5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50813

гр. София, 08.11.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети ноември, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 977 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „А1 България“ ЕАД срещу решение № 211 от 25.11.2021 г. по в. гр. дело № 638/2021 г. на Хасковски окръжен съд /ХсОС/, с което е потвърдено решение № 260352 от 14.07.2021 г. на Хасковски районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на И. Д. М. и на Г. Д. М., на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 11 880 лв., представляваща неплатена наемна цена, за периода: 11.12.2017 г. – 07.12.2020 г., по договор за наем с нотариална заверка на подписите, вписан под № 180 от 16.02.2016 г., акт № 55, том 1 на АВ – Хасково, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане, и сумата 1 951 лв., представляваща дължима мораторна лихва върху главницата, за периода: 11.12.2017 г. – 07.12.2020 г..

Жалбоподателят поддържа в касационната си жалба, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът поставя в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1. „Дължи ли се наемна цена по договор за наем без да е налице фактическо предаване на вещта?“; 2. „Може ли да се приеме, че е налице предоставяне на вещта за временно ползуване по смисъла на чл. 228 ЗЗД и предаването й по смисъла на чл. 230, ал. 1 ЗЗД, без фактическо такова, а с акта на предоставянето на необходимата документация относно собствеността и други относими по договорното правоотношение документи?“; 3. „Следва ли изобщо да се разглежда от съда въпроса дали вещта е представена в състояние, което отговаря на ползуването, за което е наета, след като се установи, че вещта изобщо не е предадена?“; 4. „Когато по договор за наем вещта не е фактически предадена на наемателя и е налице несбъднало се отлагателно условие за задължението за плащане на месечен наем по вина на някоя от страните, каква претенция може да предяви невиновната страна – за наемна цена или за обезщетение за причинени вреди от неизпълнението на виновната страна?“ и 5. „Налице ли е изначално негодна вещ по договор за наем, когато имотът не може да изпълнява нуждите, за които е бил нает, поради несъответствие с предвижданията на действащия ПУП? Намира ли приложение разваляне по право на договора на наем по смисъла на чл. 89 ЗЗД, при изначално негодна за ползването, за което е наета вещ, и ако да от кой момент?“. Навежда като практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи: решение № 156 от 01.03.2021 г. по гр. д. № 2711/2019 г. на Второ т. о.; определение № 549 от 12.06.2020 г. по гр. д. № 255/2020 г. на Трето г. о.; решение № 209 от 02.12.2013 г. по т. д. № 825/2013 г. на Второ т. о.; решение № 81 от 18.07.2013 г. по т. д. № 143/2012 г. на Второ т. о. и решение № 104 от 13.03.2012 г. по гр. д. № 1745/2010 г. на Четвърто г. о.. Ответникът релевира и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в осъждането му да заплати наемна цена за вещ, която той не е получавал за временно ползване, поради което липсва основание за възникване на такова задължение за наемателя.

Ответниците по касационната жалба - ищците И. Д. М. и Г. Д. М. подават писмен отговор, в който поддържат становище за отсъствие на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т. е. тя е допустима.

Предявените искове са с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 263/16.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 765/2020 г. по описа на ХсОС, което съгласно чл. 297 и чл. 298, ал. 1 ГПК е задължително за съда и страните, са уважени идентични искове на ищците против ответника за заплащане на наемна цена и мораторна лихва върху същата, произтичащи от процесния договор за наем, но за предходен период, в което е установен релевантния факт, че процесният имот е надлежно предаден от наемодателите на наемателя. Посочил е, че в настоящото производство ответникът не твърди и не установява някаква промяна относно този факт, а и той се установява и от представената от ответника и приета като доказателство по делото нотариална покана от 15.03.2021 г., с която ответникът е уведомил ищците, че прекратява едностранно сключения между тях договор за наем. ВрОС е намерил, че в процеса няма спор относно съществуването на валидно наемно правоотношение между страните, по което ищците са наемодатели, а ответникът – наемател, възникнало на основание договора за наем от 16.02.2016 г., надлежно вписан в АВ. Посочил е, че основното възражение на ответника се свежда до това, че имотът не му е бил надлежно предоставен и че изначално е бил негоден за ползване по предназначението му. Недвижимият имот е бил отдаден под наем на ответника, за да инсталира и експлоатира съоръжения и оборудване в него, които да използва за осъществяване и подобряване на телекомуникационната дейност. В чл. 5, ал. 2 от наемния договор е посочено, че заплащането на наемната цена се дължи от влизането в сила на издаденото разрешение за строеж на съоръженията и оборудването до прекратяването му. Представено и прието като доказателство по делото е писмо на [община] от 03.08.2016 г. относно направеното искане от Мобилтел ЕАД – сега А1 България ЕАД за издаване на виза по чл. 140 ЗУТ за строеж на мобилна базова станция Телемоб 30 в процесния поземлен имот. Въз основа на тези установени факти, решаващият съд е приел, че процесният имот е бил надлежно отдаден за ползване на ответника, доколкото на същия е била предоставена необходимата документация, за да предприеме действия по издаването на виза за строеж и доколкото ответникът предварително е бил наясно, че за да ползва отдадения му имот за целта, за която е бил нает, следва да се снабди с разрешение за строеж. Поради това е отговорил на ответника по наведеното възражение, че той не може да се позовава на това, че имотът е бил изначално негоден да изпълнява нуждите, за които е бил нает. Заключил е, че клаузата, според която наемната цена се дължи от издаването на разрешението за строеж е изцяло в полза на наемателя и той е бил наясно с подписването на договора, че за да извърши строителството в наетия имот следва да се снабди с разрешение за строеж. Това, че ответникът не се е снабдил с необходимото му разрешение за строеж и не е могъл да използва имота за целите, за които е бил нает, не може да се вмени във вина на наемодателите, които са оказали цялото нужно съдействие, вкл. предоставено пълномощно за снабдяване с необходимите документи и виза за строителство, като собственици на имота, и съответно да освободи наемателя от задължението да плаща наемна цена. Посочил е, че ответникът е предприел действия за получаване на виза за строеж и след получаване на отговора от [община] от 03.08.2016 г. е следвало или да уведоми наемодателите, че те следва да извършат определени действия, за да бъде издадено исканото разрешение за строеж, в който случай и при отказ за съдействие от тяхна страна би отпаднало задължението му да заплаща наем. Другата възможност, с която ответникът е разполагал, е да предприеме действия по прекратяването на договора, каквито е извършил едва през 2021 г..

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, т. е. който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси нямат обуславящо значение за крайния изход на конкретния правен спор, поради което не осъществяват общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Решаващо значение за уважаване на предявените искове с правни основания чл. 232, ал. 2, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, с която е разрешен спор на същите страни за заплащане на наемна цена и мораторна лихва върху нея, произтичащи от процесния наемен договор, но за предходен период. По този предходен правен спор между страните, решаващият съд е приел по направените от ответника възражения /повторени и в настоящото производство/, че наетият имот е предаден на ответника за ползване и че той дължи заплащане на договорената наемна цена до момента на разваляне на договора, осъществено с нотариалната покана от 15.03.2021 г.. Именно направеният извод на ХсОС, че въпросът за дължимостта на договорения наем по процесния договор, при липсата на твърдения за променени обстоятелства, не може да бъде пререшаван в настоящото производство, касаещо същите вземания, но за следващ период, е обусловил изхода на спора, поради което поставените от ответника въпроси, не биха могли да променят крайния изход на делото. Последените касаят допълнително изложените от въззивния съд мотиви, възпроизвеждащи решаващите правни съображения на съда, разрешил предходния правен спор по в. гр. д. № 765/2020 г. на ХсОС, по което е постановено влязло в сила решение.

Не е налице и релевираната от касатора очевидна неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В настоящия случай не са налице такива квалифицирани състави на неправилност, доколкото в решаващата си дейност въззивният съд се е съобразил със силата на пресъдено нещо на предходното влязло в сила решение за същите вземания, но за предходен период, обхващаща и правопораждащите процесните вземания юридически факти, които не могат да се установяват повторно.

Съобразно гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на настоящото производство, ответникът следва да бъде осъдена да заплати общо на ищците сумата 1 200 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 211 от 25.11.2021 г. по в. гр. дело № 638/2021 г. на Хасковски окръжен съд.

ОСЪЖДА „А1 България“ ЕАД, ЕИК: 131468980 да заплати на И. Д. М., ЕГН: [ЕГН], и на Г. Д. М., ЕГН: [ЕГН], общо на двамата, сумата 1 200 лв. – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.