мерки не са въвеждани в процеса в предвидените срокове, поради което не са изследвани в хода на производството и няма произнасяне по тях.

Вторият въпрос пряко касае правилността на въззивното решение, доколкото решаващият мотив на съда за уважаването на иска е за установеност на публичните задължения посредством декларирането им. Съдът е изложил подробни мотиви, обосноваващи извода му, като е съобразил и задължителната за него съдебна практика – решение №275 от 23.09.2025 г. по т. д. №1659/2024 г. на I т. о. според нея съгласно чл.216, ал.1 ДОПК, и в предходната му редакция, преди изменението обн. ДВ бр.105/11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г., декларациите по чл.105 ДОПК за самоопределяне на данъчна основа и размер на дължими данъци от данъчно задължените лица установяват публични задължения по смисъла на същата разпоредба, без да е необходимо задълженията да са окончателно установени съгласно чл.108, ал.2 от кодекса.

Третият въпрос е принципно неотносим, доколкото приложимата разпоредба на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е тази преди изричното допълване в сила от 2021 г., като сравнителния анализ, направен от въззивния състав, е единствено в допълнение към решаващите му мотиви за установеността на публичните задължения.

Четвъртият въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване на посоченото основание. Оплакването във връзка с твърдението на касатора за наличие на съдебна практика, в противоречие с която е постановено въззивното решение, е относимо към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което обаче не е надлежно релевирано и съответно не може да бъде преценявано от съда. Следва да се посочи, че съдът не е приел, че разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК преди и след редакцията от 2021 г. визира различни хипотези, а напротив – прието е, че тя винаги е имала един смисъл, първоначално изведен в съдебната практика, а в последствие и закрепен позитивноправно, а именно че публичните задължения се смятат за установени не само при наличието на влязъл в сила административен или съдебен акт, ами и при личното им деклариране от задълженото лице.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 100 лв.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 37 от 24.01.2025 г. по в. гр. д. № 795/2024 г. на Софийския окръжен съд.

ОСЪЖДА Т. Г. В., със съдебен адрес [населено място], да заплати на Национална агенция за приходите, [населено място], 100 лв. деловодни разноски.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.