О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50538

София, 26.10.2022 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

Председател: Е. С.

Членове: И. П.

Десислава Добрева

като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д. № 2530 по описа за 2021 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда чл.288 ГПК. Образувано е по касационни на двете страни срещу решение № 260209 от 03.08.2021г. по в. т.д.№ 212/2021г. на Апелативен съд П..

Ищците М. А. Н., Х. М. Н. и К. М. Н. обжалват въззивния акт в частта за отмяна на решението по т. д.№ 633/2019г. на ОС Пловдив, с която ЗАД „Армеец“АД е осъден да заплати законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди, считано от 30.07.2017г., вместо което законната лихва върху всяка една от присъдените главници от по 170 000лв. е определена от 15.08.2018г. Поддържат, че заявеното в процеса искане е лихвата да бъде присъдена от 13.06.2017г., когато ищците са подали уведомление до застрахователното дружество за настъпило застрахователно събитие вх.№ 100-1902. Посочват, че самата застрахователна претенция по чл.380,ал.1 КЗ е отправена към застрахователя по-късно - на 30.07.2018г. с вх.№ 100-2515. Възразят, че въпреки императивната разпоредба на чл.429,ал.3 КЗ, съгласно която лихвите за забава на застрахования, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя, въззивната инстанция неправилно приела, че релевантна за началната дата на дължимост на това вземане е единствено разпоредбата на чл.497 КЗ, поради което е присъдила лихвите в хипотезата на чл.497,ал.1,т.1 КЗ - считано от датата, следваща изтичане на 15 дневния срок за произнасяне по предявената на 30.07.2018г. претенция за заплащане на застрахователни обезщетения от ищците, т. е. от 15.08.2018г. Изложени са подробни съображения, че задължението на застрахователя да обезщети ведно с вредите и мораторните лихви, е нормативно регламентирано в чл.493,ал.1,т.5 КЗ във вр. с чл.429,ал.2,т.2 и чл.423,ал.3 КЗ, които разпоредби уреждат отговорност на застрахователя и за дължимите от застрахования делинквент законни лихви от най ранната дата измежду: датата на уведомяването му от делинквента или от увредения за настъпилото застрахователно събитие; или предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице по чл.380 КЗ. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на законна лихва считано от 13.06.2017г. - датата на депозиране пред застрахователя на уведомлението за настъпило застрахователно събитие съгласно чл.429,ал.3 КЗ.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването поради произнасяне от въззивната инстанция в противоречие с решенията на състави на ВКС по т. д.№ 2273/2018г. на 2т. о. и по т. д.№ 2466/2018г. на 1 т. о., по въпроса дали в хипотеза на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“, в застрахователната сума по чл.429 КЗ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за периода от уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице. Посочва се, че на този въпрос в цитираните решения е даден положителен отговор. Иска се и допускане на касационното обжалване при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована с давано от съдилищата противоречиво разрешаване на въпроса „Кой е началният момент, от който застрахователят дължи лихва за забава върху присъденото обезщетение в хипотеза на пряк иск на увреденото лице при действието на КЗ в сила от 2016г.?”

В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата на ищците. Счита, че въпросът от кой момент се дължи забава от застрахователя е разрешен с определението по т. д.№ 1360/2020г. на 2 т. о. на ВКС /с което не допуска касационно обжалване/, съгласно което този момент е нормативно разрешен с разпоредбите на чл.497,ал.1 във вр. с чл.496,ал.1, във вр. с чл.380 във вр. с чл.106,ал.3 КЗ. Позовава се и на решението по т. д. № 1523/2020г. на 2 т. о. на ВКС, с което по възражението за неправилно определена начална дата на дължимото обезщетение за забава е прието, че това оплакване не съответства на приложимата разпоредба на чл.497,ал.1,т.2 във вр. с чл.496,ал.1 КЗ. Без да са изложени доводи и аргументи, към отговора е приложено и решението по т. д.№ 2013/2019г. на 1 т. о. на ВКС.

Ответното застрахователно дружество ЗАД“Армеец“АД обжалва решението в частта, с която въззивният съд е потвърдил уважаването на исковете с правно основание 432,ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществен вреди от смъртта на М. Х. Н., настъпила в резултат на пътно произшествие от 09.05.2017г., предявени от съпругата М. Н. и сина Х. Н. за разликата над 130 000 до 170 000лв., и за разликата над 150 000лв. до 170 000лв. по отношение на сина К. Н.. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете за посочената разлика поради очевидна неправилност и нарушение на материалния закон - неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и задължителната съдебна практика ППВС № 4/1968г. Поддържа се, че присъдените обезщетения са в изключително завишени размери и неправилно не е диференциран размерът на обезщетенията като се има предвид различията във възрастта на ищците /съпругата е била на 47г., а децата на 20г. и на 16г./, които са били в „различни” отношения с починалия на 49 години техен родственик и по различен начин са понесли загубата на своя баща и съпруг, което обуславя определянето на различни размери, което е „индикатор за очевидна неправилност“ на обжалвания акт.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по посочените като процесуалноправни въпроси: Има ли задължение съдът да обсъди в съвкупност всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения на страните; Има ли задължение въззивният съд да изложи собствени мотиви, от които са се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, доводите и възраженията на страните; Необходимо ли е да се изложат собствени мотиви при определяне на размера на обезщетението, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви, макар да е налице препращане към мотивите на първоинстанционния съд, представлява ли нарушение на процесуалния закон; Като процесуалноправен е посочен и въпросът: Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразят тези условия. Въведена е допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК.

При допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса: Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя.

В писмен отговор ищците оспорват основателността на касационната жалба на насрещната страна.

Писмен отговор на касационните жалби от третото лице помагач на ответника Д. С. Т. не е депозиран.

За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното:

Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни. Застрахователното дружество е обжалвало решението в частта за уважаване на исковете за разликата над 130 000лв. до присъдените 170 000лв. на ищците М. Н. и Х. Н. и за разликата над 150 000лв. до присъдените 170 000лв. на ищеца К. Н., както и в частта относно началната дата на законната лихва върху застрахователните обезщетения с искане тя да бъде определена от 30.07.2018г., вместо посочената в първоинстанционното решение дата 30.07.2017г.

С насрещна жалба ищците са обжалвали решението в частта за отхвърлянето на исковете им за разликата до пълните предявени размери от по 300 000лв. за всеки, както и определяне началната дата на дължимото обезщетение за забава върху присъдените им обезщетения за неимуществени вреди, с искане лихвата да бъде определена от 13.06.2017г.

Въззивната инстанция е приела, че претенциите на ищците са основани на безспорните и установени по делото факти: настъпването на 09.05.2017 г., на път III - 375 в отсечката от пътя между [населено място] и [населено място] на пътно произшествие, при което е починал М. Х. Н. - съпруг на първата ищца и баща на втория и третия ищец при сблъсък между лек автомобил марка „БМВ“ рег. [рег. номер на МПС] , за който е налице валидна застраховка „ГОА“, управляван от Д. Т. и лек автомобил „Ф. Б. с рег. [рег. номер на МПС] с водач М. Н.; влязла в сила присъда, задължителна за гражданския съд, с която водачът на лекия автомобил „БМВ“ Д. Т. е призната за виновна в нарушаване на правилата за движение и причиняване по непредпазливост смъртта на М. Н..

Като спорни са отделени възраженията на въззивниците за размера на дължимите застрахователни обезщетения и за различна от приетата от първоинстанционния съд начална дата на дължимата лихва върху главните вземания - 30.07.2018 г. според ответника и 13.06.2017 г. според ищците.

Прието е, че отношенията между М. Н. и ищците -неговата съпруга и синове са безспорно установени от достоверни свидетелски показания - семейството е било много сплотено, отношенията в него са били хармонични, изпълнени с разбирателство, привързаност и обич. Връзката на ищците с техния съпруг и баща е била особено силна, не само заради грижите, които е полагал, не само заради осигуряваната издръжка и подкрепа на семейството, но и заради обичта, вниманието и уважението, които проявявал към всеки един от тях. Починалият родственик е бил добър, грижовен, отговорен и любящ съпруг и баща, който дарявал с обич и внимание близките си, осигурявал им е уют, сигурност и възможности за добро образование и развитие, бил е пример за синовете си. С неговата смърт, този свят за съпругата и за синовете му буквално е рухнал.

Въззивната инстанция е приела от правна страна, че определяйки размера на дължимото обезщетение, Пловдивският окръжен съд се е съобразил с всички установени по делото обстоятелства относно характера и степента на понесените от всеки от ищците неимуществени вреди, които са определящи за размера на обезщетението, с оглед изискването за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и утвърдената в тази насока съдебна практика. Мотивите на първоинстанционния съд са счетени за изчерпателни, задълбочени и обосновани, поради което въззивният съд е препратил към тях съгласно с разпоредбата на чл. 272 ГПК.

Като неоснователни са преценени оплакванията във въззивните жалби на двете страни за несъответствие между определеното от първоинстанционния съд обезщетение и действителният размер на причинените в резултат на деликта неимуществени вреди.

Изложени са съображения, че в конкретния случай подлежат на остойностяване неимуществените вреди, претърпени от ищците в резултат от смъртта на техния родственик, които доказано съставляват душевни болки и страдания, емоционален срив и негативни промени в психичния, емоционален и социален статус на ищците. Мотивирано е, че тези негативни последици в процесния случай намират конкретен израз не само в душевната болка от загубата на най-близкия човек - тяхна емоционална, морална и житейска опора, но и в непреодолимия шок от внезапния и трагичен край на неговия живот, в стреса от неочаквано настъпилия разпад на хармонията в семейството, в непоносимото терзание от осъзнаване необратимостта на случилото се, в мъката, предизвикана от усещането за несправедливост и безнадеждност, от разбитите надежди за реализиране на общите житейски планове, вдъхновявани и подкрепяни от техния съпруг и баща. По тези съображения е прието, че отчитането на всички общи и специфични обстоятелства, отразяващи характера и тежестта на претърпените от всеки един от ищците неимуществени вреди, обосновава извод, че обезщетенията в размер на по 170 000 лева за всеки от тях съставляват справедлив паричен еквивалент за тяхното възмездяване.

По отношение началната дата на дължимата лихва, въведена в спора от двете страни, е обсъдено, че ищците са подали уведомление до ответното застрахователно дружество за настъпило застрахователно събитие по чл. 429, ал. 3 КЗ, заведено с вх. № 100-1902 от 13.06.2017г., а с уведомление от 30.07.2018г. са предявили претенциите си за заплащане на застрахователни обезщетения.

За неоснователно е счетено поддържаното от ищците становище, че в случая лихвата се дължи от датата на уведомлението, визирано в чл. 429, ал. 3 КЗ - от 13.06.2017г. по съображения, че посочените в тази разпоредба начални дати за дължимата от застрахователя лихва се отнасят до покриване отговорността на застрахования в хипотезата на чл. 429, ал. 2, т. 2 ЗК, която е неприложима за настоящия случай, доколкото е налице специална норма по чл. 497 КЗ.

Прието е, че приложима е разпоредбата на чл. 497 КЗ, която е релевантна за застрахователните обезщетение по застраховка гражданска отговорност на автомобилистите и в която изрично е посочен моментът, от който застрахователят дължи лихва за забава. Предвид установената дата на подаване на уведомлението от ищците до ответното дружество - 30.07.2018 г. и съобразно с разпоредбата на чл. 497 КЗ, е счетено, че случая лихвата е дължима от датата, следваща изтичане на 15-дневния срок за произнасяне по претенцията на ищеца, т. е. от 15.08.2018г., поради което от този момент следва да се присъди и законната лихва върху главните вземания. Това е обусловило отмяната на решението в частта относно началната дата на лихвата за забава и определянето й считано от 15.08.2018г.

Искането за допускане на касационното обжалване на ответното застрахователно дружество не следва да бъде уважено.

Първите въпроси по отношение задължението на въззивната инстанция да обсъди доказателствата, да мотивира решението, да изложи собствени съображения, да анализира доводите и възраженията на страните, а при препращане към мотивите на първоинстанционния съд, да изложи собствени фактически и правни изводи, нямат правна характеристика, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а съставляват твърдения за допуснати процесуални нарушения, които са относими към основанията за касационно обжалване - чл.281,т.3 ГПК, но не могат да послужат като общо основание по чл.280,ал.1 ГПК за осъществяване на факултативния касационен контрол. Същевременно въззивната инстанция не е отрекла задълженията си, посочени от касатора във всеки един от трите въпроса, напротив, подложила е на анализ правно релевантните факти, формирала е собствени изводи, независимо от препращането по реда на чл.272 ГПК към мотивите на окръжния съд, и е дала отговор на оплакванията на въззивника-ответник. В този смисъл въззивната инстанция не се е отклонила от правомощията си по чл.269 ГПК - по правилността на решението да се произнесе по спора, пренесен във въззивното производство в рамките на посоченото в жалбите. Доводът за очевидна неправилност при приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД не е установим от мотивите към въззивното решение, в което са изложени ясни, конкретни, прецизни и обосновани правни съображения, основани на конкретно посочени счетени за установени факти по спора. Изключено е наличието на порока „очевидна неправилност“ поради недиференциране на размерите на обезщетението, присъдено като парична компенсация за вредите на всеки един от родственицте, които са съпруга на 47г. и деца - пълнолетно и непълнолетно, живели заедно и сплотено в едно домакинство, за всеки от които трагичната загуба е била неочаквана, внезапна и трагична. Не могат да послужат като обща предпоставка и въпросите по приложението на чл.52 ЗЗД, които са твърдения за нарушение на материалния закон. По приложението на принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на пряк иск срещу застрахователя, е формирана трайноустановена практика на касационната инстанция, която в случая се явява съобразена от въззивната инстанция при определяне на конкретния размер на обезщетението с отчитането на всички общи и специфични обстоятелства, отразяващи характера и тежестта на претърпените вреди персонално от всеки един от ищците. Именно отчитането на тези конкретно установени факти е дало и основание за определяне на еднакъв по размер обезщетение за вредите, търпени от всеки един от най-близките родственици.

Обосновано е искането на ищците за допускане на касационното обжалване като поставения в изложението първи въпрос следва да бъде преформулиран от настоящата инстанция, съобразно правомощията й по т. 1 от ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС с оглед конкретното по съдържание произнасяне на въззивния съд, което е обусловило решаващите правни изводи по спора относно началния момент, от който следва да се присъди обезщетението за забава - „Дължи ли застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по прекия иск на увреденото лице лихви за забава върху застрахователното обезщетение, които са в рамките на лимита на отговорност, от датата, на която е уведомен за настъпване на застрахователното събитие, или по отношение на отговорността на застрахователя за заплащане на лихви за забава приложение следва да намери единствено разпоредбата на чл.497 ГПК“.

Обосновано е наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1, предложение последно ГПК с цитираните в изложението на решения на ВКС по т. д.№ 2273/2018г. на 2т. о. и по т. д.№ 2466/2018г. на 1 т. о.

Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по втория въпрос, който е общ и не е съобразен с конкретните правни съображения, с които въззивната инстанция е приела за единствено приложима и релевантна разпоредбата на чл.497 КЗ като специална разпоредба спрямо тази по чл.429,ал.2,т.2 във вр. с ал. 3 КЗ.

Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на първо т. о. на ВКС

О П Р Е Д Е Л И :

Допуска касационно обжалване на решение № 260209 от 03.08.2021г. по в. т.д.№ 212/2021г. на Апелативен съд П. в частта относно началната дата на лихвите за забава върху присъдените в резултат на същото решение застрахователни обезщетения.

Не допуска касационно обжалване на същото решение в останалата обжалвана част.

Делото да се докладва на председателя на първо търговско отделение на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: