О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5559
София,02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. 420 по описа за две хиляди двадесет и пета година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 662 от 16.07.2024 г. по в. гр. д. № 397/2024 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 2066 от 12.10.2023 г. по гр. д. № 2433/2021 г. на Бургаския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Г. Д. П. против М. Д. Т., Л. Д. Д., К. Д. Ф., И. С. Ф., Г. И. Ф., И. И. Ф., И. Р. Г., починал в хода на процеса и заместен от наследниците си Р. И. Р. и В. И. Р., Л. В. Р., К. В. Р., Д. К. Р., А. Х. А., И. Д. А. и [община] иск за делба на 10 бр. самостоятелни обекти в сграда в [населено място], съответно с идентификатори [№] - [№], ведно със съответните идеални части от земята, върху която е построена сградата, представляваща ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], целият с площ 347 кв. м.
Предмет на делото е иск за делба на 10 бр. самостоятелни обекти в сграда, построена в съсобствен по регулация бивш парцел V-[№], [№] в кв. 17 по плана на [населено място], а понастоящем УПИ [№], 2266 в кв. 28. Сградата с процесните апартаменти заема цялата площ на имот № 6708 от общия парцел.
Ищцата Г. Д. П., заедно с ответниците М. Д. Т. и Л. Д. Д., са наследници на П. Г. Д., който е един от съсобствениците на бившия имот № 2266, сега имот № 6708, а ответниците К. Д. Ф., И. С. Ф., Г. И. Ф., И. И. Ф. са правоприемници на другия съсобственик на същия имот Д. Г. Д.. Ответниците К. В. Р., Д. К. Р., Р. И. Р., В. И. Р. и Л. В. Р. черпят права върху отделни обекти в спорната сграда по силата на извършени в тяхна полза прехвърлителни сделки.
Ответниците А. Х. А. и И. Д. А. са правоприемници на бившия собственик на имот [№], сега имот [№] от общия УПИ.
[община] е конституирана като страна в процеса по искане на ответниците А. А. и И. А. и предявява претенция за собствени права върху идеална част от общия УПИ, а оттам и върху идеални части от процесната сграда.
Преди застрояване на сградата във всеки един от съставните имоти в общия парцел е имало отделна жилищна сграда, т. е. била е налице хоризонтална етажна собственост и мястото е имало характер на обща част по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС.
Искът за делба е породен от виждането на ищцата Г. Д. П., че нейното право на собственост по наследство от П. Г. Д. върху идеална част от имот № 2266 не е било зачетено при строителството и снабдяването с документи за собственост върху сградата с процесните апартаменти, построена през 1994 г. върху този имот.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът за делба е отхвърлен, въззивният съд е приел следното:
На първо място съдът е описал изключително подробно твърденията на четирите групи съделители, както и фактическата обстановка по делото.
Прието е, че първоначален собственик на сегашния имот [№], включен в общия УПИ [№], [№] и на построената в него стара сграда е била К. Д. Й., а след смъртта й през 1945 г. собствеността е преминала по наследство върху нейните синове П. Г. Д. и Д. Г. Д.. Наследниците извършили съдебна делба, по силата на която в дял на П. Д. е поставен първият етаж от сградата, заедно със 171,05 кв. м. от дворното място, а в дял на Д. Д. – вторият етаж от сградата, заедно със 171.05 кв. м. от мястото.
След смъртта на Д. Д. неговите наследници извършили през 1975 г. съдебна делба, при която в дял на К. Д. Ф., по време на брака й с И. С. Ф., е поставен вторият етаж от къщата, заедно с 57,50/325,20 кв. м. от дворното място, бивш парцел V-[№], [№]. С нотариален акт от 1989 г. К. Ф. и И. Ф. прехвърлишли с дарение на сина си Г. Ф. ид. част от имота, придобит чрез делбата от 1975 г.
След смъртта на П. Д. негови наследници са преживялата му съпруга М. Д. и сина му Д. Д.. След смъртта на Д. Д. негови наследници са: съпруга Е. Д., починала в хода на процеса, и три деца: Г. П., М. Т. и Л. Д.. Със саморъчно завещание от 02.03.1979 г. М. Д. Д., починала през 1979 г., преживяла съпруга на П. Д., завещала на внучката си М. Д. Д. имущество, в което се включват и притежаваните от нея права върху процесния имот. Вещото лице по допуснатата графическа експертиза е изяснило, че подписът в завещанието е автентичен. С нот. акт от 1981 г. Д. Д. дарил на дъщеря си М. Д. притежаваните от него по наследство от майка му права в процесния имот. С нот. акт от 1986 г., поправен с нот. акт от 2010 г., М. Д. Т. дарила на брат си Л. Д. Д. половината от 171,05 кв. м. ид. части, равняващи се на 85,525 кв. м. от имота, придобити по дарение, наследство и завещание.
С договор за групов строеж от 02.04.1990 г. с нотариална заверка на подписите Л. Д. и съпругата му С. Д., Г. Ф. и съпрузите К. Д. и И. Ф., са се съгласили да застроят със собствени средства притежаваните от тях общо 171,05 кв. м. от парцел [№], [№], като С. и Л. Д. застроят източната обособена част от избения етаж, приземния етаж, представляващ целият партерен етаж, както и първия жилищен етаж с площ от 120 кв. м., а К. и И. Ф. – втория жилищен етаж от 120 кв. м.; Г. Ф. – мансардния жилищен етаж с площ от 120 кв. м. Построената сграда е в по-голям обем, като незаконното строителство е узаконено с влязъл в законна сила на 04.04.2013 г. акт от 04.02.1011 г. С договор за доброволна делба от 16.12.1994 г. участниците в груповия строеж са разпределили изградените имоти, като в дял на С. и Л. Д. са поставени приземният, сутеренният етаж и първият жилищен етаж; в общ дял на И. и К. Ф. – вторият жилищен етаж – апартамент от 128,50 кв. м., както и две избени помещения; в дял на Г. Ф. – третият жилищен етаж и едно избено помещение. С нотариални актове от 2003 г. К. и И. Ф. са признати за собственици на целия втори етаж, а Г. Ф. – на целия трети етаж от сградата. С нот. акт от 2008 г. К. и И. Ф. са признати за собственици по обстоятелстевна проверка на четвъртия етаж от същата сграда, който през 2009 г. дарили на дъщеря си И. И. Ф.. През 2013 г. двамата дарили на дъщеря си И. Ф. и апартамент от 72 кв. м. на втория етаж от сградата.
Проследени са и прехвърлителните сделки, с които ответниците К. В. Р. и Д. К. Р.; първоначалният ответник И. Р. Г. и Л. В. Р., са придобили право на собственост върху отделни обекти в сградата.
Проследени са прехвърлителните сделки, засягащи жилищната сграда в имот № 6707, сега имот № 2265 от общия парцел, заедно с идеалните части от парцела. Посочен е и нотариалният акт № 21 от 07.12.2005 г., с който ответниците А. Х. А. и И. Д. А. са признати за собственици по документи на 154/325 ид. части от дворното място, съставляващо бивш парцел V-[№], [№] в кв. 17 по плана на [населено място], с площ към този момент 325,20 кв. м.
Прието е, че съгласно влязло в сила решение от 08.02.2016 г. по гр. д. № 2380/2015 г. на БРС е признато за установено по отношение на ответниците М. Т. и Л. Д., че ищцата Г. П. е собственик на 1/8 ид. част от 171,05 кв. м. от ПИ с кадастрален [№] по КККР на [населено място].
От правна страна въззивният съд е приел следното:
Участници в груповия строеж са били само лицата, които към този момент са били собственици на бившия имот № 6708, в който е построена процесната сграда. Само тези лица и техните правоприемници са станали собственици на конкретни самостоятелни обекти от сградата. Ищцата Г. Д. П. не притежава право на собственост в тези обекти, тъй като не е била собственик на идеална част от земята. Съдебно признатите след изграждане на сградата права на собственост на ищцата върху 1/8 ид. ч. от земята, върху която тя вече е била изградена /съгласно влязло в сила на 14.06.2017 г. съдебно решение по гр. д. № 2380/2015 г. на БРС/, са били установени само по отношение на ответниците Л. Д. и М. Т. /брат и сестра на ищцата/. Доколкото съдебното решение е влязло в сила след като сградата е била построена, то същото правилно не е зачетено от районния съд като основание за придобиване на собственост в сградата, тъй като с оглед действието си занапред то не може с обратна сила да направи ищцата собственик по силата на приращението на идеални части от вече построената сграда, съответстващи на признатото й право на собственост на терена. Това означава, че в случая по отношение на ищцата не може да намери приложение разпоредбата на чл.92 ЗС, защото към датата на построяване на сградата собственици съгласно представените документи са били само участниците в груповия строеж. Както правилно е счел и районния съд, дори и да се приеме обратното, по делото са налице категорични доказателства, които не са опровергани от останалия доказателствен материал, че ответниците Ф., Д. и Р. са установили фактическата си власт, която е била необезпокоявана, несмущавана и непрекъсвана от когото и да е, включително и от страните, върху отделните обекти в сградата и са ги придобили по давност. Неоснователни са оплакванията в жалбата, свързани с акта за узаконяване и възраженията за неговата нищожност, доколкото обстоятелството дали сградата е законна или не няма никакво право значение нито във връзка с възможността за придобиване на отделните обекти в нея, нито във връзка с течение на давностния срок.
Неоснователни са доводите, че давностният срок не е изтекъл по отношение на [община]. Доколкото със заповед от 21.04.1994 г. на кмета на [община] е постановено на основание чл.88, ал.4 НДИ /сега отм. / да бъде деактуван имотът, собственост на наследниците на Д., представляващ 171. 05/457. 50 кв. м. ид. ч., съставляващ бивш парцел 5 в кв. 17 по действащия план на [населено място], актуван с акт № 2804/02.01.1964 г., то се налага извод, че теренът, върху който е извършено строителството, не е общински. След деактуване на имота същият е престанал да има общински характер и за него е отпаднала забраната на чл.86 ЗС, вр. с § 1 ЗД ЗС, т. е. общината не би могла да придобие права върху сградата и обектите в нея по силата на приращението.
На последно място, независимо от това какви права притежават отделните собственици върху терена, поради построяване на сградата само от лицата, които са били носители на право на собственост върху терена, който е бил застроен, респ. и дори и да се приеме, че не всички собственици на терена са участвали в договора за групов строеж, то с оглед осъществената фактическа власт, продължаваща и понастоящем върху построените обекти, довели до придобиването им по давност в индивидуална собственост само от някои от страните, се налага извод, че между съделителите липсва съсобственост по отношение делбените имоти, поради което правилно искът за делба е отхвърлен като неоснователен.
Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби.
I. [община] счита, че е съсобственик на дворното място, а оттам по силата на приращението е съсобственик и в сградата, където се намират процесните обекти, поради което искът за делбата им неправилно е отхвърлен. Съсобствеността извежда от обстоятелството, че урегулираният поземлен имот, в който е построена процесната сграда, в резултат на регулационни промени в момента е с увеличена площ спрямо площта на същия парцел към 1939 г., като разликата е 98 кв. м. Счита, че е собственик на 98/423 кв. м. от УПИ [№], [№] или на 22/347 кв. м. от имот [№] по КККР.
В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК.
Поставят се следните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК:
1. Налице ли са предпоставките за приложение на законовата презумпция на чл.92 ЗС, когато сграда е била построена в съсобствен поземлен имот преди съсобствеността по отношение на този имот да бъде прекратена;
2. Възниква ли съсобственост в сграда, изградена в съсобствен имот, само за онази част от собствениците, когато останалите не са учредили право на строеж;
3. Как и с какви процесуални средства се установява степен на завършеност на сграда в груб строеж и допустимо ли е установяване на „груб строеж“ със свидетелски показания. Допустимо ли е доказването на грубия строеж да се основава на предположение, а не на удостоверяване с нормативно установените образци, издадени от компетентните органи;
4. Обща част ли е по смисъла на чл.38 ЗС дворно място, върху която е построена сграда от част от собствениците на земята;
5. От коя година следва да се счита, че е започнал да тече давностният срок по отношение на имоти, частна общинска собственост, с премахване забраната за придобиване по давност на вещи, които са частна държавна или общинска собственост – с допълнението на разпоредбата на чл.86 ЗС с ДВ, бр.33/1996 г., или съобразно разпоредбата на § 42 ПЗР на ЗИД ЗОбС, приета по-късно на 05.11.1999 г. От коя година е започнал да тече давностният срок по отношение на общината, в полза на собственици на обекти в сграда, построена в съсобствен с общината урегулиран поземлен имот.
II. И. Д. А., К. А. А. и А. А. А., последните две като наследници на починалия в хода на процеса А. Х. А., считат въззивното решение за недопустимо, евентуално – неправилно. На първо място искът за делба бил недопустим поради липса на корелация между страните и обектите на делба, т. е. не всички страни предявявали права по отношение на всички делбени имоти. На следващо място – поради липса на яснота в предмета на спора в частта, касаеща дворното място. Не ставало ясно дали предмет на делото е иск за делба на цялото дворно място, или на припадащите се към всеки обект идеални части от това дворно място. Неправилен бил изводът на съда, че макар ищцата да била призната с влязло в сила решение за собственик на ид. части от земята, то тя не е станала собственик на същите части и от обектите в сградата по причина, че съдебното решение действало занапред. Неправилен бил изводът, че всички съделители противопоставили възражение за придобивна давност, т. е. съдът служебно приложил давността. Неправилно съдът приел, че 171,05 кв. м. ид. части от делбения имот са счетени от РС за общи части към процесната сграда; нямало разлика между „съответни“ и „прилежащи“. Допуснати били и съществени нарушения на процесуалния закон – нямало произнасяне и по всички възражения и доводи във въззивната жалба на тези страни;
В изложението към жалбата се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидно неправилен бил изводът на въззивния съд, че след като съдебното решение, с което са признати права на ищцата Г. П. върху 1/8 ид. част от поземления имот е влязло в сила след като процесната сграда е била построена, ищцата не е станала собственик на сградата по приращение, тъй като решението няма обратна сила.
Евентуално, ако се приеме, че този извод не е очевидно неправилен, то е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка със същия извод, а също и във връзка с други мотиви на въззивния съд. Поставят се следните въпроси:
1. Когато правото на собственост върху земята е установено с влязло в сила съдебно решение след построяване на сграда върху нея, става ли признатият от съда собственик на земята и собственик на построеното по силата на законовата презумпция на чл.92 ЗС;
2. Може ли институтът на придобивната давност да бъде приложен служебно от съда.
3. За задълженията на въззивния съд при постановяването на решението да изложи мотиви, като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните.
По първия въпрос се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поддържат се и доводите за недопустимост на въззивното решение поради недопустимост на производството по делото при липса на имуществена общност между всички съделители по отношение на всички делбени имоти.
Отговори на двете касационни жалби са подадени от К. Д. Ф., И. С. Ф., Г. И. Ф. и И. И. Ф.. Жалбоподателите считат, че не са налице основания за допускане на жалбите до разглеждане по същество. Претендират разноски.
Останалите съделители не подават отговор на касационните жалби.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
И двете касационни жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
По касационната жалба на [община].
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по правните въпроси, поставени в изложението към касационната жалба.
На първо място – отхвърляйки иска за делба, предявен от Г. Д. П., съдът е отрекъл само нейните правата в процесния имот. Според установената практика на ВКС в подобна хипотеза съдът може да допусне делба само между ответниците, сред които е и [община], но ако те изрично са поискали това. Подобно искане в случая не е налице. Затова [община] няма интерес да обжалва отхвърлителното решение, с което съдът не се е произнасял по правата в имота, която тя претендира за себе си.
На следващо място - за да обоснове становището си, че има право на собственост върху идеална част от УПИ [№], [№] в кв. 28, върху който е построена спорната сграда, а оттам и на идеални части от обектите в сградата, [община] се позовава на редица регулационни промени, извършени при действието на ЗПИНМ /отм./ и ЗТСУ /отм./, при които площта на първоначалния парцел V е нараснала вследствие придаване по регулация на площи от съседни имоти. Тези регулационни промени обаче не обосновават право на собственост на [община] в процесния парцел V-[№], [№], понастоящем УПИ [№], [№], а оттам и върху сградата, в която се намират отделните обекти, предмет на делба. Увеличаването на площта на един дворищнорегулационен парцел вследствие регулационни промени при действието на посочените закони не води до промяна в собствеността на парцела, а само до възникване на задължение за уреждане на сметките за придадените по регулация части.
Изхождайки от това правно положение, тезата на [община], че е съсобственик на сегашния УПИ V-[№], [№], не отговаря на действителните й права. Ето защо всички въпроси в изложението към касационната жалба на общината не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не може да се допусне касационно обжалване, тъй като те няма да доведат до друг изход на делото спрямо общината. Този извод не се променя от обстоятелството, че въззивният съд е изложил други правни мотиви, с които е отрекъл претендираните от общината права, след като с постановения диспозитив той не се е произнасял по тях.
По вече изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като постановеното решение не уврежда общината.
По касационната жалба на И. Д. А., К. А. А. и А. А. А.:
Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, поради което касационното обжалване не може да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Дори да няма съответствие между ответниците по предявения иск и лицата, които реално са собственици на процесните самостоятелни обекти в сградата, построена в бивш имот № 6708 от общия парцел парцел V-[№], [№] в кв. 17 по плана на [населено място], а понастоящем УПИ [№], [№] в кв. 28, това не води нито до недопустимост на предявения иск, нито до недопустимост на съдебното решение, с което искът е отхвърлен. Недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. налице е била отрицателна процесуална предпоставка или е липсвала положителна предпоставка, които не са давали право на съда да разгледа повдигнатия пред него спор. Такива пороци не са налице. Дори исковата молба да не е била прецизно уточнена по отношение на дворното място, в съответствие с данните по делото и смисъла на заявеното искане съдът не е възприел мястото като отделен предмет на делото за делба. Предмет на иска за делба са самостоятелните обекти в сградата, построена в бившия имот № 6708, който няма самостоятелно съществуване, а е съставна част от образуван по регулация общ парцел. Затова съдът е отхвърлил иска за делба на самостоятелните обекти и съответните идеални части от урегулирания поземлен имот, без да уточнява размера на тези идеални части, тъй като не е бил сезиран с такъв предмет. Съдебното решение по никакъв начин не засяга правата на жалбоподателите А. върху бивш имот № 6707, сега имот [№], включен в общия УПИ V-[№], [№] в кв. 28 по плана на [населено място].
На следващо място – дори да е налице поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК по един от изводите на съда, с които той е отрекъл правата на ищцата Г. П. в делбените имоти, на това основание би могла да се позове само ищцата, чийто иск за делба е отхвърлен. Тя обаче не е подала касационна жалба срещу въззивното решение. Жалбоподателите А. не могат да предявяват нейните права и не могат на това основание да искат отмяна на въззивното решение, след като не твърдят заедно с ищцата да са съсобственици на спорните самостоятелни обекти в сградата, построена в бившия имот № 6708, сега имот № 2266.
Въпросите по чл.280, ал.1 ГПК, които тези жалбоподатели поставят, също касаят правилността на въззивното решение, което е отхвърлително и което ищцата по предявения иск за делба не е обжалвала. По изложените по-горе съображения по тези въпроси не може да се допусне касационно обжалване.
При този изход на делото на ответниците К. Д. Ф., И. С. Ф., Г. И. Ф. и И. И. Ф. следва да се присъдят сторените разноски – по 1500 лв. по двата договора за правна защита и съдействие от 14.10.2024 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 662 от 16.07.2024 г. по в. гр. д. № 397/2024 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА [община] с адрес [улица] да заплати на К. Д. Ф., И. С. Ф., Г. И. Ф. и И. И. Ф., всички от [населено място], ул. „д-р Н.“ № 27, сумата от 1500 лв. разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА А. Х. А. и И. Д. А., двамата от [населено място], [улица], да заплатят на К. Д. Ф., И. С. Ф., Г. И. Ф. и И. И. Ф., всички от [населено място], ул. „д-р Н.“ № 27, сумата от 1500 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: